Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 7

— Момичета! Побързайте! Ще попаднем в най-натовареното движение, ако не тръгнем сега.

Седнала в края на леглото в стаята си, Кейт гледаше втренчено отворения куфар, в който бяха всичките й ценни вещи. Най-отгоре бе поставена снимка в рамка на баба й и дядо й, а до нея — завързаните с панделка писма на Тъли и снимка на Тъли, направена при завършването на гимназията.

Макар че чакаше този миг от месеци (двете с Тъли бяха прекарали безкрайни нощи в мечти, като всички започваха с: „Когато сме в колежа…“), сега не й се искаше да замине.

Бяха станали неразделни. Тъли и Кейт. Всички произнасяха винаги двете имена като едно. Когато Тъли стана редактор на училищния вестник, Кейт беше до нея, помагаше й да редактира текстовете. Живееше с постиженията на приятелката си, носеше се на вълната на нейния успех и популярност, но всичко това се бе случило в свят, който познаваше, и на място, където се чувстваше сигурна и защитена.

— Ами ако съм забравила нещо?

Тъли прекоси стаята и застана до Кейт. Затвори куфара.

— Готова си.

— Не. Ти си готова. Ти винаги си готова — каза Кейт, опитвайки се да не издаде страха си. Изведнъж осъзна колко много, колко остро, ще й липсват родителите й и дори брат й.

Тъли я гледаше втренчено.

— Ние сме екип, нали? Момичетата от „Алеята на светулките“.

— Да, но…

— Без „но“. Ще отидем в колежа заедно, ще членуваме в един и същи женски клуб и ще бъдем наети от една и съща телевизия. Точка. Това е. Можем да го направим.

Кейт знаеше какво очакват от нея Тъли и всички останали. Предполагаше се, че трябва да бъде силна и смела. Ако само желаеше това по-силно. Но тъй като не беше така, направи онова, което напоследък правеше, когато беше около Тъли. Усмихна се и се престори на смела.

— Права си. Да вървим.

Пътуването от Снохомиш до центъра на Сиатъл, което обикновено отнемаше трийсет и пет минути, сега продължи като че ли секунда. Кейт не говореше, струваше й се, че от гърлото й не може да излезе нито звук, а Тъли и майка й бъбреха за какво ли не. Майка й, изглежда, беше по-развълнувана от Кейт.

Като стигнаха до високата сграда на „Хагет Хол“, си проправиха път през шума и тълпата, струпана в коридорите, до малка стая на десетия етаж. Тук щяха да останат, докато траеше записването в клубовете. А когато това станеше, щяха да отидат в спалнята си.

— Е. Това е — каза мисис Малърки.

Кейт отиде при родителите си и ги прегърна.

Тъли остана на мястото си. Изглеждаше изоставена.

— Господи, Тъли, ела тук — извика майката на Кейт.

Тъли се втурна към тях и позволи да бъде прегърната. През следващия час разопаковаха нещата си, разговаряха и правеха снимки. Накрая татко каза:

— Е, Марджи, време е. Не искаме да попаднем в задръстване, нали? — Последни прегръдки.

Кейт се притискаше до майка си и се бореше със сълзите.

— Всичко ще бъде наред — каза майка й. — Вярвай в мечтите си. Двете с Тъли ще станете най-добрите репортери, които този щат някога е виждал. Двамата с баща ти толкова се гордеем с вас.

Кейт кимна и погледна майка си през сълзи.

— Обичам те, мамо.

Много скоро всичко свърши.

— Ще се обаждаме всяка неделя — каза Тъли иззад тях. — Щом се приберете от църква.

И после, изведнъж, вече ги нямаше.

Тъли се отпусна на леглото.

— Предполагам, че всеки клуб ще ни иска — каза.

— Ще искат теб — каза Кейт тихо и за първи път от месеци се почувства като момичето, с което никой не дружеше в училище заради очилата и скобите. Нищо, че вече отдавна не носеше скоби, използваше лещи и се беше научила как да подчертава очите си с грим.

