Даниел Кала
Пандемия (10)

Глава 8

Централата на ЦРУ, Лангли, Вирджиния

Названието звучеше заплашително: „Карнивора“. Софтуерната система шпионираше по електронен път електронните писма из цял свят и се опитваше да предугади криминалните намерения и степента на заплаха за националната сигурност на Съединените щати. Заедно с неколкостотинте милиона, изпратени през същия ден, писмото на д-р Пинг Ву привлече интереса на Карнивора най-вече с думите „терористични“ и „вирус“. След като го преведе на сносен, макар и граматически съмнителен английски, Карнивора окачестви имейла като „относително подозрителен“, което означаваше, че се нуждае от вниманието на хора.

Подобно на 68 435 други електронни писма, изпратени същия ден.

Претрупаните с работа служители на ЦРУ, които обслужваха Карнивора, бяха обречени вечно да догонват компютрите в опита си да открият игла в електронната купа сено. Подслушването на световната кореспонденция беше предизвикателство, което ЦРУ тепърва трябваше да усвои. В този момент някъде в бъдещето се мержелееше още един „анализ на данните“. Терминът беше типичен за ЦРУ евфемизъм за масирано (и на случаен принцип) прочистване на хард дисковете от всички имейли с изключение на най-подозрителните. Шпионският еквивалент на руската рулетка.

И дори на писмото на Ву да не му беше писано да бъде изгубено след „анализ на данните“, никой в Лангли нямаше да има шанса да го прочете най-малко в продължение на седем дни.

Харгейса, Сомалия

Южният бриз надигаше облачета по прашния път. Вятърът носеше със себе си мириса на храна от огньовете на милицията, разположила поста си на около километър надолу по пътя.

Във ветровития, но топъл здрач Хазир Кабаал и Абдул Сабри стояха пред лабораторния комплекс. Минути преди това двамата бяха приключили с молитвите си. Оттогава никой не бе проговорил.

Кабаал умееше да разчита душите на хората, което със сигурност имаше пръст в свободния начин, по който се движеше във вълчия свят на печатните медии. Ала дори и след четири дни, прекарани в компанията на Сабри, все още не успяваше да долови каквото и да е зад ледените очи и мъртвешкото изражение на майора. Само това му бе достатъчно, за да си даде сметка, че Сабри е човек, с когото трябваше да се съобразява. А след като лично бе станал свидетел на безстрастния и непоколебим начин, по който той беше ликвидирал малаеца — един от собствените им хора, вече беше сигурен, че изборът му е добър.

Разбира се, на първо място никога не бе прибързвал в това отношение. Кабаал бе обмислял няколко кандидати, преди да се спре на Сабри. Майорът не беше единственият с минало, в което се преплитаха липсата на милост и опитът. Една докладна от дебелото, опръскано с кръв досие на майора обаче бе наклонила везните в негова полза.

Шест години по-рано Сабри беше ръководил елитен отряд на египетските специални части срещу въстаническо подразделение, действащо в южната територия на страната. След мъчително сражение без победител, при което и двете страни бяха дали значителни загуби, правителствените войници бяха пленили един от лидерите на бунтовниците. На майор Сабри се бе паднало задължението да разпита мъжа със задачата да изкопчи от него местоположението на неговите съратници, изчезнали сред близките хълмове. Водачът на бунтовниците изтърпял двадесет и четири часови мъчения, без да произнесе и дума. Тогава Сабри променил тактиката. Той накарал да доведат жената на мъжа в стаята. Привързан с вериги до леглото, бунтовникът бил принуден да наблюдава как трима от хората на Сабри изнасилват жената по най-жесток начин. Когато водачът останал безмълвен, въпреки виковете на съпругата си, хората на Сабри въвели най-малката дъщеря на мъжа и също я привързали към леглото. Това бил ключовият момент. В рамките на следващите дванайсет часа майорът успял да обкръжи и разстреля останалите бунтовници.

След като лично се увери в достоверността на случая от свидетел, Кабаал разбра, че Сабри трябва да работи за него. Майорът бе човек с невероятната способност да се фокусира върху конкретната цел и да я преследва безогледно и жестоко, докато не я постигне: запазването на исляма, на всяка цена.

Защо? Кабаал отново си зададе този въпрос. Защо този офицер на държавна служба бе решил да прекрачи линията и да се превърне в защитник на исляма? Загадката не му даваше мира, но предпочиташе да се заиграва с нея мислено, по-скоро от любопитство, отколкото от някаква загриженост. Сабри преди всичко беше боец, човек на действието. Каузата оставаше на второ място. Кабаал беше готов — и всъщност го правеше — да заложи живота си на това заключение.

Изгубен в тези мисли, той не забеляза жената чак докато тя не застана пред него. Гаснещата светлина не му позволи да я разпознае веднага. Досега той беше виждал Халила Джахал само в бурнус, свободно падащото мароканско наметало, покриващо главата и тялото. В този момент, точно според инструкциите, жената носеше джинси, сандали и плътно прилепнала бяла блуза.

