Питър Суонсън
Момичето с часовник вместо сърце (5)

Глава 4

Джордж се върна в Бостън малко преди три. По пътя се замисли дали да не спре в болницата, но продължи да кара. Нуждата да се върне вкъщи, в своя квартал, му изглеждаше много по-голяма от това да се занимава с евентуално разкъсания си бъбрек. Гаденето и замайването бяха преминали, но всеки път, когато завъртеше кормилото наляво, усещаше как едно леко разкъсване отстрани сякаш се уголемява. Инстинктивно докосна мястото, за да се увери, че вътрешностите му не се изливат в колата.

Паркира в гаража си, направи опит да се усмихне на обслужващия гаража Маурицио, докато той му вземаше ключовете и го попита как върви саабът, а после извървя дългата половин пряка по стръмната уличка до своята сграда. Жилището му беше миниатюрен ремонтиран таван на луксозна градска къща, а стълбището бе на гърба на тухлената сграда и достъпът до него беше откъм павираната пешеходна алея, която бе очарователна през трите сезона на годината, но вонеше на урина и боклук през по-голямата част от лятото.

На най-долното стъпало на задната стълба, точно където беше седял предната нощ, Джордж видя Лиана. Изглеждаше бледа и нервна, коленете й бяха долепени едно до друго, с опрени на тях лакти, с брадичка, подпряна на едната ръка. До нея имаше малка черна чантичка, един идеален квадрат от износена кожа.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Джордж.

— Виж, извинявай, аз…

— Разкарай се, моля те. Върви си — каза Джордж и понечи да я заобиколи.

— Виж какво. Мога да ти обясня. Опитах да ти се обадя, но си беше тръгнал от кръчмата. Приятелката ми се върна с колата.

— Защо не остана да ме чакаш там? Знаеше, че идвам. — Джордж продължи да се изкачва по стълбите, като се опитваше да го прави внимателно, за да не припадне.

— Точно за това искам да поговорим. Един тип ме преследва и си мисля, че вероятно е открил къде се намирам.

— И се казва Дони Дженкс, нали?

Лиана пое продължително въздух.

— Господи. Там ли беше? Добре ли си?

— Добре съм. Просто… — Той спря и се обърна. Лиана гледаше надолу по алеята.

— Последва ли те дотук? — попита тя.

— Не знам. — Беше възможност, която не му бе хрумвала. — Може би. Тръгна си преди мен, но допускам, че това не означава нищо. Може би в момента вече е тръгнал насам. Вероятно трябва да изчезнеш. — Като гледаше отгоре към Лиана, тя му се стори малка и крехка, с невероятно тесни рамене.

— Нарани ли те? Наранен си. Виждам го. — Тя направи две крачки нагоре към Джордж и го хвана за ръката. — Какво да направя?

— Искам да си тръгнеш, това можеш да направиш. Три пъти съм бит през живота ми и всеки път от твои познати. Моля те, просто изчезни.

Той продължи нагоре по стълбите, а тя го последва. Джордж усещаше присъствието й зад себе си и му се прииска да замахне назад с юмрук. Срещата с Дони го беше лишила и от последната му капка смелост. Изведнъж ясно осъзна собствения си страх и почувства, че след като шокът премине, вероятно добре ще се наплаче. Това не му се нравеше, но имаше късмет да е жив и копнееше да се прибере сам в апартамента си.

Ръката му затрепери, когато пъхна ключа в ключалката. Лиана беше точно зад него и говореше с умолителен глас:

— Джордж, имам нужда от услуга. Наистина съжалявам, че те моля за това, но си единственият, към когото мога да се обърна.

Той инстинктивно съзнаваше, че най-лошото ще бъде да се обърне, но въпреки това го направи, като избягваше очите, които блестяха влажни под високото слънце. Веждите й бяха съвсем леко повдигнати, устата тревожно замръзнала в половинчата гримаса.

— Само една услуга и завинаги ще се отървем от Дони Дженкс, и ти обещавам, че за теб няма да има никаква опасност.

Той погледна линията на косата й и усети как мускулите на лицето му се свиват.

— Моля те — повтори тя и гласът й прозвуча като ехо на стълбището, напомняйки му толкова много за момичето, което тя беше някога, когато за пръв път се бяха срещнали — на осемнайсет и съвсем неопитна.

— Ако те пусна вътре и ако само за миг ми се стори, че някое от твоите приятелчета може да се появи тук, ще повикам полицията.

