Кристин Хана
Алеята на светулките (4)

Глава 3

Тъли гледаше как момичето се отдалечава.

— Не трябваше да се държа така — каза тя и отбеляза колко тих и слаб звучи гласът й под огромното, обсипано със звезди небе.

Дори не беше сигурна защо го беше направила, защо изведнъж бе почувствала нужда да се присмее на съседското момиче. Въздъхна и влезе обратно в къщата. В мига, в който пристъпи в стаята, мирисът на ястието я обгърна и засмъди в очите й. Майка й лежеше, разперила ръце на дивана, вдигнала единия си крак на масичката за кафе, а другия подпряла на възглавничките. Устата й беше отворена, в ъгълчето й се бяха събрали лиги.

И съседското момиче беше видяло това. Тъли бе залята от гореща вълна на срам. Без съмнение новината щеше да се разнесе из цялото училище до понеделник.

Ето защо никога не канеше никого в дома си. Когато пазиш тайни, трябва да го правиш сам, в мрака.

Би дала всичко, за да има майка, която приготвя вечеря за непознати. Може би затова се бе присмяла на името на момичето. Мисълта я накара да изпита раздразнение и тя тръшна вратата.

— Клод. Събуди се.

Майка й изхърка остро и седна.

— Какво има?

— Време е за вечеря.

Майка й отметна косата от очите си и фокусира погледа си върху часовника.

— Да не би да сме в някой старчески дом? Пет часът е.

Тъли беше изненадана, че майка й все още познава часовника. Отиде в кухнята, разпредели съдържанието на таблата в две бели чинии и се върна в дневната.

— Ето. — Подаде й чинията и вилица.

— Откъде се взе това? Ти ли го приготви?

— Едва ли. Донесе го съседското момиче.

Клод се огледа недоумяващо наоколо.

— Имаме съседи?

Тъли не си направи труда да отговори. Майка й и бездруго забравяше за какво са разговаряли. Което правеше невъзможен всеки опит за истински разговор. Обикновено, Тъли нямаше нищо против — искаше да разговаря с Клод, колкото и да гледа черно-бели филми — но сега, след посещението на момичето, Тъли усещаше по друг начин факта, че се различава от останалите. Ако имаше истинско семейство — майка, която приготвяше вечеря и я изпращаше на новите си съседи — нямаше да се чувства така самотна. Седна на един от столовете с цвят на горчица, разположени от двете страни на дивана, и каза предпазливо:

— Питам се какво ли прави баба в момента.

— Вероятно бродира онези ужасни библейски мотиви. Като че ли това ще спаси душата й. Ха! Как беше в училище?

Тъли вдигна рязко глава. Не можеше да повярва, че майка й току-що я беше питала за живота й.

— Много от децата се въртят покрай мен, но… — смръщи вежди. Как би могла да изрази с думи недоволството си? Знаеше само, че е самотна тук, дори сред новите си приятели. — Продължавам да чакам…

— Имаме ли кетчуп? — запита майка й, свела поглед към купа хамбургери, побутвайки ги с вилицата си. Поклащаше се в такт с музиката.

Тъли мразеше разочарованието, което изпита. Не трябваше да очаква нищо от майка си.

— Отивам в стаята си — каза и стана от стола.

Последното, което чу, преди да тръшне вратата на спалнята си, бяха думите на майка й:

— Може би имат нужда от сирене.

 

 

Късно онази нощ, дълго след като всички си бяха легнали, Кейт се прокрадна надолу по стълбите, обу огромните гумени ботуши на баща си и излезе навън. Напоследък имаше навика да излиза навън, когато не можеше да заспи. Тъмното небе над главата й беше обсипано със звезди. То я караше да се чувства дребна и без значение. Самотно момиче, гледащо към безлюдна улица, която не води доникъде.

Суийтпий изпръхтя и тръгна към нея.

Тя седна на оградата.

— Здравей, момиче — каза и извади морков от джоба на якето си.

