Джак Ланс
Зона (19)

18
Джоди

— Окей, Арън — каза Джим. — Независимо колко налудничаво звучи, се случва… или не се случва следното.

И тогава пилотът разказа на Арън Дрейк над какво са си блъскали главите пилотите в кабината. Обясни му, че когато преди около деветдесет минути попаднаха в турбуленция, са отказали навигационните системи и са изгубили радиоконтакт. Джим се опитваше да звучи спокойно и професионално, все едно това беше рутинно предизвикателство за един опитен пилот. Предполагаше, че причината за липсата на радиовръзка се дължи на объркване в честотите, а неизправността в навигацията — на дефект в поддържащите системи на полета.

— Сега вече сме наясно — рече той, — и допускам това да е причината и канала за маршрута на полета да не работи. Не се притеснявай. Двигателите са в ред и ще кацнем някъде. Транспондерът е активен и съм сигурен, че всеки момент ще бъде уловен от някоя наземна станция. После ще решим какво ще се прави.

Арън кимна.

— Добре. Ще съобщим на пътниците, че имаме малка неизправност и че правим всичко възможно за отстраняването й.

— Разчитам на теб. Няма основание за тревога.

„Или поне за момента“ — помисли си той.

След като стюардът напусна пилотската кабина, Джим въздъхна. Смяташе, че е предоставил на Арън достатъчно информация. Арън ще успокои и инструктира членовете на екипажа, а те от своя страна — онези пътници, които се притесняват, че нещо може да не е наред. В 4:17 ч. Грег изпрати поредната серия съобщения на всички радиочестоти. Всички те се оказаха „глас в пустиня“.

— Да допуснем за момент, че не сме в състояние да възстановим радиоконтакта — каза Джим. — В такъв случай ще бъдем прихванати от австралийските изтребители в мига, в който нарушим въздушното им пространство. Ще се наложи да подаваме ръчни сигнали, за да ни помогнат да се приземим.

— А какво правим, ако не се срещнем с никакъв F16? — попита Грег.

— Какво имаш предвид? — обади се Бен.

— Това, което току-що казах — натърти Грег.

— За бога, Грег — възрази Бен. — Австралия е огромна, няма как да я пропуснем. Разбира се, че ще ни пресрещнат. Да не мислиш, че военновъздушните им сили там долу спят? Ако нарушим въздушното им пространство без правилната идентификация, те ще пратят изтребителите. Мога да заложа живота си, че ще стане точно така.

Бен Райт бе от най-прагматичните хора, които Джим познаваше и това беше прекрасно, защото през следващите няколко часа щеше да има нужда точно от такъв бистър ум в пилотската кабина.

Джим можеше само да предполага какво става в главата на Грег. Дали пък вторият му пилот не си задаваше същия въпрос, какъвто и той самият? Дали полет 582 нямаше да се окаже в нещо като Бермудския триъгълник?

Той си спомни това, което веднъж му беше казал неговият полетен инструктор: „Джим, има само едно нещо, което липсва в пилотската кабина, и това е кристална топка“.

Бен измърмори нещо и Грег реши да не форсира нещата. Джим също бе на мнение да не подклажда огъня.

— Дайте да си съберем акъла, момчета — каза той с цялата безпристрастност, на която беше способен.

Джим се бе натъквал на подобна ситуация и преди. Веднъж двата двигателя на един Боинг 747–400 загубиха мощност, при друг случай настъпи значителна промяна във въздушното налягане и кислородните маски на пътниците се спуснаха. И в двата случая той, като капитан, запази самообладание. Тогава от него се очакваше именно такова професионално поведение. Очакваше се от него и сега.

„Двигателите са в ред. Ще кацнем някъде безаварийно.“

Това беше най-искрената надежда и молба на Джим. Нещо дълбоко в него обаче се питаше дали наистина щеше да е така.

„Ти си убиец! Спомни си за вчера!“ — прошепна изведнъж Джоди в ухото му и той отново имаше чувството, че тя е до него.

Побиха го ледени тръпки.

Той разбира се съзнаваше, че гласът на Джоди бе просто плод на въображението му. Този феномен започна да се проявява от момента, когато за първи път осъзна, че бракът им върви към провал, независимо от решението му да спре да лети. Дори помнеше точно момента, когато чу този глас за първи път.

Случи се миналата година, на 12 ноември — първия ден в живота му, който прекара в болница. Предната нощ бе провел сериозен алкохолен маратон из местните барове. В резултат на алкохолно натравяне дванайсет часа от живота му бяха заличени от паметта му завинаги. Бяха му казали, че количеството алкохол, което беше погълнал, е било достатъчно да умъртви човек и трябва да благодари на Господ, че все още е жив. След това почти фатално преживяване Джим се въздържаше от твърд алкохол. Това бе наложително, ако искаше да запази работата си. Беше си взел две седмици отпуска, за да избистри главата си и, благодарение на Бога, успя да запази в тайна инцидента от началниците си в „Оушънс Еъруейз“.