— Добре. Няма да дойдат тук.

Той мина през вратата и я остави отворена зад себе си.

Тя го последва и Джордж чу прищракването на добре смазаната брава. И двамата пристъпиха в апартамента, който от около десетина години беше домът на Джордж. Имаше скосени тавани с тежки греди, а архитектът, реновирал пространството, бе инсталирал големи капандури и модерна кухня. Беше горещо през лятото и студено през зимата, но въпреки това Джордж го харесваше. Беше запълнил най-големите стени с лавици за книги и беше купил малко красиви мебели от средата на века, всичките издраскани и опърпани от Нора, петнайсетгодишната му котка, порода „Мейн кун“.

— Винаги си обичал книгите — отбеляза Лиана, оглеждайки апартамента.

Джордж почеса Нора под брадичката, после отиде в банята, където взе четири ибупрофена и ги изпи с вода направо от чешмата. Излезе от банята и завари Лиана да стои по средата на дневната, почти замечтано загледана в капандурите. „Лиана Дектър е в апартамента ми. Отново е истинска. Отново е в живота ми“, помисли той.

— Искаш ли нещо?

— Чаша вода. И, Джордж, благодаря, че ме пусна да вляза. Знам, че не ти беше лесно.

Джордж донесе две чаши вода и седна на тапициран стол, докато Лиана се настани на крайчеца на ниско канапе, с изправен гръб, чашата й върху масичката за кафе с керамичен плот.

— Никога не бих допуснала да отидеш на това място, ако знаех, че Дони го е намерил. Надявам се, че го знаеш.

— Не знам нищо. — Джордж отпи голяма глътка вода и му се прииска да си е взел бира. Разположи тялото си така, че да усеща най-малка болка.

— Дължа ти обяснение. Знам. Ще ти разкажа всичко, но искам да ми повярваш, когато ти казвам, че никога не съм имала намерение да бъдеш наранен. Разкажи ми за Дони.

Джордж й разказа за срещата с всички подробности, включително колко се е уплашил, както и за информацията, която беше дал.

— Съжалявам — каза тя.

— А сега ти ми разкажи защо те преследва. Дължиш ми го.

Тя изпи останалата й вода и Джордж загледа как се движи бледата й шия. На светлината в апартамента тя изглеждаше по-красива от предната нощ. Облечена беше в морскосиня тясна пола с широк кожен колан, а пъхнатата й в колана блуза беше на малки черни точки. Краката й, за разлика от лицето, имаха тъмномеден тен. Косата й беше пристегната назад с шнола, а лицето й изглеждаше току-що измито и без никакъв грим. Единственият признак на напрежение бяха двете тъмни сенки под очите й.

— Може ли още малко вода? — попита.

Джордж стана.

— Искаш ли бира? Аз ще пийна една.

— Добре — съгласи се тя и Джордж си спомни, че именно така се бяха запознали. На една бира. Той понечи да каже нещо, но се спря. Ако някой щеше пръв да прояви сантименталност, това нямаше да е той.

Извади две бутилки „Нюкасъл“ от хладилника, отвори ги и се върна в дневната. Подаде бирата на Лиана и отново седна. Нора подраска на крака на стола му, а после скочи в скута му и замърка. Настани се удобно и загледа гостенката. Беше котка, винаги скептична към други женски създания.

Лиана отпи от бирата си, облиза пяната от горната си устна и се облегна съвсем малко назад на канапето.

— Мога ли да си вдигна краката? — попита тя.

— Разбира се — отговори Джордж и се загледа в нея, докато тя се навеждаше да развърже сандалите си. Блузата й се разтвори и разкри за кратък миг бледата й гръд, прислонена в простичък бял сутиен. Тя се изправи, вдигна крака върху канапето със сгънати колене и стъпала, прибрани под нея, и се облегна на страничната облегалка. За Джордж това беше като песен, която не бе чувал от двайсет години, но на която познаваше всяка нота. Лиана сядаше точно по този начин. Виждал я беше сто пъти в спалното й помещение през онази първа година в колежа. Как може нещо да бъде толкова познато и същевременно така далечно? Сякаш прочела мислите му, тя каза:

— Като едно време.

— Май е така — отвърна Джордж.

След още една глътка бира, Лиана заговори:

— Дони Дженкс е бил нает да ме намери. Нает от мъж на име Джералд Маклийн. Той притежава бизнес с мебели „Маклийн“, предимно в Юга. И е от ония типове, които сами си правят търговската реклама. Но всичко това е фасадата, или поне съм деветдесет процента сигурна, че е фасада. Той върти прекалено много пари в брой. Знам, че управлява офшорни хазартни сайтове, а знам също, че ръководи една доста съмнителна инвеститорска група. Така или иначе, печели много пари. Около една година му бях лична асистентка. В Атланта, където е фирменият му офис, бях и негова приятелка.

— А той беше женен.

— Беше женен и е женен, но жена му е болна. Тя е млада, много по-млада от него, но вероятно ще умре, ако вече не се е случило. Има рак на панкреаса. Тя е втората му жена и Джери ми заяви съвсем ясно, че няма намерение аз да съм третата. Дойде ми малко като удар.

— А ти очакваше да станеш третата?

— Честно казано, не. Просто не очаквах да бъда толкова лесно захвърлена. Не хранех илюзии, че сме някаква велика любов, но си мислех, че съм малко повече от платена любовница. Навярно е било само честолюбие от моя страна. Ти по-добре от всички можеш да разбереш, че през последните двайсет години малко или много не съм водила съвсем легален живот. Когато срещнах Джери за пръв път, видях само един богат старец. Тогава не живеех в Америка и той ми даде възможност да се върна и да живея тук. Не поиска от мен да доказвам, че съм тази, за която ме мисли, плащаше ми под масата и всичко си беше по принцип супер. Научих много за неговия бизнес, установих че прави по-голямата част от парите си, ръководейки захранващ фонд за незаконна фирма в Ню Йорк. Привлича инвеститори от района на Атланта и предлага абсурдна възвръщаемост. Парите се изпращат обратно в Ню Йорк и Маклийн взема комисиона от всяка продажба. Това е старата схема Понзи^[6] в това съм сигурна. Набелязаните си мислят, че инвестират в хазартни уебсайтове на Карибите. Не знам точно как работи всичко това, но част от него е законна, а друга част — не. Хазартните сайтове са реални, но не знам колко се печели от тях. Чух веднъж Джери да говори с някой в Ню Йорк, че имат нужда от свежи пари или къщата ще се срути. Всичко е пирамида, но от нея Маклийн е забогатял. Освен това има много кеш, затова ми се струва, че твърде малко от печалбите му се декларират. Плащаше ми в брой. Очевидно съм била извън счетоводните документи. Но му омръзнах и една нощ той се напи, разрева се за жена си и именно тогава ми каза, че когато жена му умре, иска да си тръгна и аз. И от фирмата, и от леглото му. Това, както ти казах, ми дойде като удар.

— И ти какво направи?

Лиана опипа подгъва на полата си.

— Откраднах пари от него. Не беше много трудно. Изпращаше винаги пари в брой до банка на островите. Затова просто изчаках една особено голяма пратка в брой и я взех. Бяха половин милион долара.

— И мислеше, че ще ти се размине? — попита Джордж.

— Не мислех, че няма да забележи, ако това имаш предвид. Просто реших, че няма обезателно да му пука. Стори ми се малка цена за това, което искаше — да изчезна от живота му. Освен това си представях, че сумата не е достатъчно голяма за него, че да се разсмърди, но май съм сгрешила. Допускам, че силно съм го засегнала. Изпрати Дони да ме търси. Не знаех дори, че познава подобни типове, макар сигурно да е било наивно от моя страна.

— А как разбра за Дони?

— След като взех парите, отидох чак в Кънектикът, на края на света, намерих един мотел, където се плащаше на ръка, и се кротнах. Нямах представа как ме е намерил. Една вечер похапвах в някакво казино, бях седнала на бара, а оня се настани на два стола по-нататък и ме заприказва. Взех го за някакъв нещастник, но му позволих да ме почерпи с едно и тогава, по средата на разговора ни, той се обърна към мен по име.

— Джейн, така ли?

— Точно така. Всъщност от доста време се казвам така. Какво ще кажеш?

— Приляга ти.

— Обикновената Джейн.

— Мислех по-скоро за Джейн Доу.

Тя завъртя бутилката бира в ръцете си.

