Даниел Кала
Пандемия (11)

Глава 9

Регионална болница на Дзяюйгуан, провинция Гансу, Китай

Д-р Кай Хуанг седеше мълчаливо зад бюрото си и трепереше от ярост.

Само на трийсет и две, Кай Хуанг беше един от най-младите медицински директори в Китай и дори не му минаваше през ума да спира дотук. Ето че сега обаче кариерата му бе на косъм от пълния провал. Благодарение на вече покойния заместник-директор.

Той препрочете имейла на Пинг Ву и треперенето му се усили. По някакъв начин Хуанг винаги бе подозирал, че изпълненият с горчивина дребосък по някакъв начин ще се окаже ключът към собствената му гибел. Фактът, че Ву бе успял да го стори от гроба, още повече подсилваше гнева на директора. Така нямаше да му бъде дадено удоволствието собственоръчно да извие врата на заместника.

„Само ако бях действал по-рано!“, помисли си ядосано Хуанг.

Много добре знаеше до каква степен бе негодувал Ву, задето не са избрали него за мястото на директора. През изминалите пет години Хуанг неизменно и бдително беше наблюдавал своя заместник. По времето, когато Ву неочаквано бе направил обрат в своя живот, прескачайки от себеотрицанието на комуниста към сенчестата страна на спекулата, Хуанг започна методично да записва прегрешенията му в специална папка. Вероятно би се намесил и по-рано, но неуморните трудови навици на заместника му бяха вършили добра работа по време на дългите му отсъствия, свързани с кариерата му в Ланчжоу и Пекин.

Когато болницата се бе превърнала в епицентър на лечението срещу мистериозната вирусна епидемия, Хуанг беше принуден да признае, че Ву се е справил добре в негово отсъствие. Веднага след завръщането си от столицата Хуанг съзнателно се бе оттеглил, за да позволи на Ву да се справи с кризата, знаейки, че успехът му ще подпомогне неговата собствена кариера дори още повече. В случай на провал Ву щеше да се превърне в удобния жертвен агнец. Неприятният дребосък решаваше проблемите му изцяло.

Като се оставеше личната му неприязън настрана, Хуанг все още чувстваше неизмерим шок от онова, което Ву бе позволил да се случи. Особено при положение че заместникът ясно беше демонстрирал твърдата си решимост едва ли не собственоръчно да ликвидира епидемията. Никога, даже и на сън, Хуанг не си бе представял, че Ву би си позволил да припечелва от подобна ситуация.

Дори и в състоянието, в което се намираше в този момент обаче — паническа, инстинктивна нужда от самосъхранение, Хуанг разбираше, че предателството на Ву нямаше да се отрази само на неговата кариера. Ала докато продължаваше да се взира в подигравателното писмо на екрана пред себе си, постепенно започна да осъзнава, че имейлът беше адресиран единствено до неговия адрес. Освен ако Ву не бе разпратил писмото поотделно до различни хора или съзнателно беше изтрил листата с получателите — по-скоро невероятно, като се вземеха предвид ограничените му компютърни умения — заместникът изглежда бе завещал малката си мръсна тайна единствено и само на Хуанг.

Директорът остана замислен за дълго, преценявайки последиците от следващата си стъпка.

Който и да беше откраднал вируса, беше или мъртъв, или на практика неоткриваем, разсъждаваше той. Встрани от факта, че сам би подписал смъртната си присъда, каква полза би имало, ако уведомеше висшестоящите?

Кай Хуанг протегна разтреперана ръка към клавиатурата и натисна клавиша за изтриване.

 

 

Служба по гражданска сигурност, Небраска авеню, Вашингтон

Глезенът не спря да я боли, даже след като седна зад бюрото. Предпочиташе да обвини лошото време, разбира се, а не напредването на възрастта. Изглежда студът най-после бе връхлетял и Вашингтон, въпреки че все още беше средата на ноември. По време на кросовете в пет и половина сутринта вече не помагаха нито костюмът от ликра, нито ръкавиците, нито топлата шапка. А точно тази сутрин Гуен Савард бе успяла и да си изкълчи глезена в сумрака на зазоряването. Изглежда беше време да замени джогинга със залата за тренировки, което пък значеше още двайсет загубени минути в пътуване. „Така да бъде“, помисли си тя. Директорското й място в контрабиотерористичната програма и почти невъзможният и непредсказуем график вече я бяха принудили да се откаже от мястото в женския отбор по европейски футбол, но нямаше намерение да захвърля обичайния си сутрешен ритуал, въпреки трупащите се задължения.

Докато преглеждаше купищата електронна поща, Гуен мислено отдалечи болката в глезена от мислите си. Щом отговори на най-настоятелните съобщения, се включи в зоната с най-висока сигурност на системата по обслужване на Центъра за контрол на болестите.

Както обикновено, прекара следващите петнайсет минути в преглеждане на докладните от „горещите точки“ на планетата, наблюдавани от ЦКБ. В Западна Африка бяха засечени случаи на дизентерия, но с облекчение установи, че докладите за възможна епидемия от ебола в Нигерия говорят по-скоро в полза на тропическата треска. Не че и това беше за пренебрегване, но поне не ставаше дума за ебола.

Докато преглеждаше каталога от инфекции, заливащи планетата — резистентна на антибиотици туберкулоза, открита сред наркоманите в Ню Йорк, сифилис сред гей общността на Сан Франциско, устойчива на лечение с хлороквин малария във Филипините и така нататък — нещо й напомни за горските пожари, бушуващи в Калифорния. Тъкмо когато успееха да потушат едно гнездо, на мястото му изникваха десет други. Същото се получаваше и с опитите на ЦКБ и СЗО в борбата им срещу неудържимото.

Савард поклати глава, мислейки за времето преди двадесет и пет години, точно преди появата на HIV и бактериите, устойчиви срещу всички познати антибиотици, когато някои учени на всеослушание бяха обявили, че войната срещу инфекциозните болести е спечелена — съкрушителна победа за медицинската наука. Колко бяха грешили само! В настоящия момент победата неминуемо клонеше в полза на микроорганизмите, а не обратното.

Гуен премести показалеца на мишката и щракна върху основното заглавие, отнасящо се до новия вирус, открит в Западен Китай. Следеше отблизо ситуацията, още откакто преди две седмици се бяха появили първите непълни доклади за фермери, развили атипични респираторни инфекции. Без особена изненада установи, че вирусът е достигнал до малък град в Северозападен Китай, но си знаеше, че неприятностите тепърва предстояха. Разпространението в градовете беше епидемиологичният еквивалент на точката на запалване.

Реши, че е време да поговори с някого, който бе по-навътре в нещата относно тази епидемия. Някъде от дъното на спомените й се мяркаше някакво име, но продължаваше да й убягва. Придърпа старомодния „Ролодекс“, който държеше на бюрото си. Не беше прехвърлила картичките с имена, адреси и телефони и два пъти, когато връзката между мозъка и пръстите й най-после се осъществи. Ето къде беше: д-р Ноа Халдейн, преподавател по инфекциозни заболявания в Джорджтаун и експерт по патогените в СЗО. Бяха се срещали само веднъж, шест месеца по-рано, по време на една конференция, където и двамата бяха изнасяли лекции. Въпреки че неговите лекции бяха изпълнени с анекдоти и общо взето звучаха непочтително, много добре си спомняше смразяващото му описание на факта колко зле подготвена е планетата за пандемията, която, според неговите уверения, бе неминуема. Не успяваше да си припомни лицето му, но по някакъв начин имаше спомен, че е бил красавец. А в разговора им по-късно дори беше отказал да приеме приписваните му заслуги в успеха в борбата с епидемията от ТОРС в Далечния изток.

Ако някой в СЗО следеше събитията около тази епидемия, това със сигурност трябваше да бъде Халдейн. Почукването на вратата я спря, тъкмо когато посягаше към телефона.

— Влез — каза тя.

Алекс Клейтън, заместник оперативният директор към ЦРУ, влезе в кабинета й с такава увереност, сякаш Гуен бе очаквала пристигането му цяла сутрин.

Савард натисна един бутон на клавиатурата си, за да затвори сайта на ЦКБ. На мястото му изникна скрийнсейвърът, който отдавна смяташе да смени — тя и Питър, прегърнати на финала на Вашингтонския маратон. На гърдите й беше закачен състезателен номер.

Тя се изправи. Болката в глезена рязко плъзна нагоре по крака й, но успя да потисне присвиването си повече по рефлекс. Едно от основните й убеждения беше, че за една жена в горните ешелони на властта във Вашингтон е недопустимо да демонстрира публично проява на слабост или неспособност за справяне със ситуацията.

— Очаквах ли те? — попита тя.

— Трудно е да се каже — отвърна с широка, предизвикателна усмивка Клейтън. — Но срещата ни не влизаше в програмата.

Клейтън носеше черен костюм с три копчета с маслиненозелена риза с отворена яка, която подчертаваше тъмнозелените му очи и средиземноморския му тен. Гелът в косата, костюмът на Армани и съвършените допълващи аксесоари го караха да изглежда като идеалния „метросексуален“ тип — добре възпитан, праволинеен мъж с цялата суетност и увлечение по модата на типичния хомосексуалист.

Гуен знаеше, че Клейтън е наследил тъмните си черти от своя баща, по произход грък. Веднъж дори се бе поинтересувала от историята на бащиното му име (бейзбол и ябълков пай). Той беше обяснил, че току-що емигриралият му баща решил да американизира името си от оригиналното Клатополис в напразен опит да се вмести по-добре в малкото пенсилванско градче, където живеели.

Гуен отново се отпусна на стола, благодарна за възможността да прехвърли тежестта от глезена си.

— Как е, Алекс?

Клейтън седна в креслото срещу бюрото й. Разкопча сакото си, кръстоса крака и щом се настани възможно най-удобно, попита:

— Имаш ли минутка?

— Не — отговори през смях тя. — Но давай.

— Мислих върху думите ти по време на срещата миналата седмица.

— Така ли?

— За това как терористите биха могли да сложат ръка върху ТОРС.

— И?

Усмивката беше изчезнала от устните на Клейтън.

— Това ме тревожи.

— Много добре — кимна Савард. — Както и трябва да бъде.

Клейтън цъкна с език, преди да продължи.

— Гуен, през последните дни прихващаме доста разговори по мобилни телефони.

— Терористи?

— Така смятаме.

— Кои са те?

Клейтън сви рамене.

— Не сме сигурни.

— Това не помага особено, Алекс.

— За бога, Гуен, никой от тях не е вдигнал телефона и не се е представил досега: „Ало, говори терорист X“ — отсече нетърпеливо Клейтън.

Гуен невъзмутимо се облегна в креслото си.

— Работата ти едва ли щеше да бъде особено трудна, ако постъпваха по този начин.

Заместник-директорът се усмихна.

— Голфът и ходенето по срещи ми се струват достатъчно предизвикателство. Кой е казвал, че искам и работата ми да бъде такава? — Изражението му се смрачи отново. — Разбираш ли, хората очакват от нас да знаем какво се случва във всяка миша дупка по планетата, но това е невъзможно. Ние сме шпиони, Гуен, никой от нас не гадае с кристална топка.

— Не можете да бъдете навсякъде по едно и също време, а?

— Не е само това. — Той отвратено поклати глава. — Днешните врагове доста приличат на буболечките, които изучаваш под микроскопа си.

Тя се наведе намръщено напред.

— В какъв смисъл?

— През осемдесетте, когато постъпих на работа в ЦРУ, врагът беше ясно определим. Съветският блок и още няколко отцепили се държавици. — Той въздъхна. Гуен си помисли, че е започнал да й звучи като една от онези останки от старото ЦРУ, които наистина тъгуваха по времето на Студената война и постоянната й заплаха от ядрено унищожение. — Естествено, разполагаха с оперативни работници по целия свят и положението никак не беше розово. Но въпреки всичко връзката помежду им съществуваше, макар и не пряко. Имаше командна структура. Човек можеше да съсипе цяло оперативно звено, успявайки да разгадае дори и част от пъзела.

— А сега не е така? — попита тя.

— Вземи Ал Кайда за пример — каза Клейтън. — Тези фанатици се размножават като бактерии, поддържат свои собствени „клетки“. Колонии вероятно би била по-точната дума, ако се придържаме към микроаналогиите. Всяка колония функционира напълно независимо от останалите. Вече не съществува традиционната йерархия на КГБ или каквато и да е държавно контролирана политика на действие — прибави с още една меланхолична въздишка. — Тези колонии са изцяло самодостатъчни. Финансират се сами, действат сами, имат свои собствени водачи. Успееш ли да свалиш някой от тях, почти сигурно не си постигнал абсолютно нищо с останалите. Понякога ми се струва, че съм на път да полудея. Все едно да отрежеш главата на Хидрата само за да откриеш, че на мястото й са изникнали нови две.

Гуен бе малко изненадана от страстта, с която Клейтън разкриваше душата си пред нея. Обикновено представителят на ЦРУ следваше ролята си на безукорния кавалер, невъзмутимия „супершпионин“ — всичко това подправено с очарователно чувство за хумор. Внезапно почувства силна симпатия към него, осъзнала, че независимо от начина, по който изглеждаха нещата, нищо от случващото се не беше просто игра за него.