Тъли седна.

— Знаеш, че няма да членувам в нито един клуб, ако не сме заедно, нали?

— Не е справедливо към теб. — Кейт отиде до леглото и седна до нея.

— Помниш ли „Алеята на светулките“? — запита Тъли тихо. Това се бе превърнало в нещо като парола през годините, портал към спомените им. Това бе техният начин да кажат, че приятелството им е започнало отдавна и ще трае вечно.

— Не съм забравила.

— Но не разбираш.

— Какво?

— Кой беше там за мен, когато майка ми ме изостави? Кой ми подаде ръка, когато баба ми умря? Ти. Това е отговорът. Ние сме екип, Кейт. Приятелки завинаги, независимо какво се случва. Нали? — Тя удари Кейт с рамо и я накара да се засмее.

— Винаги получаваш това, което искаш.

Тъли се засмя.

— Разбира се. Това е една от най-хубавите ми черти. Сега да решим какво ще облечем в първия ден…

 

 

Университетът във Вашингтон беше всичко, на което Тъли се беше надявала, и дори повече. Разпрострял се на няколко мили и състоящ се от стотици сгради в готически стил, той беше цял един свят. Размерите му плашеха Кейт, но не и Тъли. Според нея, ако триумфираше тук, можеше да триумфира навсякъде по света. От мига, в който влязоха в своя клуб, тя започна да се подготвя за работата на репортера. В добавка към часовете по комуникации, намираше време да чете поне четири вестника на ден и да гледа толкова новинарски предавания, колкото успее. Щеше да бъде готова, когато дойдеше златната й възможност.

По-голямата част от времето през първите няколко седмици тя се ориентираше и правеше планове. Беше се срещала толкова често с училищния съветник по комуникациите, че той я избягваше, като я видеше по коридорите. Но тя пет пари не даваше. Когато имаше въпроси, искаше отговори.

Проблемът отново беше възрастта й. Не можеше да присъства на уроците по журналистика на горните курсове, а никакви молби не можеха да раздвижат бюрократичната машина на огромния университет. Тя просто трябваше да чака.

А беше нетърпелива, не умееше да чака.

Наведе се и прошепна на Кейт:

— Защо има изискване за оценките по научните дисциплини? Няма да ми трябва геология, за да бъда репортер.

— Шшш. Тихо.

Тъли смръщи вежди и се облегна назад. Бяха в „Кейн Хол“, една от най-големите аудитории. От мястото си, сбутана между останалите петстотин студенти, почти не виждаше професора, а после се оказа, че това дори не е професорът, а асистентът му.

— Можем да си купим бележките по лекциите. Да вървим. Офисът на вестника отваря в десет.

Кейт дори не я погледна, просто продължи да пише.

Тъли нададе стон и се облегна назад, скръсти с отвращение ръце на гърди и зачака края на лекцията. В секундата, в която удари звънецът, скочи на крака.

— Слава Богу! Да вървим.

Кейт довърши бележките си, взе страниците и методично ги подреди.

— Хайде, трябва да се срещна с редактора.

Кейт се изправи и преметна раницата си през рамо.

— Няма да получим работа във вестника, Тъли.

— Майка ти ти каза да не си така негативно настроена, помниш ли?

Слязоха долу и се смесиха с шумната тълпа студенти.

Излязоха навън. Слънцето грееше ярко върху плочите на вътрешния двор, известен като Червения площад. По-нататък група студенти с дълги коси се събираха пред знак, на който пишеше: „Да почистим Хенфорд.“

— Престани да се оплакваш на майка ми, когато не стане така, както искаш ти — каза Кейт, докато крачеха към четвъртития вътрешен двор. — През първата година не можем дори да присъстваме на лекциите по журналистика.

Тъли спря.

— Наистина ли няма да дойдеш с мен?

Кейт се усмихна и продължи да върви.

— Няма да получим работа.