Погледна към къщата от другата страна на улицата. Беше полунощ, но там все още светеше. Без съмнение, Тъли се забавляваше в компанията на всички популярни деца. Вероятно се смееха, танцуваха и разговаряха за това, колко са страхотни.

Кейт би дала всичко, което имаше, за да бъде поканена на такова парти.

Суийтпий я побутна по коляното и отново изпръхтя.

— Знам. Мечтая. — Въздъхна, слезе от оградата, потупа кобилата за последен път и отиде да си легне.

 

 

Няколко нощи по-късно, след вечеря с готови храни, Тъли взе дълъг горещ душ, обръсна грижливо краката и подмишниците си и подсуши косата си така, че всеки косъм падаше прав и гладък, а тя образуваше красив водопад. Беше първото й парти в гимназията. Трябваше да изглежда добре. Нито едно друго момиче от осми клас не беше поканено. Тя беше Единствената. Пат Ричмънд, най-красивото момче от отбора по американски футбол, беше избрало Тъли за своя дама. Неговата и нейната група приятели бяха в заведението за хамбургери миналата сряда вечер. Трябваше да си разменят само един поглед. Пат се беше отделил от тълпата високи и здрави момчета и беше отишъл право при Тъли.

А тя едва не припадна, като го видя да върви към нея. От джубокса се разнасяше песента „Стълба към рая“. Романтика.

— Мога да си навлека беда само като разговарям с теб — каза той.

Тя се опита да изглежда зряла и опитна в светските отношения и каза:

— Обичам бедите.

Не беше виждала друга като усмивката, с която той я дари. За първи път в живота си се почувства толкова красива, колкото хората твърдяха, че е.

— Искаш ли да дойдеш с мен на партито в петък?

— Да — отговори тя.

— Ще те взема в десет. — Наведе се към нея. — Освен ако това не е след вечерния ти час, момиченце?

— Номер седемнайсет на „Алеята на светулките“. И нямам вечерен час.

Той отново се усмихна.

— Аз съм Пат, между другото.

— Аз съм Тъли.

— Е, Тъли. Ще се видим в десет.

Тъли все още не можеше да повярва. През последните четирийсет и осем часа мислеше единствено за първата си истинска среща. Досега беше излизала с момчета само в група или на училищните танци. Тази вечер щеше да бъде различно. Пат изглеждаше като истински мъж.

Знаеше, че могат да се влюбят. А после, когато той я държеше за ръка, вече не се чувстваше толкова самотна.

Най-после избра какво да облече.

Дънки с ниска талия, розов пуловер с дълбоко деколте, разкриващ цепката между гърдите й, и любимите сандали с висока подметка. Гримира се почти час. Нямаше търпение да покаже на Пат колко красива може да бъде.

Грабна пакет от цигарите на майка си и излезе от спалнята.

Когато влезе в дневната, майка й вдигна поглед от списанието, но я гледаше така, сякаш не я виждаше.

— Хей, почти десет часът е. Къде отиваш?

— Канена съм на парти.

— Тук ли е момчето, което те е поканило?

Глупости. Като че ли Тъли би поканила някого в дома си.

— Ще се срещнем отвън, на улицата.

— О, Господи! Не ме събуждай, когато се върнеш.

— Няма.

Навън бе тъмно и студено. Млечният път се проточваше по небето в диря от звезди.

Тя чакаше до пощенската кутия, като пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Голите й ръце бяха настръхнали. Пръстенът с течния кристал промени цвета си от зелен на пурпурен. Опита се да си спомни какво означава това.

Къщата от другата страна на улицата светеше уютно в мрака. Всеки прозорец беше като живителна топлинка, жълт като топящо се масло. Семейството вероятно си беше у дома, събрало се около голямата маса, и играеше на някаква игра. Питаше се какво ли ще направят, ако някой ден просто се отбие, изправи се на верандата и каже: „Здравейте!“

Чу колата на Пат, преди да види светлината от фаровете. При рева на двигателя, забрави мислите си за семейството от отсрещната къща, стъпи на шосето и махна с ръка.