След тази ужасна нощ Джим започна да има проблеми със съня. Често сънуваше странни неща. Понякога му се присънваше страховит мрак, където се криеше някакво зло, канещо се да го унищожи. Понякога се будеше, потънал в пот. Появиха се и душевни проблеми: апатия, свръхчувствителност, смяна на настроенията, депресия и изблици на ярост. Понякога животът му се струваше нереален. Заобикалящите го звуци ставаха все по-тревожни. Обикновеният уличен шум, като например счупено стъкло, му приличаше на шум от контейнер за боклук, който изпразваха съвсем наблизо. Всичко говореше за наличие на психически срив. Това го притесняваше, но в интерес на истината най-много го тревожеше гневът му. Понякога му се струваше, че са го събудили от някакво шеметно състояние, без да може да си спомни какво бе направил или на кого го бе направил.

Това му се беше случило и вчера, часове преди полета.

„Джоди“ му помогна да си спомни мистериозния глас, който се бе материализирал ненадейно по време, или непосредствено след нощта, през която почти не умря от препиване.

Да, това беше неговото подсъзнание, което старателно му припомняше заличените от паметта му моменти.

Въпреки че по всяка вероятност това бе по-скоро самобичуване, отколкото случайно стечение на обстоятелствата, гласът в ухото му звучеше потресаващо като нейния глас.

Той просто не беше себе си в последните часове преди този полет. Сега безкрайно съжаляваше за случилото се, но бе твърде късно. Беше ударил жена си в пристъп на ярост и чувство за безнадеждност. Беше изпаднал в това състояние след поредния й жесток аргумент, касаещ правото му да посещава двете им дъщери — Кара и Натали след финализиране на развода. Джоди говореше за това като за fait accompl^[1]. Тя претендираше за попечителство над дъщерите им и имаше твърдото намерение да го държи далеч от тях. Когато му го каза, нещо в него се счупи и той силно я удари в лицето.

Дотук всичко беше вярно, но той не бе убил жена си, нали?

Джим разтърка очи и разтърси глава, за да се отърве от демоничните си мисли.

— Добре ли си? — попита го Бен.

— Да — отвърна и добави уклончиво: — Просто нещо се бях замислил.

Мислите му продължаваха да бъдат безкрайно объркани.

Ами ако беше оставил мъртвото тяло на Джоди в къщата, когато си тръгна вчера? Ако беше така, сигурно вече я бяха открили и организирали процедура по задържането му на летището в Сидни.

Мислейки за това, може би не беше чак толкова лошо, че на борда нямаше радиоконтакт. Тук, в небето, си имаше своите притеснения, но там, на terra firma^[2], може би го очакваше адът на земята.

Но това звучеше налудничаво.

Как би могъл да убие Джоди, без ясно да съзнава какво прави?

Не искаше да си представя подобно нещо. Не можеше да си го представи.

Въображението му обаче продължаваше да вилнее и той не виждаше начин да го озапти.

Колко често беше бързал за летището, питайки се дали бе изключил кафемашината или дали е заключил добре вратата? Вчера не беше по-различно. Може да е изфучал от вратата като разярен бик, но беше напълно наясно за къде бе тръгнал.

„Отиде твърде далеч — мислеше си. — Ти не беше на себе си вчера.“

Макар в колата към летището да се бе поуспокоил, не можеше да си спомни напълно ясно какво точно се беше случило, преди да напусне къщата. Нито дали кафемашината беше изключена, нито дали вратата беше заключена, нито дали беше ударил Джоди по-сериозно, отколкото възнамеряваше.

Ами ако си е ударила главата в ръба на кухненската маса? Ами ако я е нападнал с големия остър нож за рязане на месо?

В съзнанието му изплува ужасна картина: след силна дъждовна буря се показват главата и ръцете на плитко закопан труп. Той просто трябваше да покопае малко по-надълбоко, за да се увери, че това вчера се бе случило наистина.

Не, той не искаше това. Наистина не го искаше.

Започна да се поти и да изпитва недостиг на въздух. Не можеше да си позволи да изгуби контрол. Не и тази нощ. Трябваше да запази самообладание. Джим погледна през рамо, питайки се дали пагубните му мисли и деяния не бяха разкрити от другите пилоти.

Бен го гледаше неодобрително, но мълчеше. Изглежда Грег не бе забелязал нищо. Той отново говореше по микрофона, призовавайки всеки, който го чува, да отговори.

„Не съм я убил!“

Джим трябваше да се придържа към това.

Но ако не беше я убил, защо тогава нещо вътре в него, нещо подсъзнателно, се мъчеше да обори убеждението му относно приетото от него за истина. Обикновено подсъзнанието му винаги е било по-близо до истината, отколкото съзнанието му.

Джоди мълчеше. Засега.

Сега Джим трябваше да приземи невредими повече от 350 души.

„Върши си работата! Изкарай всичко останало от ума си!“

Вътрешният инстинкт му говореше да се снижи с около хиляда метра, за да види какво има под облаците. Но той не го направи. Ако самолетът се снижи, щеше да изразходва повече гориво. Ако се наложеше този полет да се проточи, щеше да му е нужна всяка капка керосин, с която разполагаше в резервоарите.

Навън той виждаше само безграничния мрак на вечността.

„Ти ще ги убиеш всичките!“ — каза Джоди.

— Не! — извика той през зъби.

Трябваше да сложи край на това!

Джим не бе убивал никого и нямаше да го направи и сега.

„О, да! — каза Джоди с пресъхнал глас. — Ти ще ги убиеш всичките!“