— Но ще дойдеш с мен, нали? Ние сме екип.

— Разбира се. Идвам.

— Знаех си. Ти просто се заяждаше с мен.

Продължиха да разговарят, докато прекосяваха двора.

Тревата беше зелена, както и черешовите дървета. Студенти в ярки къси панталони и тениски играеха на фрисби.

Тъли спря пред офиса на вестника.

— Ще говоря аз.

— Шокирана съм, наистина.

Като се смееха, двете влязоха в сградата и обявиха присъствието си на студента с неугледен вид, който седеше зад бюрото в приемната, а той ги упъти към офиса на редактора.

Срещата продължи по-малко от десет минути.

— Казах ти, че си прекалено млада — каза Кейт, докато се връщаха към централната сграда.

— Понякога ми се струва, че дори не искаш да бъдеш репортер с мен.

— Едва ли мислиш така, защото това не е вярно.

— Кучка.

— Вещица.

Кейт я прегърна.

— Хайде, Барбара Уолтърс. Ще те изпратя до дома ти.

Тъли бе така унила заради срещата с редактора, че Кейт трябваше да полага старания за доброто й настроение през останалата част от деня.

— Хайде — каза тя най-после, когато се прибраха в малката си спалня. — Да се приготвим. Искаш да изглеждаш добре за партито, нали?

— Какво ми пука за телефонната станция? Студентите едва ли са моят идеал.

Кейт се опита да потисне усмивката си. Всичко в Тъли беше грандиозно — и въодушевлението й, и отчаянието й. Времето, прекарано в университета на Вашингтон, само бе подчертало характерните й черти. А най-странното беше, че огромното претъпкано пространство на университетското градче, което даваше възможност да се изявят особеностите на Тъли, имаше обратния ефект върху Кейт. То я успокояваше. Тя се чувстваше все по-силна с всеки ден тук, все по-готова да влезе в света на възрастните.

— Обичаш да драматизираш. Ще ти позволя да ме гримираш.

Тъли вдигна поглед.

— Наистина ли?

— Предложението е ограничено във времето. Така че по-добре си размърдай задника.

Тъли скочи, сграбчи я за ръката и я задърпа по коридора към банята, където момичета вече вземаха душ и подсушаваха косите си.

Изчакаха реда си, взеха душ и се върнаха в стаята си. За щастие, другите им две съквартирантки не бяха там. Тясното пространство, запълнено предимно с бюра и гардероби, не им позволяваше дори да се обърнат свободно.

На Тъли й трябваше почти час, за да направи косите и положи грима и на двете, после извади платовете, които бяха купили, за да си направят тоги — златист за Тъли и сребрист за Кейт — и сътвори две вълшебни одежди, които се придържаха от колани и секретни игли, украсени с кристали.

Кейт изучаваше отражението си в огледалото. Сребристата материя подчертаваше светлата й кожа, златистата коса и зелените й очи. След всичките години, в които външният й вид бе извор на нещастието й, понякога все още се изненадваше, че може да изглежда добре.

— Ти си гений — каза.

Тъли се завъртя, за да може Кейт да я огледа.

— Как изглеждам?

Златистата тога подчертаваше големите й гърди и тънката й талия, а буйната й къдрава махагонова коса се спускаше по раменете й. Сините сенки за очи и щедро положената очна линия й придаваха екзотичен вид.

— Изглеждаш великолепно — каза Кейт. — Няма да можеш да се отървеш от момчета.

— Интересуваш се прекалено много от любовта сигурно защото четеш всичките онези романтични романи. Тази е нашата вечер. Момчетата могат да вървят по дяволите.

— Не искам да вървят по дяволите, по-скоро бих искала някое от тях да ми определи среща.

Тъли сграбчи Кейт за ръката и я изведе в коридора, който бе пълен с момичета, които се смееха и разговаряха, всичките в различни стадии на обличането, и тичащи нагоре-надолу в ръце с маши за коса, сешоари и чаршафи.