— Докъде бях стигнала? А, за Дони Дженкс в Мохигън. След като ме нарече по име, той се премести по-близо и ми каза, че бил нает да вземе парите обратно и че му бил даден картбланш да ми наложи каквото поиска наказание. Каза ми, че е решил да ме убие, но му се струвало по-забавно да ме остави да се боря. И продължи да се усмихва. Едва не се подмокрих. Аз не се плаша лесно, но оня си беше доста страховит.

— Той и на мен ми се усмихваше днес.

— Това му е коронен номер според мен. — Тя прехапа долната си устна. — Джордж, отново много се извинявам.

— Не опита ли да се ръкува с теб?

— Всъщност опита. Когато тръгна да си ходи, пое ръката ми и я целуна, каза колко се радва да се запознае с мен и как съвсем скоро пак ще се видим, а после излезе.

— А ти какво направи?

— Събрах някак смелост да се върна в мотела с такси и да си взема нещата. А той беше влизал в стаята. Не че беше разбутал нещо, но го усетих. Поне бях дотолкова с акъла си, че да не оставям парите там, което навярно беше и причината същата нощ да остана жива.

— А къде бяха парите?

— Може да звучи налудничаво, но ги бях прибрала в едно гардеробче на гарата в Хартфърд. Явно, когато е претърсил стаята ми в мотела и не е намерил парите, Дони е решил да дойде на бара и да опита да ме сплаши, за да направя грешка. Наясно бях, че няма да ме убие, докато не разбере къде са парите, но въпреки че знаех това, петте минути, които ми трябваха да си опаковам багажа, да се разплатя с мотела и да се върна в таксито, ми се сториха най-дългите пет минути в моя живот. Толкова бях сигурна, че ще се появи от сенките и ще ми резне гърлото. Но той не го направи. Таксито ме отведе чак до Ню Хейвън. Убедена бях, че ме следят. Влязох в един хотел в центъра на града, после излязох през задния вход и взех друго такси. Направих го достатъчно пъти, за да разбера накрая, че съм се отървала от него. После взех автобус за Хартфърд, прибрах си парите и купих една кола в брой. Поставих номер на Делауер. Не знам как ме е проследил до Кънектикът, а сега пък съвсем не проумявам как ме е проследил до Бостън. Все едно ме надушва. Наистина ме е страх. И вече се изморих.

— Затова ще се откажа — продължи тя, — нещо, което не съм правила често в живота си. Джери Маклийн има къща някъде насам, точно до Бостън — жена му е тук да се лекува. Обадих се на един човек, с когото работех, и той ми каза, че в края на седмицата Джери ще бъде тук, че напоследък, откакто жена му висяла на косъм, оставал тук почти през цялото време.

— Реших да върна парите и да помоля за прошка. Само така ще се измъкна.

— И затова си тук?

— Затова съм тук. Още не мога да повярвам, че Дони е бил в Ню Есекс тази сутрин. Не видя ли някой друг?

— Само него. Коя е приятелката ти, при която си отседнала?

— По-скоро ми е позната, отколкото приятелка. Тя ми каза за тази вила. Хареса ми, защото е скрита и не е на пътя. Именно тя взе назаем колата ми и когато тази сутрин се върна, точно след като ти се обадих, беше почти сигурна, че някой я е проследил. Изплаших се, опитах да ти звънна в кръчмата, отказах се и дойдох с колата до Бостън. Реших, че просто ме е обзела параноята, но се оказва, че не било така.

— И защо искаше да ме видиш?

Лиана довърши бирата си и остави бутилката, която издрънча на празно.

— Трябва ми услуга.

— Искаш да дойда с теб да предадеш парите — предположи Джордж.

— Не, искам ти да предадеш парите вместо мен. Не искам въобще да се виждам с Джери. Не знам как ще реагира. Но ако ти занесеш парите и го помолиш да ми прости…

— И не искаш да дадеш парите на Дони?

— Не, за бога! Той вече ми каза, че има намерение да ме убие. За него важни са не само парите — важно е наказанието. Затова искам ти да занесеш парите на Маклийн, да го помолиш да ми прости и да го убедиш да спре Дони.

— Защо си мислиш, че на Маклийн ще му е по-приятно да се види с мен, отколкото с теб?

— Той не те познава. Ще бъде като бизнес уговорка. Моля да ми повярваш, че не бих го искала, ако го смятах за опасно. Джери е стар. Не представлява опасност за никого, но ако ме види, ако ме види, че идвам при него с парите, просто не знам каква ще бъде реакцията му. Аз наистина бях влязла под кожата му. Много по-добре ще е, ако парите върне някой друг.

