Мики Спилейн
Тела, родени за бикини (1)

Глава 1

Викове разцепиха нощната мъгла. Натиснах рязко спирачките и заковах колата до тротоара. Виковете не бяха нещо странно за големия град, но точно в тази част на Ню Йорк те звучаха доста необичайно. Това беше строителна площадка, която разчистваха за издигането на голям небостъргач. Теренът беше почти празен, като изключим няколкото разрушени сгради и купчината тухли. Бившите обитатели отдавна бяха изнесли всичко останало, наоколо се търкаляха само ненужни вехтории.

Имаше и още нещо в тези толкова странни за това място викове. Това беше истинска истерия, която можеше да бъде предизвикана само от див страх. И освен това — крещеше дете.

Грабнах фенерчето от жабката на колата и след миг се озовах на пътечката, която се извиваше между развалините. Хукнах по посока на виковете, като се стараех да оставам в сянка, защото не знаех какво може да се очаква от всичко това. Мислех си, че може би някое дете, което си е играело из тези развалини, е попаднало в беда — стъпило е на изгнила дъска или пък го е затиснала някоя полусрутена стена. Нямаше никакво осветление освен няколкото улични фенера. Дори градският трафик старателно заобикаляше този участък, затрупан с всякакви развалини. Беше доста пусто.

Но това не беше нещастен случай. Там просто седеше едно момченце на около осем години, облечено в мръсни джинси и пуловер. То притискаше силно лицето си с две ръце, а тялото му се тресете от риданията. Дотичах до него и го разтърсих, но дете го не ми обърна никакво внимание. И преди бях виждал подобни неща. Момчето беше изпаднало в истерия, то беше в шоково състояние. Тялото му се бе вцепенило от страх, очите му бляскаха като две малки кръгли мъниста.

Тогава разбрах какво бе предизвикало тези силни викове.

Тялото беше захвърлено зад купчина цимент под една от наклонилите се стени. Беше облегнато на една бетонна плоча, за да не го зърне някой случайно. И в това, че на него се бе натъкнало именно дете, което обичаше да играе из развалините, нямайте нищо чудно. Беше тялото на някаква обезобразена червенокоса жена. Сигурно е била красива, но смъртта беше изтрила всички следи от красотата и.

Грабнах детето и го понесох към колата. Докато вървях, то си пое дъх и виковете се смениха с приглушени хълцалия. То се хвана здраво за мен с ръчичките си и в очите му започна да се появява съзнанието за това, че е в безопасност.

Нямаше никакъв смисъл да го разпитвам. В това състояние едва ли щеше да може да ми каже нещо разумно. Запалих колата, обърнах и се насочих обратно към фургона, където се намираше пазачът на строителната компания.

Отвътре долиташе някаква мелодия. Свиреше радио. Отворих със замах вратата. Един вече започнал да оплешивява здравеняк, който стоеше наведен над кафеварката, поставена на газовия котлон, се обърна изплашено.

— Хей…

— Имате ли телефон? — попитах го аз.

— Чуйте, мистър…

— Зарежи това, момчето ми.

Отворих портфейла си и му дадох възможност да види разрешителното ми, издадено от полицейското управление на Ню Йорк. Той хвърли бърз поглед към 45-калибровия пистолет, който се намираше в кобура под рамото ми.

— Тук се е случило нещо неприятно. Къде се намира телефонът?

Мъжът остави кафеварката и с трепереща ръка посочи към апарата на стената.

— Какво има? Виж re, ако нещо се е случило, то… Махнах му с ръка да мълчи и набрах номера на Пат в участъка. Когато дежурният сержант вдигна слушалката, аз казах:

— Обажда се Майк Хамър. Капитан Чембърс там ли е?

— Само секунда, ако обичате. Пат взе слушалката.

— Отдел за разследване на убийства. Капитан Чембърс слуша.

— Майк е, приятелю. Обаждам ти се от фургона на пазача на Лейтън Констракшън. Ще бъде много добре, ако незабавно дойдеш тук заедно с момчетата си и медицинския експерт.

Пат попита напълно сериозно:

— Окей. Ще ми кажеш ли кого си убил този път?

— Престани да се нравиш на комедиант. Казвам ти, че намерих труп. Извикай й бърза помощ. Тук има болно дете.

— Добре, остани на мястото си. Незабавно тръгвам, а ти не пипай нищо. Нека всичко остане така, както си е.

— Зная това. Кажи на момчетата си да се ориентират по светлините от фаровете на колата ми. Може там да има още някой, а в цялата тази история може да са забъркани и други деца. Ще оставя момчето при пазача. Дано лекарят успее да научи нещо от него.

