Ема Чейс
Усукани (3)

Глава 2

Клуб в Ню Йорк.

Музиката е толкова силна, че разговорите са възможни само ако можеш да четеш мислите на хората. Или да разчиташ думите по устните им. Потни зализани младежи в копринени ризи и не чак толкова секси излъчване, които си мислят, че дишането е демонстрация на сексуален интерес. Ужасно дълги опашки пред бара и безумни цени на разредените с вода напитки.

Не мога да кажа, че мястото ми харесва.

Никак даже.

Може би, защото не си падам по барове.

Бутилирана бира, маси за билярд, джубокс — това са моите места. Мога да бъда истинска акула на билярдната маса, ако се налага. Не че не съм се разцепвала от кеф на някое и друго рейв парти.

Моля? Сериозно ли мислиш, че тревата е единственото нелегално вещество, с което съм се поглезвала. Екстази, ейсид, гъби… Всичко съм опитвала.

Изглеждаш ми леко шокиран. А не бива.

Цялата тая индустрия с дрогата е започнала от интелектуалци, от образовани хора. Не се опитвай да ме убедиш, че Бил Гейтс е копал в градината, когато му е хрумнала цялата тая идея за Уиндоус, за тази плетеница от свързани пъстри пътечки. Със сигурност е бил под сериозното въздействие на някое такова вещество.

Както и да е. Независимо от предпочитанията ми, четири седмици след Кабо, с Дрю сме в най-популярния за тази седмица клуб в Ню Йорк. С най-добрите ни приятели Матю и Делорес. Празнуваме годишнината от сватбата им.

О, да, ожениха се. Беше страхотно. Вегас. Няма нужда да казвам нищо повече, нали?

Делорес си пада по клубове. Обича всякакви видове стимулации за сетивата. Когато бяхме на десет, майка й Амелия й купи лазерна лампа с проекция за спалнята й. Делорес седеше и я гледаше с часове, сякаш беше кристална топка или картина на Джаксън Полак^[1]. Сега като се замисля, това обяснява много неща, които се случиха по-късно в живота й.

Както й да е. Виждаш ли ни? Делорес и Матю точно се връщат от дансинга на масата, на която седя сама. Фотьойлите са червени и много меки. Дрю отиде да вземе напитки. А тази вечер съм прекалено уморена да танцувам. Делорес буквално се строполява в стола до мен.

Прозявам се.

— Петуния, изглеждаш като лайно.

Добрата приятелка трябва да може да ти каже всичко, което мисли за теб. Ако приятелят ти чука някоя друга, ако роклята ти подчертава тлъстинките над талията ти и изглеждат набръчкани като кожата на шарпей. А ако не може да ти каже истината? Е, тогава не ти е истинска приятелка.

— Благодаря, Ди Ди. И аз те обичам.

Тя отмята дългата си руса коса назад. Цялата е напръскана с глитер спрей за коса по повод днешното голямо празненство.

— Просто казвам, че според мен имаш нужда от ден за спа терапия.

И не греши. Цяла седмица се чувствам ужасно изтощена. Имам чувството, че тялото ми сякаш се огъва от тежест в коленете, глезените, около ребрата.

Вчера направо си заспах на бюрото.

Може би ме хваща тоя грип. Има епидемия из града.

Делорес си прави вятър с ръката и се оглежда.

— Къде, по дяволите, е Дрю с тези напитки? Умирам от жажда.

Да, доста се позабави, но не е нещо необичайно за такова място. Въпреки това очите ми обхождат клуба.

И го намират. До бара.

Държи напитките и говори с жена.

Красива руса жена. Краката й са по-дълги от цялото ми тяло.

Сребристи ужасно високи обувки, лъщяща мини пола. Изглежда… да, като онези момичета, с които всеки мъж обича да се забавлява, защото се оригват и гледат спортните канали.

Момичето се усмихва.

Обаче, по-важното е, че Дрю също й се усмихва.

Виждаш ли как накланя тялото си към него? Как свежда глава към него? Как леко потрива бедра едно в друго?

Чукали са се. Няма две мнения по въпроса.

Кучият му син!

Не за първи път виждам Дрю да говори с някоя от случайните му бивши момичета. Всъщност, това се случва почти всеки ден — сервитьорката в Нобу, барманката в Маккартни Бар и Грил, няколко момичета в Старбъкс. Обикновено Дрю е вежлив, но почти не говори или ако говори, е крайно лаконичен. Не им обръща повече внимание, отколкото би обърнал на някоя съученичка, чието име не помни.

Така че, по принцип не ми пука особено.

Но, както вече казах, тази седмица всичко е ненормално. Умората ме прави доста рязка, прекалено чувствителна. И сега съм побесняла.

И продължава да говори с нея!

Тя слага ръка на рамото му и дивачката в мен пощурява. Искам да започна да се удрям в гърдите като Кинг Конг.

Пред мен има празна чаша. Сещаш ли се Марсия Брейди в онзи епизод, когато й разбиха носа с топката? Мислиш ли, че ако засиля чашата, ще мога да й строша носа?

Забелязал ли си, че повечето серийни убийци са мъже? Това е, защото мъжете обичат да разпръскват болката и агонията си наоколо, да я изкарват от себе си. Жените обаче обръщаме болката навътре, оставяме я да гние там и да си чака реда. Мълчим и не казваме нищо. За известно време.

Да, учила съм психология в колежа.

Идеята ми е, че вместо да отида и да оскубя русите й изкуствени кичури, както аз си знам, аз ставам.

— Тръгвам си.

Делорес мига и не вярва.

— Какво, защо?

И тогава вижда лицето ми.

— Какво е направил тоя тъпанар сега?

Ето един съвет от мен: когато си ядосан на любимия си човек, никога не споделяй с приятелите си, защото… Защото после му прощаваш.

Но те не забравят.

Вместо да се оплакваш на приятелите си, оплачи се на семейството му. Те вече са виждали всичките му недостатъци, егоизма му, незрелите му постъпки, знаят всичко. Така че не им съобщаваш нищо ново.

Поклащам глава.

— Нищо… Просто съм… изморена.

Тя ме гледа все така изумено. И погледът й проследява моя, защото аз все още гледам към бара. Госпожица Дълги Крака отмята глава назад и се смее. Перфектни бели зъби. Очевидно булимията не е унищожила емайла. Все още.

Делорес се обръща към съпруга си.

— Матю, заминавай да прибереш приятеля си, защото след малко ще ти трябва кофа и парцал да го събираш.

Вдигам брадичка и упорствам като дете.

— Не, Матю, не ходи никъде. Очевидно е щастлив там, където си е. Защо да го водим тук насила.

Незряло? Да. Може би.

Пука ли ми? Не.

Матю гледа ту мен, ту нея. И после хуква към Дрю.

Ди Ди така го е дресирала, че може да засрами и най-добрия специалист по дресировка на кучета.

Прегръщам я.

— Ще ти се обадя утре.

И тръгвам към вратата, без да се обръщам.

* * *

Никога не съм живяла сама.

Когато станах на осемнайсет, от къщата на родителите си се преместих директно в общежитието. Живях с Делорес. Година след това Били се премести при нас в Пенсилвания и тогава взехме огромна къща под наем с още четирима души. Покривът течеше и радиаторите не топлеха, но наемът беше нисък. После Делорес се премести в Ню Йорк и с Били си наехме наше собствено жилище, а след това се преместихме в Ню Йорк и останалото вече е известно.

Защо казвам всичко това?

Защото не съм чак толкова независима, нищо че се тупам по гърдите и се правя на смела. Аз съм една от онези жени. Знаеш… онези, които палят всяка лампа в апартамента, когато са сами. Които спят при приятелките си, когато гаджетата им не са в града. Никога не съм била сама. Просто никога не съм била без гадже.

И това е една от причините да се задържа толкова дълго с Били. Защото предпочитах изветряла връзка пред никаква.

Връщам се в апартамента и тръгвам директно към спалнята и се преобличам — черешово червено долнище на пижама и тениска. Точно съм почистила лицето си от грима, когато чувам как входната врата се отваря и затваря.

— Кейт?

Не отговарям.

Чувам стъпките му към хола и после Дрю изпълва рамката на банята.

— Защо си тръгна? Върнах се с напитките и Делорес започна да ме замерва с кубчета лед и да ме нарича „купчина лайно“.

Не го поглеждам. И гласът ми е суров, сякаш тонът ми трябва да му каже да се разкара.

— Бях изморена.

Защо не му казвам какво ме притеснява ли? Защото това е играта, която играе всяка жена. Искаме да го измъчваме, да проточим изтезанието, колкото може по-дълго, да се насладим на инквизицията, на която го подлагаме. Искаме да видим, че той наистина се интересува от проблема. Това си е тест — да разберем, че наистина му пука.

Дрю тръгва след мен към спалнята.

— Защо не ме изчака? Щях да си тръгна с теб.

Поглеждам го. Лицето ми е обтегнато, тялото стегнато и готово за война.

— Беше зает с друго.

Той поглежда надолу, присвива очи и се опитва да се сети, да разбере за какво говоря. Накрая се предава.

— За какво говориш?

— Блондинката, Дрю. На бара? — казвам почти на срички.

Той ме гледа с любопитство.

— Какво за нея?

— Ти ми кажи. Чука ли я?

Дрю се мръщи с погнуса.

— Разбира се не съм я чукал. Тръгнах си две минути след теб. А и двамата знаем, че са ми нужни доста повече от две минути. Или си забравила? Искаш ли да ти припомня?

Не, не говори грубо, не е рязък. Напротив, той всъщност е… брилянтен… Опитва се да бъде сладък, секси. Да ме разсее и да ме накара да мисля за друго.

Така прави. Винаги. И винаги работи.

Но не тази вечер.

— Чукал ли си я преди?

Той се чеше по врата.

— Наистина ли искаш да чуеш отговора на този въпрос?

А този отговор, в случай че не се сещаш, означава голямо, гръмко „да“.

Вдигам ръце нагоре и крещя:

— Разбира се! Разбира се, че си я чукал. Защото не дай си боже да мине един ден, без да видим някоя, с която пенисът ти не е лично запознат. Не че си спомняш физиономиите или имената им.

Той присвива объркано очи.

— И кое от двете те дразни? Когато им помня имената или когато не им ги помня? Подскажи ми, Кейт, така че да мога да участвам в скандала, който търсиш, но искаш ли, аз да започна пръв.

Вземам лосиона си за тяло и започвам да го втривам бясно в ръцете си.

— Не искам скандал. Просто искам да знам защо помниш точно тази.

Той свива рамене и казва съвсем неутрално:

— Тя е модел. Има огромен билборд с лика на тази жена в средата на Таймс Скуеър.

Малко е трудно да забравиш лице, ако се налага да го виждаш всеки ден.

И това трябва да ме накара да се чувствам толкова по-добре.

— Много мило. Защо си тук тогава? Защо не се върнеш и не намериш малкото си завоевание, щом означава толкова много за теб?

Един много слаб глас в съзнанието ми казва, че говоря неразумно, че това са безсмислици, но съм като стъпила върху хлъзгава кал и се спускам по свлачището. И почне ли се, няма спирка.

Дрю ме гледа, сякаш съм полудяла. Вдига ръка.

— Не означава нищо за мен. И ти го знаеш много добре. Откъде ти хрумна подобно нещо?

И после се сеща нещо, прави крачка назад и внимателно пита:

— Цикълът ти наближава? Не побеснявай, просто питам, защото от начина, по който реагираш напоследък, мисля, че Александра трябва да отстъпи титлата си на теб.

Може би има право. В училище имаше един коридор, който винаги беше претъпкан в междучасията. Знаех, че цикълът ми наближава, когато усетех онзи порив да забия молива си във врата на човека, който върви пред мен.

Но, за информация на мъжете: дори и да сте хиляда процента сигурни, че предменструалният й синдром е факт, никога, при никакви обстоятелства не й го споменавайте. Това ще свърши много, много зле.

Вдигам обувката си и я мятам. Удрям го право между красивите ярки очи. Ръцете му политат към челото.

— Какво става, мамка му. Казах ти да не откачаш.

Във всяка връзка има един, който вика, мята неща по другия и чупи каквото намери под ръка. В нашия случай това очевидно съм аз.

Но не съм виновна. Не можеш да виниш ракетата, че е излетяла, след като някой й е натиснал всички копчета.

Вземам другата обувка и мятам и нея. Дрю взема една възглавница и я използва като щит. Правя крачка назад към дрешника, за да взема още амуниции, но той грабва ръката ми, преди да се докопам.

— Ще спреш ли вече, мамка му? Защо си такава?

Искам да го убия с поглед.

— Защото не ти пука! Аз съм в нервен срив, а на теб и грам не ти пука!

Очите му ме гледат с изумление близко до шок.

— Разбира се, че ми пука! Нали към моята глава летят тези обувки „Джими Чу“! Като китайски звезди.

— Ако ти пука, защо не се извиниш тогава?!

— Защото не съм направил нищо! Няма проблем да лазя на колене и да моля, когато съм сгафил, но при положение че не съм направил нищо и ако си мислиш, че ще те моля само защото хормоните ти са обезумели, значи съвсем си откачила, мила.

Изскубвам се от него, удрям го в гърдите с две ръце.

— Добре. Няма проблем, Дрю. Не ми пука вече. Прави каквото знаеш.

Грабвам едно одеяло и една възглавница и му ги бутам в ръцете.

— Но едно е сто процента сигурно! Няма да спиш при мен, след като си решил да си правиш каквото си искаш. Махай се, излизай.

Той поглежда одеялото и възглавницата и тогава чертите му се изглаждат. Изглежда спокоен. Истински спокоен. Страшно спокоен. Като преди буря.

— Никъде няма да ходя.

Той се хвърля на леглото и разперва ръце и крака като дете, легнало на снега и прави ангелче.

— По една огромна случайност, аз обичам това легло. Удобно е. Уютно. Имам страхотни спомени тук. И това е единственото място, на което ще спя.

Когато Дрю стане такъв — инат като дете, няма никакъв смисъл да се спори с него. Понякога мисля, че е готов абсолютно на всичко, за да стане на неговото. Издърпвам възглавницата изпод главата му. Той ме гледа и пита:

— Какво правиш?

— Казах, че няма да спя при теб. Ако не искаш канапето, аз ще спя там.

Той сяда.

— Това е пълна лудост, Кейт. Кажи ми, моля те, че осъзнаваш, че това е пълна лудост! Че се караме за едно голямо нищо.

— Аха — крещя аз. — Значи сега чувствата ми са едно голямо нищо.

— Не съм казал такова нещо. По дяволите!

— Каза, че се караме за нищо — казвам и соча с пръст. — А всъщност се караме за това как ме накара да се чувствам, което означава, че според теб чувствата ми са нищо?

Устата му се отваря и затваря. Като риба на суша.

— Сега вече нищо не разбирам. Нямам никаква идея какво става. Какво говориш?

Затварям очи. И изведнъж гневът ми се пука като балон.

И на негово място се надува нов балон — пълен с болка.

— Забрави, Дрю.

Тръгвам по коридора, но гласът му ме следва.

— Какво стана току-що? Какво? Не разбирам.

Прекалено съм уморена, за да обяснявам повече.

Когато се караме, винаги заспивам трудно, ако изобщо успея да заспя. Прекалено съм заредена с адреналин.

Но тази вечер това не е проблем. Лягам и заспивам като под упойка в секундата, в която главата ми докосва възглавницата.

* * *

По някое време през нощта, може би след три минути или след три часа, една топла едра гръд се притиска към гърба ми и ме буди. Усещам ръката му върху корема си. Заравя лице в косата ми и вдишва.

— Съжалявам.

Ето, момчета, това се иска от вас. Това е всичко, което трябва да направите. Тези думи са наистина магически. Чрез тях се преминава през всяка пречка и преграда.

Дори и през ПМС.

Обръщам се в ръцете му и поглеждам в очите му.

— За какво съжаляваш?

Лицето на Дрю е объркано, очите му — празни, явно търси правилния отговор. После се засмива и казва:

— Съжалявам за всичко, за което искаш да съжалявам.

Засмивам се, но думите му са искрени.

— Не, аз съжалявам. Прав беше. Наистина се държах като кучка. Не си направил нищо лошо. И аз определено съм пред цикъл.

Той целува челото ми.

— Не си виновна ти. С цялото си сърце хвърлям вината и обвинявам единствено и само Ева.

Целувам нежно меките му устни. И после шията, гърдите. Желанието ми да му доставя удоволствие съвсем ме е разбудило. Поглеждам го.

— Искаш ли да ти се реванширам?

Пръстите му минават под очите ми, където със сигурност имам черни кръгове.

— Изтощена си. Искаш ли да ми се реваншираш сутринта?

Притискам се до него и слагам буза на гърдите му, затварям очи и почти заспивам.

Докато…

— Освен… ако… наистина искаш да ми се реваншираш сега. Защото ако го направиш сега, без да звуча настоятелно…

Засмивам се и прекъсвам думите му, като мушкам глава под завивката. И му се реванширам. По най-любимия му начин.