Излязоха навън и се смесиха с тълпата по улицата. Хората бяха навсякъде в тази благоуханна нощ в края на септември. Повечето от студентските дружества организираха партита. Имаше момичета в костюми, в обикновени дрехи, почти голи, които вървяха на групи в различни посоки.

Сградата на „Фи Делта“ беше голяма и квадратна, модерна смесица от стъкло, метал и тухла, разположена на ъгъл. Боята по стените беше силно избеляла, мебелите бяха в лошо състояние и грозни, а декорът беше от петдесетте години на двайсети век. Не че това се забелязваше, скривано от огромната тълпа.

Хората бяха наблъскани тук като сардели в консервна кутия, пиеха бира от пластмасови чаши и се поклащаха в такт с музиката.

— Сега! — разнасяше се от високоговорителите и всички започваха да пеят и да подскачат.

Както винаги, в минутата, в която Тъли се появи, партито закипя в кръвта й. Депресията се стопи, както и раздразнението, че не беше получила работа във вестника. Кейт гледаше с благоговение как приятелката й на мига спечели вниманието на всички. Момчетата се скупчиха около нея, привлечени като насекоми от светлината на лампата, но Тъли като че ли не ги забелязваше. Тръгна към дансинга, влачейки Кейт след себе си.

Кейт не се беше забавлявала така от години. След като изтанцува три песни, вече беше сгорещена и потна.

— Веднага се връщам! — извика на Тъли, която й кимна, и излезе навън. Седна на ниската тухлена стена, която бележеше къде свършва имотът. Хладният нощен въздух погали потното й лице. Затвори очи и се залюля в такт с музиката.

— Партито е вътре.

Тя вдигна поглед.

Момчето, произнесло тези думи, беше високо, с широки рамене. Косата му с цвят на узряла пшеница, падаше над най-сините очи на света.

— Мога ли да седна при теб?

— Разбира се.

— Аз съм Бранд Хановер.

— Кейт Малърки.

— Това ли е първото ти парти в университета?

— Личи ли ми?

Той се усмихна и от момче с привлекателна външност се превърна във великолепен мъжки екземпляр.

— Малко. Спомням си първата си година тук. Струваше ми се, че съм на Марс. Аз съм от Моузес Лейк — каза, като че ли това обясняваше всичко.

— Малък град?

— Миниатюрна точица на картата.

— Музиката наистина завладява.

Разговорът потръгна добре и леко. Той говореше за неща, които тя разбираше. За това, че е израснал във ферма, че хранел кравите преди пукването на зората и че карал камиона, натоварен със сено, още когато бил на тринайсет. Познаваше чувството за самота и изолираност, знаеше, че понякога се чувстваш изгубен в такова голямо и оживено място като Вашингтонския университет.

Някой вътре усили звука. Пееха „Кралицата на танците“ на „АББА“.

Тъли изтича навън.

— Кейт! — извика и се засмя. — А, ето те.

Бранд веднага стана.

Тъли смръщи вежди.

— Кой е този?

— Бранд Хановер.

Кейт знаеше съвсем точно какво ще се случи. Заради онова, което й бе причинил Пат в тъмната гора край реката преди години, Тъли не вярваше на момчетата, не искаше да има нищо общо с тях и предано пазеше Кейт от нараняване или сърдечна травма. За нещастие обаче, Кейт не се страхуваше. Тя искаше да излиза на срещи с момчета, да се забавлява и дори може би да се влюби.

Но как можеше да го каже, когато Тъли само се опитваше да я защити?

Тъли сграбчи Кейт за ръката и я дръпна, за да се изправи.

— Много лошо, Бранд — каза и се засмя прекалено високо, когато отмъкна Кейт. — Това е нашата песен.

 

 

— Днес видях Бранд. Той ми се усмихна.

Тъли потисна желанието си да извие поглед към тавана. През шестте месеца, които бяха изминали от онова нейно първо парти, Кейт споменаваше Бранд Хановер поне по веднъж на ден. Човек би помислил, че се срещат — толкова често се чуваше името му.