— Гуен, никой не си спомня успехите ни при неутрализирането на терористични звена, независимо дали се е случило в Ню Джърси или в Пакистан. Всички си спомнят провалите.

Савард знаеше, че Клейтън намеква за единадесети септември, но не направи коментар.

— Какво общо имат приказките на хората с безпокойството, което изразих? — попита тя.

— Може би нищо — сви рамене той. — Но подслушахме части от разговори, свързани с транспортирането на лабораторно оборудване. Поне това сметнахме, че беше темата на разговора. Трудно е да се твърди каквото и да е със сигурност.

Савард кимна.

— Нещо друго?

— Да, миналата седмица проследихме доставка на високотехнологично лабораторно оборудване — инкубатори, центрофуги, защитни костюми и други помощни средства — от Германия за Алжир. Източниците ни в Алжир обаче не успяха да открият заявки, направени от местните болници или лаборатории. И което е още по-неприятното, изглежда, цялата доставка е успяла да изчезне веднага след пристигането си.

— Успяла да изчезне? — Гуен прехапа устни. — Звучи ми като сериозно количество. Как така просто ще изчезне?

— Шегуваш ли се, Гуен? — Клейтън се облегна в креслото си и се засмя с горчивина. — Говорим за Африка. С достатъчно пари и връзки можеш да накараш дори Кения да изчезне безследно.

Савард остана загледана в екрана на компютъра, изобразяващ самата нея, заключена в прегръдките на отдавна низвергнатия си съпруг. Без да вдига очи, тя попита:

— Какво следва?

— Съсредоточаваме усилията си в Африка. Дори изпращаме агенти, за да видим дали ще успеят да изровят нещо. — Той разхлаби яката на ризата си. — Имаме изненадващо добри връзки с Алжир и Северна Африка.

— Но?

— Източна Африка. — Той направи жест с ръка, в чийто смисъл явно прозираше, че половината африкански континент си остава извън възможностите им.

— Трябва да уведомим министерството — каза Гуен.

— От моя страна вече всички са в течение — сви рамене Клейтън, имайки предвид директора на ЦРУ. — Онова, което смяташ да кажеш на службата по гражданска сигурност, си е твоя работа.

Тя кимна отнесено.

— Ще споменем ли за всичко това пред седмичния съвет? — попита той.

Тя поклати глава.

— Какъв е смисълът? Няма кой знае колко за споменаване, нали?

— Нямам възражения. Колкото по-малко имам за казване пред Мойра и останалата част от веселяците във ФБР, толкова по-щастлив се чувствам. — Той се ухили и тихата му самоувереност отново изплува на повърхността. — Знаеш ли, сега ми хрумва, че можем допълнително да изясним нещата и над чиния суши и няколко сакета?

Гуен не успя да се сдържи и също се усмихна.

— Навярно си чувал, че има голяма вероятност в несготвената риба да се завъдят всякакви видове гадни организми.

Клейтън завъртя очи.

— Точно сега ми се струва, че най-малко е ред да се тревожим за качеството на несготвената риба.

— Предполагам — отвърна тя. — Но едва успях да свикна с празнотата в апартамента си, Алекс. Не съм сигурна дали вече съм готова за стъпката със сушито и сакето.

Той скочи на крака и с вид на засрамен се плесна по челото.

— Ама какво си въобразявам? Напълно бях забравил за правилото „Минимум-шест-месеца-преди-да-пробваш-японска-храна-след-скъсване“! — Клейтън се упъти към вратата. — Все пак предложението ми си остава — подхвърли през рамо, без да се обръща.

След като остана сама, Гуен отново обърна поглед към неудобната снимка на екрана. „Какво толкова можеше да се обърка, ако излезеш на вечеря с красавеца“, помисли си тя. Протегна ръка към мишката и си поигра малко с опциите, за да избере нов скрийнсейвър: снимка на гнездото на червеношийка, в което малките птичета тъкмо разчупваха черупките на яйцата си. Може би беше малко прекалено и дори сладникаво, но какво пък толкова. Точно сега й трябваше тъкмо това. Като се изключеше катастрофата, която ги грозеше през идната седмица, нищо не й пречеше да му се обади и да излезе с него. Реши да постъпи точно така.

Отново отвори сайта на ЦКБ и дочете доклада за глобалния контрол на заразите, но нещо й пречеше да се съсредоточи. Общите черти между информациите за новия вирус в Китай и тези от ранните дни на ТОРС сами се набиваха на очи. Само дето предишния път в уравнението не присъстваха липсващи лабораторни доставки за Африка, които допълнително да утежняват тревогите й.