Затворих телефона и излязох. Върнах се след няколко минути с детето на ръце и го сложих да легне на походното легло на пазача. Той се мъчеше да разбере какво означава всичко това, но аз го срязах, завих детето и му наредих да не мърда никъде, докато не пристигнат полицаите. Това не му хареса особено много, но той просто нямаше друг избор. После се качих в колата, стигнах до мястото, където бях намерил детето, и спрях на тясната пътечка така, че светлината от фаровете да пада върху съседното здание и да разсейва тъмнината.

Като си светех с фенерчето, започнах да оглеждам развалините. В едната си ръка стисках своя 45-калиб-ров пистолет, готов всеки момент да го пусна в действие. Вероятността този, който беше убил човек, да се крие някъде край трупа му беше малка, но аз все пак не исках да се намеря изведнъж в небрано лозе.

Стигнах до бетонната плоча, застинах на място и се ослушах. Откъм центъра на града долетяха слабите звуци на полицейска сирена, които с всяка изминала минута се чуваха все по-силно. Но тук, във вътрешността на квартала, беше пусто. Нямаше никой. Навсякъде цареше мъртвешка тишина.

Насочих светлината от фенерчето надолу и погледнах към тялото, притиснато от бетонната плоча. Тя беше на около трийсет години и за нея вече всичко беше свършило. Лежеше но гръб напълно гола, ако не се смятаха остатъците от блестящото зелено боди с коланче около кръста. Гърдите й стърчаха с някакво тайнствено предизвикателство, дългите й стройни крака се бяха изпънали в предсмъртна агония.

Смъртта й навярно не е била лека. За това говореше мъчителният страх, който бе изкривил чистите линии на лицето й. Полупритворените й очи бяха надникнали в тайнствените дълбини на ужаса, преди в тях да бе помръкнала искрицата на живота, а устата й беше застинала в мълчалив вик на болка.

He трябваше да обръщам тялото, за да разбера как е станало всичко. Червени кървави белези се виеха като змии около ребрата, по гърба и бедрата й. Те ми разказаха всичко. Кървавите съсиреци бяха засъхнали и изкуствената материя на бодито се бе втвърдила като дъска. Дори краищата на дългите й коси бяха в кръв, сякаш докоснати от четката на незнаен художник. Някой я беше завързал и я беше пребил до смърт.

Докоснах с опакото на дланта си студената повърхност на корема й. Който и да беше направил това, той е разполагал с достатъчно време, за да се скрие. Тялото беше на това място най-малко от едно денонощие.

Зад мен виеха сирени, ярките пипала на полицейските фарове разпръснаха тъмнината и се фокусираха върху мен. Нечий глас извика да не мърдам и половин дузина смътно различаващи се човешки фигури започнаха да се приближават към мен през развалините. Пат пристигна втори и нареди на сержанта, който беше насочил към мен своя 38-калибров пистолет, да го махне. Дръпнах се и започнах да наблюдавам полицаите, които си вършеха работата.

 

 

Съдебният лекар дойде и си замина бързо. Служителите на моргата откараха тялото за аутопсия, репортерите и фотографите изпълниха строителната площадка и сред потоците светлина от фаровете започнаха да проблясват светкавиците на фотоапаратите. Детето беше откарано в болница. Пат даде последните си инструкции и ми кимна с глава, като ме подкани да се кача в колата му.

Наблизо имаше денонощно кафене. Седнахме на една свободна масичка, която се намираше в дъното на салона, и си поръчахме кафе.

— Е, Майк, дай да се разберем — каза Пат.

— Предоставям това на теб.

— Приятелю, не ми харесват тези съвпадения. Все се забъркваш в някакви убийства.

Свих рамене и отпих от кафето.

— Не прикривам клиент, момчето ми. Цял ден изяснявах нещата, свързани с нещастния случай с Краус-Тилман от Кейпхарт Билдинг. Намира се през пет квартала, на север от мястото, където открих детето.

— Зная къде се намира.

— Тогава ме провери.

— По дяволите, ако не те познавах добре, щях да го направя. Не си пъхай носа в тази работа!

— Че защо ми е притрябвало?

— Защото обичаш да си пъхаш дългия нос навсякъде! Сам ми го каза снощи. Ще бъда дяволски щастлив, ако Велда се омъжи за теб и ти стегне малко юздите.

— Много ти благодаря — усмихнах се кисело аз.

Двамата с Пат сме приятели от много години. Доста добре го познавам. Той винаги умее да разговаря без много излишни приказки. Много малко се е променил от деня на първата ни среша. Още приличаше на представител на търговска фирма, а не на ченге, докато човек не го погледнеше в очите. Но ако надникнеше в тях, щеше да забележи много странен израз. Тези очи бяха виждали толкова много насилие и убийства, толкова упорито са се борили с тях, че на човек му се струваше, че са били свидетели на цялата човешка история — минала, настояща и бъдеща.

— Какво си си наумил, Пат? — попитах го аз.

Той също добре ме познаваше. Бяхме от един дол дренки. Областите на дейността ни бяха различни, но въпреки това свързани помежду си. Твърде често ни се беше налагало да бъдем един до друг. Не един труп бяхме оглеждали заедно и затова той не можеше да не разбере за какво го питам.

— Става въпрос за онова нещо, с което беше облечена — каза той.

— Е и какво?

— Спомняш ли си блондинката, която измъкнахме от реката миналия месен… учителката от Небраска?

— Смътно. Четох във вестниците. Какво общо има това с нея?

— Тя беше облечена в също такова потресаващо боди, както и тази, само че черно.

Аз мълчах и той ме погледна над ръба на чашката за кафе.

— Случаят беше регистриран като самоубийство, но сегашният ни съдебен лекар има много интересно хоби — колекционира убийства, предизвикани от отравяне с химични вещества. Та той мисли, че са я отровили.

— Той мисли? Нима не е правил аутопсия?

— Разбира се, че е. Но тялото беше престояло във водата пяла седмица и той не успя да открие никакви конкретни следи от това, което може да е причинило смъртта.

— Тогава какво е предизвикало съмненията му?

— Характерната деформация на венците, която е общ признак при всички случаи на отравяне. Но той не можа да определи точно, защото тялото твърде дълго е било във вода, замърсена с отпадъци от завода за преработка на химикали, намиращ се близо до мястото, където е било открито. Искаше да направи някои подробни анализи, но възможността да установи нещо определено беше доста съмнителна, а уликите — толкова неопределени, че трябваше да предадем тялото на момичето на родителите му, които по-късно го кремираха.

— Имаш ли нещо определено предвид? — попитах го отново аз.

— Ако съдебният лекар е прав, има и още нещо. Той мисли, че това е била бавнодействаща отрова, която предизвиква много болезнена смърт. Използват я някои племена от Южна Америка, за да наказват своите съплеменници, извършили някакво престъпление, което се приема като сериозно нарушение на техните табу.

— Мъчение?

— Именно — каза Пат, поколеба се за секунда и после добави: — Имам странно предчувствие. Не ми харесва, когато ти си замесен.

— Хайде, Пат, но какъв начин мога да бъда замесен. Предадох ти веднага всичко в твои ръце.

— Добре, нека бъде така. Сам знаеш как вестниците предъвкват всяка работа, с която си свързан. Днес за тях е богат ден. Винаги им създаваш работа.

— Безпокоиш се заради новата администрация?

— Братко! — избухна Пат. — Много добре знаеш, че сме с вързани ръце от политиката и постоянната снизходителност на съда. Да се работи в тези условия е равносилно на това да се разхождаш по минно поле без детектор.

Хвърлих една банкнота на масата и посегнах към шапката си.

— Не се тревожи за мен — казах на Пат. — И ми се обади, ако научиш нещо по-определено.

Пат ми кимна и каза:

— Разбира се.

Но в гласа му не звучеше увереност.

 

 

Влажната утрин над Ню Йорк беше сива, пропита от речната мъгла, в която като че ли се бяха разтворили саждите и прахът — тези продукти от белите дробове на големия град. По улиците вече се бяха появили първите минувачи и скоро градът закипя като истински мравуняк. Като че ли никой не обръщаше внимание на градския шум, в който еднакво бързо умираха и звуците на радостта, и звуците на тъгата. Всички живееха и се движеха по навик, по утъпкани пътища и никой не можеше да се измъкне от този капан, в който сам се беше натикал.

Гледах от прозореца на офиса си и виждах един дремещ звяр, пълен с бълхи и кърлежи, на които той не обръщаше никакво внимание, докато не усетеше някое по-силно ухапване. Едва тогава се събуждаше, за да хване и накаже нарушителя на спокойствието му.

Вратата зад мен се отвори. Усетих слабия гъделичкащ аромат на „Черна коприна“, който лекото течение откъм хола донесе до мен. Обърнах се и казах:

— Здравей, котенце.

Велда ми хвърли нежен поглед, с който искаше да ми каже, че нещата между нас са си както преди, и остави шумно върху масата сутрешната поща. Тя винаги ме изненадваше. Моето мило момиче, моята забележителна красавица, моята елегантна кукличка. Разкошни златни коси, падащи по раменете, дрехи, които не скриваха великолепната й фигура — широки рамене, стегнати гърди и прекрасни крака на танцьорка, които като че ли се движеха в такт с някаква тайнствена музика. Тя бе самата женственост. Но също така и опасна: ушитият по поръчка костюм, който носеше под мантото си, криеше под себе си един браунинг, а в джоба на сакото й имаше удостоверение от същата агенция, както и моето.

Колко е хубава — помислих си. — И какво говедо съм аз!

Не биваше толкова дълго да протакаме женитбата. Вече бяхме доста близки. Тези страстни устни се бяха впивали не един път в моите и аз бях потъвал в омаята на дълбоките й кафяви очи.

Шантав свят! Но тя беше готова да продължава играта дотогава, докато това ми харесваше.

— Видя ли вестниците? — попита тя.

— Още не.

— Добре си се справил. Човек не трябва да те оставя нито за момент сам.

Взех първия попаднал ми вестник и го разгърнах. Както обикновено, снимката ми се мъдреше на първа страница. Полицията не беше разрешила да се публикуват подробности, но все пак разполагаха с достатъчно материал, който можеше да даде повод за разговор. Цялата история беше разказана в най-общи линии: как съм чул плача на детето и съм намерил трупа. Но не се споменаваше нищо за това, което би могло да причини смъртта на девойката. Разказваха подробно как детето си играело на строителната площадка, как погледнало под бетонната плоча и открило трупа. До този момент тялото на жената не беше идентифицирано и никой не го беше потърсил, но появата ми на сцената се обсъждаше с апломб и на широката публика се предлагаха някои подробности от биографията ми.

Навярно някога доста сам докачил автора на статията, защото в нея гъмжеше от груби намепи по мой адрес. Според този драскач не можеше и дума да става за случайност и в цялата тази история бях замесен аз.

Смачках вестника и придърпах стола с крак.

— Пак се накиснахме! — измърмори.

Велда съблече мангото си и го закачи на закачалката. Разказах й цялата история в най-големи подробности и й дадох време да я възприеме. Когато млъкнах, тя ме попита:

— Виж какво, не мислиш ли, че така е по-добре и за нас?

— Глупости.

— Тогава преспиш да се безпокоиш. — Че аз не се безпокоя.

Тя се обърна и ми се усмихна, показвайки блестящите си бели зъби.

— Така ли?

— Наистина е така, миличка.

— Така си и помислих, но все пак се обади на Пат и си изясни как стоят нещата.

— Добре — казах аз и взех телефонната слушалка. Пат не ми се зарадва много и не ме назова по име, с което ми даде да разбера, че в кабинета му има още някой.

— Момент — каза той и аз го чух как става, приближава се до картотеката и измъква едно чекмедже.

— Какво има, Майк?

— Обикновено любопитство. Има ли нещо ново при теб по това убийство?

— Засега не. Все още не са идентифицирали тялото. Сверяваме отпечатъците.

— А зъбите?

— По дяволите, ами че тя няма нито една пломба в устата си! Но прилича на кабаретна актриса, така че е напълно вероятно да е регистрирана някъде в полицията.

— Говори ли вече с журналистите?

— Успях да им се изплъзна. Сигурно ще се доберат до мен, но едва ли ще мога да им кажа повече от това, което вече ЗНУЯТ.

— Какво става мри теб? Като че ли нещо си разстроен?

— Мич Темпъл от The News забеляза сходството между прозрачните роби, с които са били облечени и двете убити жени. Той успя да сравни етикетите и да ни натрие носа. Били са купени на различни места. Нали знаеш, в онези магазини, които са специализирани в търговията с еротични дрехи за дами. Не е кой знае какво, но е напълно достатъчно, за да се извърти цяла история.

— А какво може да каже той?

— Напълно достатъчно, за да размъти мозъците на всички побъркани от секса глупаци, които се навъдиха навсякъде. Сам знаеш какво става, когато нещо такова се появи в пресата.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Да. Ако познаваш добре Мич, помоли го да намали оборотите.

Усмихнах се.

— Дяволите да ме вземат, много приятен ден ми се очертава!

Пат изсумтя в слушалката и каза:

— Моля те, само си поприказвай с него, старче!

— Разбира се, приятел. Задачата е ясна. Кога искаш да дам официално изявление?

— Ако можеш, още сега.

Оставих слушалката, предадох на Велда накратко съдържанието на разговора и посегнах към шапката си. Тя ме погледна лукаво и каза:

— Майк…

— Да?

— Пат забелязал ли е връзката между цветовете на бодитата?

— Какво имаш предвид?

— Ами черното мри блондинката и зеленото — при червенокосата?

— Не каза нищо за това.

— Това не е обикновено консервативно бельо. Специално е създадено, за да възбужда мъжете.

— Да, Пат наистина мисли, че второто момиче е шоугърла.

— Но първата е била детска учителка.

— Хрумват ти доста забавни неща, момичето ми — казах аз.

— Може би и ти трябва да се замислиш над това — отвърна ми тя.