Зеленият му „Додж“ спря до нея. Тя отвори вратата и седна до него. Колата сякаш вибрираше от силните звуци на музиката и не можеха да чуят думите си.

Пат й се усмихна и настъпи педала за газта. Понесоха се като ракета по тихата провинциална улица.

Когато излязоха на покрита с чакъл алея, тя видя партито, което беше в разгара си. Дузини коли бяха паркирани в огромен полукръг на пасбището и оставени с включени фарове. От нечие радио гърмеше „Грижи се за собствените си работи“ на Бахман Търнър. Пат паркира сред дърветата в близост до оградата.

Младежите бяха като че ли навсякъде: събрани около пламъците на огъня, застанали до касите с бира в тревата. Чистите чаши за еднократна употреба бяха оставени на земята. Група момчета играеха футбол долу до хамбара. Беше в края на май и лятото беше още далеч, повечето хора бяха с връхни дрехи. Искаше да не беше забравила да си вземе якето.

Пат стискаше ръката й и я водеше през тълпата двойки към бурето с бира. Като стигнаха там, напълни две чаши.

Тя взе своята и го остави да я отведе до тихо местенце от другата страна на полукръга от коли. Той разстла якето си на земята и й направи знак да седне.

— Не можех да повярвам на очите си, като те видях — каза Пат, седнал близо до нея. Отпи от бирата си. — Ти си най-красивото момиче, което някога е живяло в този град. Всички момчета те желаят.

— Но ме имаш ти — каза тя и му се усмихна. Струваше й се, че може да потъне в тъмните му очи.

Той отпи щедра глътка от бирата си, с което на практика довърши течността в чашата си. Остави я и се наведе към Тъли. Целуна я.

И други момчета я бяха целували; но това бяха по-скоро тромави и нервни опити по време на бавен танц.

Тази целувка беше различна. Устните на Пат бяха като магия. Тя въздъхна щастливо и прошепна името му. Когато той се отдръпна, в очите му светеше чиста и слънчева любов.

— Радвам се, че си тук.

— Аз също.

Той изпи и последната глътка бира и се изправи.

— Имам нужда от още.

Наредиха се на опашката до бурето и той смръщи вежди.

— Хей, мислех, че ти не пиеш.

— Така е. — Усмихна се нервно. Никога преди не беше пила, но той нямаше да я харесва, ако се държеше като зубрачка, а тя отчаяно искаше той да я желае. — До дъно — каза, наклони чашата и изпи цялото съдържание на един дъх. Не можа да не се оригне и се изкикоти след това.

— Страхотно — каза той, кимна и напълни чашите им отново.

Втората чаша й се стори не толкова лоша, а след третата напълно изгуби вкуса си. Пат извади бутилка вино „Ани Грийн Спрингс“ и тя отпи и от него. Почти час седяха на якето му, притиснати един в друг, пиеха и разговаряха. Тя не познаваше хората, за които говореше той, но това нямаше значение. Имаше значение само как я гледа и това, че я държи за ръка.

— Хайде — прошепна той. — Да танцуваме.

Виеше й се леко свят, когато се изправи. Не можеше да пази добре равновесие и непрекъснато се препъваше по време на танца. Накрая седна на земята. Пат се засмя, хвана ръката й и я дръпна да се изправи, а после я заведе на тъмно и романтично място сред дърветата. Тя се кикотеше и едва пристъпваше след него. Ахна, когато той я взе в прегръдките си и я целуна.

Беше толкова хубаво, кръвта й се сгорещи и сякаш запрепуска във вените й. Сгуши се в него като котка, харесваха й усещанията, които той й даваше. Всяка минута щеше да се отдръпне леко назад, да я погледне и да каже: „Обичам те“, точно като Райън О’Нийл в „Любовна история“.

Тъли щеше да му отвърне със същото. Тяхната песен щеше да бъде „Стълба към рая“. Ще казват на хората, че са се срещнали, докато…

Езикът му се плъзна в устата й и се развихри. Изведнъж вече не й беше хубаво, това не й се струваше правилно. Опита се да му каже да спре, но от устата й не излезе нито звук, той сякаш отнемаше всичкия й въздух.

Ръцете му бяха навсякъде — по гърба й, около кръста й, дърпаха сутиена й, опитваха се да го разкопчаят. Усети го как се освободи и едва не й прилоша. И ето че той докосваше гърдите й.

— Не… — изплака тя и се опита да го отблъсне. Не това искаше тя, а романтика, любов, магия. Някой, който да я обича. Не… това. — Не, Пат, недей…

— Хайде, Тъли. Знаеш, че го искаш. — Побутна я назад и тя се препъна, падна на земята и удари главата си. За миг зрението й се замъгли. Когато се проясни, той беше на колене между краката й. Държеше и двете й ръце с едната си длан, притискайки я към земята.

— Аз го искам — каза и разтвори краката й.

Вдигна пуловера й нагоре и загледа голите й гърди.

— О, да… — Взе едната в дланта си и завъртя силно зърното. Другата му ръка се плъзна в бикините й.

— Престани. Моля те… — Тъли отчаяно се опитваше да се освободи, но гърченето на тялото й като че ли го възбуждаше още повече.

Пръстите му се плъзнаха в нея.

— Хайде, бейби, позволи си да ти хареса.

Тя заплака.

— Недей…

— О, да… — Покри тялото й със своето, притисна я към мократа трева.

Тя плачеше толкова силно, че усещаше вкуса на сълзите си, но на него като че ли не му пукаше. Целувките му бяха различни — той смучеше и хапеше — болеше я, но я заболя още повече, когато Пат разкопча колана си и той я удари през корема, когато пенисът му навлезе…

Стисна силно очи, докато болката между краката й сякаш я разкъсваше.

После, внезапно, всичко свърши. Той се търкулна до нея, притисна я към себе си, целуна я по бузата, като че ли онова, което току-що беше правил с нея, беше любов.

— Хей, ти плачеш. — Нежно отметна косата от очите й. — Какво има? Мислех, че го искаш.

Тя не знаеше какво да каже. Като всяко момиче, си беше представяла как ще загуби девствеността си, но в мечтите й това никога не ставаше така. Гледаше го с недоумение.

— Да искам това?

Той смръщи раздразнено чело.

— Хайде, Тъли, да танцуваме.

Каза го тихо, като че ли наистина смутен от реакцията й, но това само влоши нещата. Тя очевидно беше направила нещо погрешно, беше си играла с него, а ето какво се случваше на момичетата, които си играят така.

Той я гледа още минута, после се изправи и вдигна панталоните си.

— Както и да е. Имам нужда от още една бира. Да вървим.

Тя легна на едната си страна.

— Върви си.

Усети го до себе си, знаеше, че я гледа.

— Държеше се така, сякаш го искаше, по дяволите. Не можеш да подвеждаш момчето така, а после да се държиш студено. Вината е твоя.

Тя затвори очи и престана да му обръща внимание. Беше благодарна, когато най-после я остави. Поне веднъж се радваше да бъде сама.

Лежеше там и се чувстваше разкъсана и потънала в болка и, най-лошото от всичко, глупава. След около час чу, че партито утихва. Чу още двигателите на колите да се запалват и чакълът под гумите да скърца.

Продължаваше да лежи, неспособна да помръдне. Вината беше нейна, той беше прав. Тя беше глупава и млада. И искаше само някой да я обича.

— Глупачка — изсъска и най-после седна.

С бавни движения се облече и се опита да стане. Стана й лошо и мигновено повърна върху любимите си сандали.

Когато свърши, се наведе за чантата си, притисна я към гърдите си и започна своето дълго и болезнено пътешествие обратно.

По пътя нямаше коли толкова късно през нощта и тя беше благодарна за това. Не искаше да й се налага да обяснява на никого защо косата й е пълна с борови иглички, а по сандалите й има засъхнали петна от повръщано.

През целия път до дома съживяваше отново и отново случилото се — как Пат й се беше усмихнал, когато я беше поканил на партито; нежната му първа целувка; как й говореше, сякаш тя имаше значение; после другият Пат с грубите ръце и настоятелните език и пръсти, твърдия пенис и грубото му влизане в нея.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-самотна и отчаяна се чувстваше.

Ако само имаше с кого да поговори — човек, на когото имаше доверие. Може би така болката щеше да намалее. Но, разбира се, нямаше никого.

И това беше тайна, която трябваше да пази, както онази за странната си майка и неизвестния си баща. Хората щяха да кажат, че си го е търсила — момиче от осми клас на партито на по-големите.

Като наближи алеята пред дома си, тръгна по-бавно. Мисълта да се прибере вкъщи, да се чувства самотна на място, което трябваше да бъде нейното убежище, при жената, която, предполагаше се, трябваше да я обича, изведнъж стана непоносима.

Сивата кобила на съседите дотича при оградата и изпръхтя, сякаш й се присмиваше.

Тъли прекоси улицата и изкачи хълма. Отскубна стръкче трева и го подаде на кобилата.

— Ето, вземи.

Кобилата помириса тревата, изсумтя и заподтичва обратно.

— Тя обича моркови.

Тъли вдигна рязко глава и видя съседското момиче, седнало върху оградата.

Изнизаха се дълги минути на мълчание, единственият звук беше тихото пръхтене на кобилата.

— Късно е — каза съседското момиче.

— Да.

— Харесва ми тук, навън, през нощта. Звездите са толкова ярки. Понякога, ако гледаш небето достатъчно дълго, би могла да се закълнеш, че около теб падат миниатюрни бели точици, подобни на светулки. Може би затова улицата се казва така. Сигурно ще ме помислиш за странна.

Тъли искаше да отговори, но не можеше. Дълбоко, дълбоко в себе си, затрепери и трябваше да положи усилия просто за да остане права.

Момичето — Кейт, както си спомни Тъли — скочи на земята. Беше облечена в прекалено голяма за нея тениска с надпис отпред, чиято боя беше започнала да се бели. Закрачи напред и ботушите й зашляпаха в калта.

— Хей, не изглеждаш много добре. И миришеш на повръщано.

— Добре съм — каза Тъли и се скова, когато Кейт се приближи към нея.

— Добре ли си? Наистина?

За свой ужас, Тъли, се разплака.

Кейт остана на мястото си за миг, втренчила поглед в нея иззад стъклата на ужасните си очила. После, без да каже нищо, прегърна Тъли.

Тъли трепна при контакта, той й беше чужд, а и неочакван. Понечи да се отдръпне, но не можеше да помръдне. Не помнеше кога за последен път някой я беше прегръщал така, и изведнъж откри, че се притиска в това непознато момиче, страхува се, че Кейт ще се отдели от нея и ще се изгуби сред морето от хора като другите.

— Сигурна съм, че тя ще се оправи — каза Кейт, когато риданията на Тъли утихнаха.

Тъли се отдръпна и смръщи вежди. Трябваше й секунда, за да разбере: Кейт мислеше, че Тъли се тревожи за майка си.

— Искаш ли да поговорим? — запита Кейт.

Тъли я гледаше втренчено. На сребристата светлина на пълната луна виждаше единствено съчувствие в уголемените от очилата зелени очи на Кейт. Искаше да поговорят, искаше го толкова силно, че й прилошаваше от силата на желанието й. Но не знаеше как да започне.

Кейт каза:

— Хайде! — и я поведе нагоре по хълма, към верандата. Като стигнаха там, седна и придърпа износената си тениска над коленете. — Леля ми Джорджия имаше рак — каза. — Беше страшно. Изгуби цялата си коса. Но сега е добре.

Тъли седна до нея и остави чантата си на земята. Миришеше силно на повръщано. Извади цигара и запали, за да прикрие донякъде неприятната миризма, и преди да се е усетила, каза:

— Тази вечер бях на парти край реката.

— На партито на горните класове? — Гласът на Кейт издаде, че е впечатлена.

— Пат Ричмънд ме покани.

— Полузащитникът? О! Майка ми никога не би ми позволила да отида на парти на горните класове. Толкова е старомодна.

— Не е старомодна.

— Според нея, осемнайсетгодишните момчета са опасни. Нарича ги пениси с ръце и крака. Кажи ми, че това не е старомодно.

Тъли зарея поглед над полето и си пое дълбоко дъх. Не можеше да повярва, че се кани да каже на съседското момиче за случилото се тази вечер, но истината беше като пожар, който я изгаряше отвътре. Ако не изплюеше камъчето, щеше да изгори.

— Той ме изнасили.

Кейт се обърна към нея. Тъли усети втренчения поглед на зелените й очи, но не помръдна, не се обърна. Срамът й бе така силен, че не искаше да го види отразен в очите на Кейт. Чакаше да каже нещо, да я нарече идиотка, но мълчанието не беше нарушено. Накрая не можеше да издържа повече. Хвърли кос поглед към Кейт.

— Добре ли си? — запита Кейт тихо.

Тъли се зарадва на простичките й думи. В очите й бликнаха сълзи и замъглиха зрението й.

Кейт отново я прегърна. Тъли позволи да я утешат за първи път, откакто беше малко момиченце. Най-после се отдръпна и се опита да се усмихне.

— Ще те удавя.

— Трябва да кажем на някого.

— Няма начин. Ще кажат, че вината е моя. Това е наша тайна, о’кей?

— Добре. — Но Кейт смръщи вежди.

Тъли избърса сълзите си и отново дръпна от цигарата.

— Защо си така мила с мен?

— Изглеждаш самотна. Повярвай ми, познавам това чувство.

— Така ли? Но ти имаш семейство.

— Това не ми е достатъчно. — Кейт въздъхна. — Децата в училище се държат с мен така, сякаш страдам от заразна болест. Някога имах приятели, но… Вероятно не знаеш за какво говоря. Ти си така популярна.

— Популярността просто означава, че много хора мислят, че те познават.

— Бих искала и с мен да е така.

Мълчанието отново се настани между тях. Тъли изпуши цигарата си и изгаси фаса. Двете с Кейт бяха толкова различни, контрастът между тях беше като между тъмното поле и лунната светлина, но й беше толкова лесно да говори с нея. Тъли едва не се усмихна, и то в най-лошата нощ от живота си. И това беше нещо.

Цял час седяха така, като от време на време разменяха по някоя дума или просто мълчаха. Не си казаха нещо наистина важно, не споделиха повече тайни, просто разговаряха.

Накрая Кейт се прозина и Тъли се изправи.

— По-добре да тръгвам.

Станаха и тръгнаха по алеята. Като стигнаха пощенската кутия, Кейт спря.

— Е, довиждане.

— Довиждане. — Тъли остана така още миг. Чувстваше се неловко. Искаше да прегърне Кейт, може би дори да се притисне в нея и да й каже колко много й е помогнала тази нощ, но не се осмели. Беше понаучила нещичко за уязвимостта от майка си, а в момента се чувстваше прекалено слаба да се подложи на риска от унижение. Обърна се и закрачи към къщата. Влезе и отиде право под душа. Докато топлата вода я обгръщаше, се замисли за случилото се тази вечер — как го беше предизвикала, защото искаше да бъде готина — и заплака. Когато сълзите пресекнаха, но буцата в гърлото й все още не беше се разнесла, тя постъпи със спомена като с ненужна вещ. Сложи го в кутия, а кутията постави на задния рафт, където бяха кутиите със спомените от времето, когато Клод я беше изоставила, и веднага започна да работи върху това бързо да го забрави.