— Нека позная. Престорила си се, че не си забелязала.

— Усмихнах му се в отговор.

— О! Неправилно.

— Мислех да го поканя на пролетния танц. Можем да организираме двойна среща.

— Трябва да напиша статия за аятолах Хомейни. Предполагам, че ако продължа да изпращам статии на вестника, рано или късно ще публикуват нещо. Няма да ти навреди, ако се опиташ малко по-упорито…

Кейт се обърна към приятелката си.

— Достатъчно. Знам, че нашият обществен живот не те интересува, но не е така с мен. Ако ти не отидеш…

Тъли се засмя.

— Разбрах.

Кейт също се засмя.

— Кучка. — Прегърнаха се. След това двете прекосиха тротоара, между чиито плочи бе поникнала трева, и влязоха в двора на университета.

Като стигнаха до охраната, Кейт каза:

— Ще присъствам на лекцията за театъра. А ти?

— Драма и телевизия.

— Точно така! Първата лекция по журналистика и радио и телевизионни предавания. И онзи известен мъж, когото дебнеш, откакто дойдохме тук.

— Чад Уайли.

— Колко писма написа, за да те допуснат?

— Около хиляда. И ти трябва да дойдеш с мен. И двете имаме нужда от тези уроци.

— Имаш нужда от мен, за да ти вдъхвам смелост?

Тъли обичаше приятелката си заради това. Кейт знаеше, че тя демонстрира смелост, но всъщност е нервна. Всичко, което искаше, щеше да започне днес.

— Не, благодаря. Как мога да осъществя грандиозното си появяване, ако съм с някого другиго?

Загледа как Кейт се отдалечава. Застанала там, сама сред тълпата студенти, движещи се между сградите, Тъли си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се опита да се успокои. Трябваше поне да изглежда спокойна.

Мина уверено покрай фонтана и влезе в сградата, където се провеждаха лекциите по драма и телевизия. Отби се първо в тоалетната.

Спря пред огледалото. Косата й беше съвършена, както и гримът. Беше облечена в прилепнали дънки и снежнобяла туника, препасана със златист колан — облекло, което беше едновременно делово и секси.

Звънецът звънна и тя забърза по коридора. Влезе в залата и смело седна на първата редица.

Професорът седеше с отпуснати рамене на металния стол върху платформата.

— Аз съм Чад Уайли — каза с дрезгав секси глас. — Ако някой от вас, които знаят кой съм, ще получат отличен.

Из залата се разнесе смехът на студентите. Най-високо се смееше Тъли. Тя знаеше кой е. Нещо повече — знаеше цялата история на живота му. Беше завършил колежа със славата на вундеркинд в радио и телевизионните предавания. Беше се изкачил бързо по стълбицата на успеха и беше станал директор на телевизия още преди да навърши трийсет. И после, просто така, беше изгубил всичко. Двама пияни шофьори, катастрофа, в която бяха счупени и двата му крака и беше пострадало дете, и звездата му беше залязла. Цели две години името му дори не беше споменавано, а после се беше появил като преподавател във Вашингтонския университет.

Уайли се изправи. Имаше неугледен външен вид — дълга тъмна коса и брада, небръсната поне от три дни, но в очите му светеше интелигентност. Около него все още сияеше аурата на величието.

Подаде й конспект и продължи нататък.

— Предаването ви за случая Карън Силкууд беше великолепно — каза тя и се усмихна лъчезарно.

Той спря и я погледна. Имаше нещо обезпокоително във втренчения му поглед — беше като лазерен лъч — а после продължи към следващия студент.

Помисли си, че е просто още една студентка, която иска да направи впечатление, поради което и сяда на първата редица.

Трябваше да внимава в бъдеще. За нея сега най-важното беше да впечатли Чад Уайли. Имаше намерение да научи от него всичко, което може.