Големите кафяви очи, съвършената светлокафява кожа и дългата коприненочерна коса допълваха по безспорен начин изваяната фигура на Джахал. Повечето от вярващите в комплекса биха намерили облеклото й за нетърпимо и нескромно, ала Кабаал бе прекарал достатъчно време на Запад, за да оцени сексуалността, която бликаше от нея, без да изпитва нужда да осъжда облеклото й. Въпреки преоткритата си вяра, старите навици умираха трудно и той не се стърпя да й направи комплимент:

— Ах, Халила, в уединението на своя дом би доставила неизмерими удоволствия на своя съпруг с прелестите си.

Тя посрещна уверено погледа му.

— Съпругът ми е мъртъв, Абу Лахаб.

— Сега той е в рая — отвърна Кабаал, комуто много добре бе известно, че мъжът на двадесет и три годишната жена е умрял в Афганистан, биейки се на страната на талибаните.

Сабри огледа оценяващо Джахал:

— Ще привлечеш вниманието на много западни мъже, ако продължаваш да се обличаш така.

— Дори по-добре — обади се Кабаал. — По-важното е, че ще мине за западна жена, ако е облечена по този начин.

— Ще се получи — произнесе убедено Джахал.

Кабаал й кимна сериозно.

— Халила, не е нужно да отиваш, знаеш го, нали?

— Ще отида — отговори Джахал.

— Разполагаме и с други. Не е нужно да си ти.

Жената разтърси предизвикателно глава.

— Ще отида, Абу Лахаб. Съпругът ми би искал да го направя. Аз също го искам. Това е моят дълг. — Тя прехапа устни, след което тъжно се усмихна. — Това е моята възможност да служа.

Кабаал усети пристъп на меланхолична носталгия. Зад кафявите съблазнителни очи искреше такава очевидна интелигентност. А увереността и себеотрицанието само подсилваха привлекателността й. При различни обстоятелства вероятно с удоволствие би постъпил както повеляваше почтеността и би се оженил за тази вдовица.

— Запозната ли си с плана? — попита Сабри. Бледосините му очи очевидно оставаха безразлични към красотата на жената пред него.

— Да, майоре — кимна Джахал, като за пръв път показа някакви признаци на уплаха от присъствието му. — Ще ме ваксинират на сутринта. Веднага след това ще тръгна с камиона. Ще летя през Танжер. Ще се сдобия с новите си документи в Париж.

— Известни ли са ти всички явки? — присви все така неубедено очи Сабри.

— Да, майоре — отговори тя. — Преди време прекарах няколко месеца в Париж. Френският ми е безукорен. Ще се слея с местните с лекота. — Беше произнесла последното без следа от каквато и да е самонадеяност.

— А оттам? — продължи да настоява Сабри.

— Прехвърлянето ми е уредено — каза Джахал. — Преди да изляза, ще дам възможност на кашлицата и треската да се усилят. Премислила съм всичко поне хиляда пъти.

Кабаал още веднъж си даде сметка колко силно възхищение изпитва от увереността й в присъствието на двама мъже — рядка черта за толкова млада ислямистка. Реши, че ако беше израснала на Запад, най-вероятно щеше да се е посветила на феминизма. Почувства нов прилив на носталгия. През седемдесетте си беше лягал с една-две феминистки в Лондон и с радост бе открил, че страстта им не се ограничаваше единствено до политиката на половете.

Майор Сабри остана загледан в мароканката в продължение на няколко дълги секунди.

— Добре — изплю най-после, изглеждайки удовлетворен, но в никакъв случай радостен.

— Разбираш какво залагаме на карта, нали? — попита я Кабаал.

— Както вече казах, Абу Лахаб, запозната съм с плана за…

Той я прекъсна с махване на ръка.

— Не. Не. Не. Разбираш ли защо е необходимо да постъпим по този начин?

Тя кимна хладно.

— Ние сме под обсада, Халила — продължи Кабаал, макар че Джахал очевидно не се съмняваше в думите му. — Те разполагат с всички конвенционални оръжия. Тяхната армия лагерува пред портите на Тигър. Танковете и самолетите им се намират само на няколко километра от Мека. Разбираш това, нали, Халила?

— Да — отговори тя.

— Не съм умопобъркан. — Кабаал отмести очи, попарен от красивите й, решителни черти. — Ако само имаше друг начин! — Раменете му се отпуснаха и той наведе глава. — Не искам да умираш. Не искам да умират повече хора.

Джахал протегна ръка, сякаш се канеше да докосне рамото му, ала пръстите й замръзнаха във въздуха. Вместо това прокара ръка през косата си, сякаш такова бе първоначалното й намерение.

— Трябва да бъде сторено — произнесе тя.

— Това е единственият път. — Кабаал прочисти гърлото си. — Не можем да им позволим да превземат светите ни места… да отнемат начина ни на живот… нашия Бог. — Той вдигна високо глава. — Ще познаят гнева му, дори само защото са опитали. Ще познаят гнева му чрез теб, Халила.

Погледна първо към безизразното лице на Сабри, после насочи очи към кимащата Джахал.

— И не ще има милост за онези, които се изпречат на пътя Му — предсказа Кабаал.