Джордж стоеше нерешително и разглеждаше нокътя си.

— Ще ти платя — продължи Лиана. — Парите бездруго вече не са всичките, така че какво ще са още десетина хиляди долара?

— Ако направя това за теб, ще го направя без пари.

— Последното нещо на този свят, което можеш да ми дължиш, е услуга. Ако го направиш, ще настоявам да вземеш парите, иначе ще се чувствам още по-задължена.

— Ще трябва да помисля — каза Джордж.

— Разбирам. И ще те разбера, ако откажеш.

— Мога ли да те попитам още нещо?

— Можеш да ме попиташ каквото искаш.

— Защо избра мен? Аз ли съм единственият, когото познаваш в Бостън?

— Имам и тази приятелка с вилата, но по-скоро аз бих върнала парите, отколкото да изпратя нея. Освен теб тя е единствената, която познавам. Смешно. Никога досега не съм идвала в Масачузетс, но откакто бяхме заедно, винаги съм си мислила за това място. От първата година в колежа. Винаги съм си го представяла като нещо специално. Май съм го надценявала, както съм надценявала през годините и онова, което се случи между нас. Когато реших да дойда тук, за да върна парите на Маклийн, знаех, че трябва да те намеря. Кой знае защо бях убедена, че още си тук.

— Не стигнах много далеч.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид в живота. Израснах недалеч от града. Тук съм прекарал почти целия си живот.

— Живели сме доста различно.

— Така излиза.

Настъпи кратко мълчание. Джордж усети студена вадичка пот по ребрата си. Видя как Лиана извърна глава да огледа апартамента. Искаше му се да е малко по-чисто.

— Винаги ли си живял сам? — попита тя. Измъкна единия си крак изпод себе си и стъпи боса на паркета.

— Почти. Живях с една приятелка в Сан Франциско. Веднага след колежа. Не беше за дълго, а после се върнах тук. Сигурен съм, че тук и ще умра.

— Не съвсем скоро, надявам се. — Лиана хвана блузата си на рамото и леко я бутна назад, после отново я опъна. Беше широка около врата и с дълбоко деколте, достатъчно за Джордж да види извивката на гърдите й — точно под лявата й ключица имаше бледа закръглена група лунички, която си припомни. — Джордж, има и още нещо, което държа да ти кажа, преди да решиш. Когато се измъкна от цялата тази бъркотия, независимо дали ще помогнеш или не, ще искам да прекарам известно време с теб. Така както оставихме нещата… винаги ме е притеснявало. Не мога да ти кажа колко много си мисля за Матър Колидж. Станало ми е като мания.

— Добре — каза Джордж и гласът му прозвуча малко пресипнало. Знаеше, че ще каже „да“, че ще помогне на Лиана да върне парите. Знаеше, че ще каже „да“, още преди да разбере какво точно иска тя. Разбрал го беше в момента, в който я пусна в апартамента си. Знаеше също, че на Лиана може да се вярва колкото на някоя стресната змия, факт, който би бил абсолютно очевиден и за петгодишно дете, но мисълта какво можеше да й причини Дони Дженкс беше събудила у него желанието да я защити. Почувства се жив, сетивата му се раздвижиха до степен, в която не проумяваше какво може да се случи оттук нататък. Беше необичайно чувство. И беше добре дошло.

Убеден, че ще каже „да“, Джордж още изпитваше нужда поне за малко да отложи отговора. Извини се и отиде в банята, където установи, че не е напълно готов за гледката на кръвта в урината си. Коленете му омекнаха и макар да беше чел достатъчно евтини криминалета, за да знае, че това е страничен ефект от удара в бъбреците, видът на розовеещата струя предизвика ново гадене и той едва не повърна.

— Какво знаеш за разкъсани бъбреци? — попита той Лиана, когато се върна в дневната. По челото му бяха избили капчици пот.

— Пикаеш кръв?

— Да.

— Имам приятелка медицинска сестра. Ако искаш, мога да й се обадя.

— Би било супер и… Лиана…

— Да?

— Ще го направя. Ще занеса парите на Маклийн и ще видим дали ще мога да те отърва от него.

Тя се изправи с широка усмивка на лицето и за момент Джордж помисли, че се кани да прекоси стаята и да го прегърне. Не го направи, но каза:

— Моят герой.