Кристин Хана
Алеята на светулките (35)

Глава 34

Седнала на стола за гримиране, Тъли бе втренчила поглед в отражението си. Макар че през годините бе седяла безброй пъти на такива столове, едва сега забеляза колко големи са огледалата. Нищо чудно, че знаменитостите се изгубват в отраженията си.

Каза:

— Нямам нужда от грим, Чарлс — и стана.

Той я гледаше втренчено, с отворена уста и кичур, паднал над лицето.

— Шегуваш се, нали?

— Нека ме видят такава, каквато съм.

Започна да крачи из студиото, нейното царство, и да гледа как членовете на екипа й тичат насам-натам и се грижат всичко да е както трябва, което никак не беше малко, като се имаше предвид, че се беше обадила на всички вчера в три часа, за да им каже, че сменят темата и ще излъчват на живо днес. Знаеше, че някои от продуцентите и режисьорите са работили до късно през нощта. Тя самата стоя будна почти до два часа сутринта, за да прави проучвания. Прекара часове на телефона и събра всяко късче информация за случая на Кейт. Всички специалисти й казаха едно и също.

Тъли не можеше да направи нищо. Не можеха да й помогнат нито славата, нито успехът, нито парите. За първи път от години се чувстваше обикновена. Дребна и незначителна.

Но поне веднъж имаше да каже нещо важно.

Музиката зазвуча и тя излезе на сцената.

— Добре дошли в „Часът на момичетата“ — каза, както винаги, но после нещо се обърка и тя просто млъкна.

Погледна към публиката и видя непознати. Беше странен и обезпокоителен момент. През по-голямата част от живота си беше търсила одобрение от тълпа като тази и беше разцъфвала под безусловната им подкрепа.

Те забелязаха, че нещо не е наред, и запазиха тишина.

Тя седна в края на сцената.

— Всички вие сега си мислите, че съм прекалено слаба и възрастна и че не съм така красива.

Публиката се засмя нервно.

— Не съм гримирана.

Избухнаха аплодисменти.

— Не търся комплименти. Просто… съм уморена. — Огледа се. — Вие сте мои приятели доста отдавна. Пишете ми, изпращате ми имейли, посещавате предаванията ми, когато снимам във вашите градове, и аз винаги съм оценявала това. В замяна ви се посвещавам искрено и изцяло. Помните ли едно предаване отпреди няколко години, когато моята най-добра приятелка Кейт Райън бе нападната на същата тази сцена? От мен.

Чу се нервен шепот, после всички кимнаха.

— Е, Кейт има рак на гърдата.

Шепот на съчувствие.

— Изключително рядък вид, който започва не с бучка, а с обезцветяване. Семейният лекар на Кейт поставил диагноза ухапване от насекомо и предписал антибиотици. За нещастие, това се случва с прекалено много жени и особено по-млади. Този вид може да бъде агресивен и смъртоносен. Докато сложат на Кейт правилна диагноза, вече е било прекалено късно.

Публиката не издаваше нито звук. Тъли вдигна глава, очите й бяха замъглени от сълзи.

— Доктор Хилъри Карлетън е тук, за да говори за този възпалителен процес на гърдата и да ви каже какви са симптомите — топлина на засегнатото място, обезцветяване, набръчкана кожа, да споменем само няколко. Довела е със себе си и Мерилий Коумбър от Дес Мойнс, Айова, която е забелязала обезцветено петно до лявото си зърно…

Предаването продължи да тече гладко. Тъли интервюираше гостите си, показваше снимки и напомняше на жените, че не само трябва да си правят мамографски изследвания всяка година, но че трябва още да следят за каквато и да е промяна в гърдите си. В края на предаването вместо обичайното „Ще разговаряме и утре“, тя погледна право в камерата и каза:

— Кейти, ти си най-добрата приятелка, която имам, и най-добрата майка, която познавам. Освен мисис Малърки, която също е много добра майка. — После се усмихна на публиката си и каза простичко: — Това е последното ми предаване за доста дълго време. Ще си взема отпуск, за да бъда с Кейти. Както щяхте да направите всички вие.

Чу възклицания в отговор на думите си, но този път те идваха иззад сцената.

— Това е просто предаване. Истинският живот е с хората, които обичаме. Моята най-добра приятелка, сега има нужда от мен. — Свали микрофона си, пусна го на пода и слезе от сцената.

 

 

През последната вечер на Кейт в болницата Тъли убеди Джони да заведе децата у дома и зае неговото място на другото легло в стаята. Но го избута, докато то не опря в това на Кейти.

— Донесох ти запис на последното ми предаване.

— Мислиш, че умиращата иска да гледа това?

— Ха-ха. — Тъли постави лентата в устройството и натисна бутона, после седна в леглото. Бяха като осмокласнички на пижамено парти.

Когато предаването свърши, Кейт се обърна към Тъли.

— Радвам се, че все още ме използваш, за да увеличиш рейтинга си.

— Това предаване беше изключително важно. И въздействащо.

— Ти вярваш, че това е вярно, за всичко, което правиш.

— Не, не мисля така. А ти няма да разпознаеш доброто предаване, дори то да те ухапе по задника.

Кейт се усмихна с усилие. С голата глава и хлътналите очи изглеждаше невъзможно млада и крехка.

— Умори ли се? — запита Тъли и седна. — Може би трябва вече да спим.

— Забелязах, че ми се извини по телевизията. По свой собствен начин. — Усмивката й стана по-широка. — Искам да кажа, без да признаеш, че си кучка, и без всъщност да кажеш „извинявай“. Но все пак каза, че съжаляваш.

— Да, е, ти си на морфин. Вероятно виждаш несъществуващи неща.

Кейт се засмя, но смехът й скоро премина в кашлица. Тъли бързо седна.

— Добре ли си?

— Едва ли. — Протегна ръка към пластмасовата чаша до леглото си. Тъли се наведе и й помогна да лапне сламката. — Поставих началото на списанието.

— Това е страхотно. Ще имам нужда от помощта ти, за да си спомням — каза и остави чашата обратно. — Такава голяма част от живота ми е преминала с теб.

— Струва ми се, че всъщност целият ни живот е преминал заедно. Господи, Кейти, бяхме такива деца, когато се срещнахме.

— Все още сме деца — каза Кейти тихо.

Тъли долови тъгата в гласа й. Беше равна на нейната. Последното, за което искаше да мисли в момента, бе за някогашната младост. От години се шегуваха с остаряването си.

— Колко си написала?

— Около десет страници. — Тъли не каза нищо и Кейт смръщи вежди. — Няма ли да поискаш да ги прочетеш?

— Не искам да проявявам любопитство.

— Не прави това, Тъли — каза Кейт.

— Кое?

— Не се дръж с мен така, сякаш умирам. Имам нужда да бъдеш… себе си. Само така мога да си спомня коя съм аз. Сделка?

— Добре — каза тя тихо и обеща единственото, което можеше да даде — себе си. — Сделка. — Трябваше да положи усилия, за да се усмихне, и това бе ясно и на двете. Беше очевидно, че нямаше да могат да избегнат някои лъжи през предстоящите дни. — Ще имаш нужда от намесата ми, разбира се. Била съм свидетел на всеки важен миг от живота ти. И имам фотографска памет. Дарба. Като способността ми да гримирам и да изсветлявам коса.

Кейт се засмя.

— Това е моята Тъли.

 

 

Въпреки изписаните й болкоуспокояващи, чието вземане трябваше да регулира сама, Кейт откри, че й е трудно да напусне болницата. Първо, притесняваше я тълпата — родителите й, децата и съпругът й, леля й и чичо й, брат й и Тъли. Второ, изискваше толкова много движение — да стане от леглото, да седне в количката, да стане от нея, да влезе в колата, да излезе от колата и да се отпусне в прегръдките на Джони.

Той я пренесе през удобната и красива къща, в която се разнасяше мирисът на ароматизирани свещи и остатъчната миризма на снощната вечеря, както беше винаги. Веднага се досети, че снощи бе приготвил спагети. Това означаваше, че утре вечер ще е мексиканското блюдо такос. Двете рецепти, които можеше да изпълнява. Отпусна буза на мекия му пуловер.

„Какво ще им готви, когато мен ме няма?“

Въпросът я накара да си поеме рязко дъх, който се застави да издиша бавно. Да бъде у дома със семейството си, щеше да бъде болезнено понякога. Щеше да й е по-лесно да прекара последните си дни в болницата, но вече нямаше значение кое е лесно и кое трудно. Само времето със семейството й имаше значение.

И то, че сега бяха всички в къщата и се пръснаха като войници да изпълняват различни задачи. Мара заведе момчетата в стаята им да гледат телевизия. Майка й бе заета да приготви вечеря, а татко вероятно косеше моравата. Джони, Тъли и Кейт вървяха по коридора към стаята за гости, която бе обзаведена отново за завръщането й.

— Лекарите казаха, че трябва да лежиш на болнично легло — каза Джони. — И купих такова, виждаш ли? Ще бъдем като Рики и Луси в двете еднакви легла.

— Разбира се. — Опита се да го каже спокойно, но гласът й трепна. — Боядисал си я наново? — запита съпруга си. Последния път, когато беше видяла стаята, стените бяха червени с бял кант, а мебелите — червени и сини. Декорацията се допълваше от антики и мидени черупки в стъклени купи. Сега стените бяха светлозелени с розови акценти. Семейните снимки бяха навсякъде, поставени в бели порцеланови рамки.

Тъли пристъпи напред.

— Всъщност промяната направих аз.

— Има нещо общо с… Какво беше? — запита Джони.

— Чакрите. Сигурна съм, че е глупаво, но… — сви рамене. — Веднъж правих предаване за чакрите. Е, поне няма да навреди.

Джони занесе Кейт до леглото й и я зави.

— Банята е изцяло за теб. Инсталирал съм всичко, което лекарите препоръчаха. Ще идва сестра…

Не беше сигурна кога е затворила очи. Знаеше само, че заспива. Чуваше радиото отнякъде и познатата мелодия на „Сладки мечти“. Чуваше и хора да разговарят, но някъде отдалеч. После Джони я целуна и й каза, че е красива. Говореше още за ваканцията, която щели да предприемат.

Събуди се рязко. В стаята бе вече тъмно. Очевидно беше проспала целия ден. До нея гореше свещ с аромат на евкалипт. Мракът я обгърна и залюля за миг, накара я да мисли, че е сама.

В другия край на стаята помръдна сянка. Някой дишаше. Кейт натисна бутона, който вдигаше леглото до седнало положение.

— Здравей — каза.

— Здравей, мамо.

Свикнала вече с мрака, видя дъщеря си, седнала на стол в ъгъла. Макар да изглеждаше уморена, Мара бе толкова красива, че в гърлото на Кейт се образува буца. Върнала се отново у дома, тя виждаше всичко и всички със съвършена яснота дори в този сив мрак. Гледаше дъщеря си и виждаше хода на живота — детето, което някога беше, момичето, което бе в момента, и жената, в която щеше да се превърне.

— Здравей, момичето ми. — Усмихна се и включи нощната лампа.

Мара стана и тръгна към нея, като кършеше ръце. Страхът в очите й я караше да изглежда отново десетгодишна.

Кейт се опита да измисли какво да каже. Знаеше колко много Мара иска всичко да е нормално, но то просто не беше. От сега нататък думите, които щяха да произнасят, щяха да бъдат тежки и да се запомнят. Прост житейски факт.

— Бях лоша с теб — каза Мара.

Кейт беше чакала с години този момент, беше мечтала за него, когато двете с Мара се караха, но сега, като гледаше на всичко от разстояние, виждаше, че онези кавги са били само всекидневие — момиче, което се опитва да порасне, и майка, която се опитва да го задържи в детската възраст. Би дала всичко за още една кавга, защото тя щеше да означава, че имат време.

— Аз също се държах лошо с баба ти. Това правят тийнейджърките — късат нервите на майките си. А леля ти Тъли беше кучка с всички.

Мара се засмя и в смеха й се долавяше облекчение.

— Няма да й кажа, че си казала това.

— Повярвай ми, скъпа, няма да бъде изненадана. И искам да знаеш нещо. Гордея се с духа ти. Той ще те отведе далеч в този живот. — Видя, че при последните думи очите на дъщеря й се напълниха със сълзи. Кейт разтвори ръце и Мара се отпусна в прегръдката й и на свой ред я прегърна силно.

Кейт можеше да остане така цяла вечност — толкова добре се чувстваше. Години наред прегръдките на Мара бяха само награда, ако получеше, каквото искаше. А тази бе истинска. Когато се отдръпна, Мара плачеше.

— Помниш ли как двете танцувахме заедно?

— Когато беше малка, те вземах на ръце и се въртях с теб, докато не започнеше да се смееш. Веднъж те въртях толкова дълго, че повърна върху мен.

— Не е трябвало да спираме да танцуваме — каза Мара. — Искам да кажа, аз не би трябвало да спирам.

— Е — каза Кейт. — Свали преградата на леглото и седни до мен.

Мара се подчини, седна на леглото и прибра колене до брадичката си.

— Как е Джеймс? — запита Кейт.

— Сега съм влюбена в Тайлър.

— И мило момче ли е той?

Мара се засмя.

— Страшно е секси, ако питаш за това. Покани ме на бала. Мога ли да отида?

— Разбира се. Но ще имаш вечерен час.

Мара въздъхна. Някои навици, изглежда, бяха в ДНК-то на тийнейджърите и един от тях бе въздишката на разочарование, която нищо не можеше да победи.

— