Джак Ланс
Зона (2)

1
Шарлийн и Арън

Вълна от паника заля бялото бунгало, номер 94 на Холанд авеню, разположено на около два километра от плажа.

Ако не бе точно паника, беше нещо доста близко до нея. Шарлийн Тийър, само по бели прашки и сребърно синджирче със златен кръст около тънкото си вратле, търсеше гримовете си. Дрехите бяха все още в сушилнята и униформата й бе смачкана. Но ако до петнайсет минути не бяха в колата, нямаше да стигнат навреме до летището.

Арън Дрейк, вече облечен в униформата на старши стюард, затвори капака на куфара си. Поклати глава, щом погледна към отворения куфар на Шарлийн и дъската за гладене, приготвена да бъдат изгладени набързо униформените й риза и панталон. Останалите дрехи щеше да глади след пристигането си в Сидни, а гримове можеше да си купи на летището.

Този следобед на плажа те напълно бяха забравили за времето, като всички отскоро влюбени. Телефонно обаждане от един познат беше прекъснало любовните ласки и ги бе върнало към реалността. Втурнаха се обратно към бунгалото, пъхнаха се под душа за няколко минути, после той се облече за секунди и бе готов да тръгне. Тя, обаче, все още се мотаеше наоколо по бельо.

— Мислех, че ме хареса заради чара и стройното ми тяло — извика той, като внимателно гладеше панталона й. — Но ти само ме използваш като прислужница.

— Прислужниците са важни хора — забеляза тя с глас, примесен с лека нервност. Наведе се към сушилнята и я изключи, въпреки че програмата не бе завършила. Хвърли влажните си дрехи в коша за пране и добави: — За разлика от много други жени, мога да оценя мъж, който не бяга от домакинската работа.

— Да, добре — промърмори Арън. — Само за това ли ставам? За нищо друго?

Шарлийн отметна златистите си коси и с привлекателна усмивка съблазнително показа гърдите си с форма на ябълки.

— Хайде, сега. Не е наистина толкова зле, нали?

Очите му светнаха.

— По дяволите, иска ми се да имахме повече време — въздъхна той.

— Мъже — засмя се тя, като поклати глава. — Всички мислите само за едно. Забрави ли плажа вече? Мястото зад камъка?

— Това беше преди цяла вечност.

— Беше само преди няколко часа — възрази тя. — Просто изчакай, докато пристигнем в Сидни. Надявам се да не си планирал да прекарваме времето си там, като гоним някакви си кенгура.

— Не, няма. Те са сладки, но аз съм привързан към нещо далеч по-сладко.

— Добре. Сега се връщам на работа. Само да знаеш, че няма да получиш нещо за нищо.

Той въздъхна.

— Пристигнем ли в Австралия, ще те напъхам в торбичката на някое кенгуру.

Шарлийн скри усмивката си.

— Е, стига и ти да се пъхнеш заедно с мен. Мисля, че нещата могат да станат доста уютни.

През последните седмици Арън беше открил много нови страни от характера на Шарлийн. Нейната практичност, или по-скоро липсата й на практичност, се проявяваше внезапно. Но това беше без значение. Точно тази нейна непредвидимост бе една от причините да е толкова влюбен в нея. Това, както и външността й. Всичко в нея му действаше неустоимо, от падащата на вълни копринена коса, спускаща се под кръста и скриваща сексапилното й дупе, до дългите й съвършено оформени крака. Но и това нямаше чак такова значение.

И двамата работеха за „Оушънс Еъруейз“, със седалище в Лос Анджелис. Той се беше издигнал до старши стюард, а тя до помощник главен стюард. За съжаление графиците им не съвпадаха в едни и същи полети толкова често, колкото им се искаше. През последните шест месеца той бе опитвал всичко, за да го забележи тя, когато беше наблизо до него. И най-накрая, след полет до Токио преди девет седмици, той, меко казано, успя да постигне целта си.

Оттогава те бяха заедно ту при него, ту при нея. Снощната вечер приключи в нейното бунгало. Следващата щяха да споделят в Сидни, на хиляди километри от Лос Анджелис.

Но най-напред трябваше да приготви униформата си.

Шарлийн не успяваше да се концентрира. Мислите й скачаха безразборно като подплашени зайчета. Тя се загледа в малкия си, почти празен куфар Самсонайт. После се обърна и грабна четката и пастата за зъби, дневния си крем за лице Хелена Рубинщайн и няколко други бурканчета и бутилки от рафта под огледалото в банята. Всичко това хвърли в тоалетната си чантичка.

— Какво още? — промърмори на себе си и се огледа.

— Какво каза? — обади се от спалнята Арън.

Шарлийн се намръщи. Обикновено изключително подредена, тази вечер не можеше да запомни нищо.

Арън изключи ютията.

— Униформата ти е готова — извика той.

Шарлийн влезе в спалнята и повдигна изненадано вежди.

— Ти си страхотен!

— Колко време още ти трябва? — попита той.

— Пет минути. Ти върви и запали колата. Идвам след малко.

Той кимна и взе ключовете за колата.

След като облече униформата си, тя напъха краката си в изрязаните си обувки. Единственото, което оставаше, бе да избере от гардероба си подходящи тоалети за свободното време сред природата. Беше убедена, че все още не е взела всичко необходимо. Най-малкото, че ще се налага в движение да се пудри и да си слага червило по пътя към летището. Всичко, което трябваше да направи сега, бе една бърза последна обиколка на къщата, за да се увери, че всички уреди са изключени, да подреди малко в кухнята и след това да заключи входната врата след себе си.

Макар и приглушено, но все пак достатъчно ясно, чу мелодията на „Любовта е във въздуха“ от мобилния си телефон в чантата й в хола. Беше я изтеглила след онази специална нощ с Арън в Токио Гранд Хотел.

Шарлийн се завъртя на пети и усети как токът на дясната й обувка се счупи.

По дяволите, само това липсваше!

В този миг тя изгуби интерес към звънящия телефон. Този, който я търсеше, той или тя, ще трябва да почака.

В това време мелодията спря и тя свали обувката със счупения ток. Стоеше втренчена и замислена. Кой чифт обувки трябваше да обуе сега? Тя не бе от онези жени, които имаха цял килер, пълен с обувки. Изрязани, с високи токчета или боти представляваха твърде малък интерес за нея. За изненада на малкото си приятелки, които някога е имала, тя притежаваше само няколко чифта обувки, съхранявани в тясно таванско помещение, разположено над стаята за гости.

Шарлийн въздъхна, свали и другата си обувка и влезе с боси крака в стаята за гости.

В малкото килерче, което шеговито наричаше „личния си архив“, както винаги, цареше пълна бъркотия. Кутии, папки, дрехи, които вече не носеше, дреболийки от всякакъв вид — всичко това представляваше планина от хаотични остатъци. Тъй като нямаше друг избор, а и не оставаше никакво време, тя се наведе в неосветеното пространство и повече с отчаяние, отколкото със смелост, заопипва, търсейки друг чифт обувки. Премести някои неща настрана, като проклинаше на глас, когато ожулваше коляното си в някой стърчащ пирон.

„Шарлийн, какво, по дяволите, правиш?“ — смъмри сама себе си.

Трябваше да прогони Арън за момент от ума си. Той я чакаше в колата и, без съмнение, мислеше, че е почти готова. Никога нямаше да му мине през ума, че в това време тя газеше в личния си лабиринт, в който цареше пълна бъркотия.

Накрая я видя: кутия за бели обувки. Беше сигурна, че вътре имаше чифт изрязани дамски обувки.

„Слава богу“ — промърмори.

Притисна кутията към себе си и запълзя назад.

Изведнъж оскъдната светлина в помещението изчезна и стана тъмно като в рог.

Малката врата зад нея трябва да се бе затворила.

Шарлийн пое рязко дъх. Изби я ледена пот. Страхуваше се да се движи; просто не можеше да помръдне.

Тя не само не харесваше тъмнината.

Ненавиждаше я.

 

 

Арън стовари куфара си на задната седалка на синия си шевролет малибу и потегли на заден ход от алеята към улицата. Бе договорил добра сделка за колата с един от дилърите на Томи Джоунс, сам короновал се като „автомобилния цар“ на по-голямата част от Лос Анджелис. Той излезе от колата и започна да крачи нагоре-надолу по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Погледна часовника си. Малко след седем без двайсет. Времето като че беше спряло. Двата часа бяха минали като един. Тяхната работа започваше от седем и петнайсет. Как е възможно, чудеше се той, след като цял ден бяха заедно, накрая да рискуват да закъснеят за работа?

„Побързай, Шарлийн“ — промърмори.

Петте минути, които бе казала, че са й необходими, отдавна бяха изтекли. Трябваше да излезе през входната врата всеки момент. Той се бореше с желанието да се върне вътре и да я измъкне от къщата. Едва ли щеше да е най-галантният ход, а и беше наясно, че това би довело само до допълнително забавяне. И се ядоса на себе си.

Горещото августовско слънце бавно се скриваше зад редицата бели бунгала на Холанд авеню, близо до Пасифик авеню и Венис Бийч. Изтри потта от челото си с дланта на дясната си ръка, като продължаваше да гледа вратата на къщата на Шарлийн.

Арън отново закрачи напред-назад. Не искаше да закъснява и да кара останалите четиринайсет членове на екипажа да ги чакат. Дори и сега нямаше да имат много време да се подготвят за полета.

Погледна часовника си още веднъж. Бяха минали десет минути, откакто бе излязъл да запали колата. Може би трябваше да провери какво става с нея в крайна сметка.

„Само да я подсетя, че трябва да побърза“ — мислеше си притеснено.

Примижал, Арън вдигна поглед към небето, където щеше да бъде по-късно тази вечер. Безсилен, той вдигна юмруците към горещите покриви на Малибу. Шарлийн все още не се бе появила. С крайчеца на окото си забеляза да приближава малък червен спортен автомобил. Колата мина покрай него, продължи по Пасифик авеню и изчезна от погледа му.

Той постоя още малко, после тръгна решително обратно към бунгалото.

„Това вече е прекалено“ — промърмори, докато влизаше вътре.

Както и очакваше, тя все още не бе готова.

— Просто ме остави да се оправя — изсъска му.

Арън отстъпи крачка назад, решен да не вдига скандал. Явно повече й пречеше, отколкото й помагаше.

Доброто й допреди малко настроение се бе изпарило.

Но той я беше виждал в подобни ситуации.

Обърна се, без да бърза, излезе навън и продължи задъхан.

 

 

Най-сетне тя беше в състояние да се движи в затвореното тъмно пространство, което изведнъж я бе обгърнало сякаш бе в гробница. Възможно най-тихо, затаила дъх, се обърна и запълзя напред. Нищо в тъмнината не изглеждаше заплашително.

Но все още не беше излязла от гроба; можеше да се случи нещо ужасно, докато не се върне обратно в светлината. За момент спря да диша, капка пот се стече надолу по бузата й. Страхуваше се да не предизвика съдбата, ако се огледа, защото можеше да види нещо страшно и смразяващо кръвта.

Събра смелост и запълзя напред. Страховете я връхлетяха отново и трябваше да се бори, за да не се разкрещи за помощ.

Крещенето бе най-лошото, което можеше да направи, напомни на себе си. Не трябваше да издава звук. Трябваше да остане съвсем тиха.

Дали те все още дебнеха в дълбоките сенки, докато стигне до малката врата, скрила всяка частица от светлината? Дали не чакаха, за да я нападнат? Пръстите й докоснаха нещо и едва не изпищя, преди да осъзнае, че това всъщност бе вратата.

Това беше. Сега веднага трябваше да се измъкне оттук. Тя пое дълбоко дъх и започна пипнешком да търси дръжката на вратата. Но не можеше да я намери. „По дяволите, да върви в ада“ — прокълна наум.

Струваше й се, че непрекъснато ноктите й се забиват в катранена чернилка, че нещо обхваща глезените й, плъзга се по гърба й, а после…

Накрая усети, че опира в хладен метал. Хвана и завъртя дръжката, вратата се отвори и тя се хвърли в ярката светлина на стаята за гости.

Но нямаше да е в пълна безопасност, докато вратата не бе плътно затворена. Ритна я с трясък.

Веднага я връхлетя друга тревога.

„Оставих обувките си вътре!“

Но след това усети кутията под лявата си мишница и почти се разплака от радост.

Вълните от паниката утихнаха, за да бъдат заменени от кисело настроение. Тя се сопна на Арън, когато той се върна в къщата, за да види какво става, но се почувства зле, когато той се обърна и тръгна обратно навън.

Шарлийн завърши опаковането и почти в 19:55 ч. вече влачеше куфара Самсонайт по пътеката, водеща от входната врата до тротоара. От двете страни на алеята, дълга пет метра, на слънцето блестеше бял чакъл — нейното виждане за поддръжка на градината. „Какво му е хубавото на занемарена зеленина — често казваше на приятелите си тя, — когато непрекъснато пътувам?“

Заключи вратата, отиде до колата и постави куфара си до неговия на задната седалка. След това се свлече в мястото до шофьора.

— Това ти отне малко време — каза Арън, като не можа да прикрие иронията в гласа си. — Всичко наред ли е?

— Разбира се — отвърна безизразно тя. — Защо да не е наред?

Той потегли, а Шарлийн погледна назад към дома си. Имаше чувството, без да може да си обясни защо, че повече никога няма да го види. Не искаше да лети днес. Днешният ден бе започнал лошо.

„Не се предавай, укори се тя. За бога, запази самообладание.“

Покрай прозореца на колата се плъзгаха маслинови храсти и палми. Топлото августовско небе блестеше в лазурносиньо, досущ като Тихия океан.

— Ще успеем ли? — попита тя най-сетне.

— Правя всичко възможно — отвърна той дрезгаво.

Тя погледна подозрително към него.

— Ти си луд по мен, Арън, нали?

Не можеше да го обвинява, че се държеше така. Тя бе развалила настроението му, като го накара да чака и после се държа дръпнато с него.

— Не, аз трябваше да следя по-добре за времето — пое вината той.

— Трябваше да намеря друг чифт обувки на тавана — обясни тя, — но вратата се затвори зад мен. Изведнъж бях като в капан в тъмнината и въображението ми заработи, както обикновено.

Арън кимна разбиращо.

— Сега добре ли си?

— Така мисля.

Той замълча.

Шарлийн гледаше през прозореца, потънала в мислите си. Стисна кръстчето на синджирчето си, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Това беше познат ритуал. Дишай спокойно, запази спокойствие, напомни си тя, сякаш повтаряше мантра, която в крайна сметка ще излекува раните й. Но не, каза си тя за стотен път, раните й никога няма да се излекуват.

В другата лента на горещия асфалт стоеше търпеливо безкрайна редица от спрели на празен ход автомобили. Отпред имаше голямо задръстване или катастрофа.

Арън отби по пътя за летището Лос Анджелис. Докато насочваше колата към служителя на паркинга, тя отвори малката си дамска чанта и затърси червилото си.

Без да иска, продължи да хвърля притеснени погледи към небето над тях. Чакаше я полет от Лос Анджелис, Калифорния, до Сидни, Австралия.

Полет 582.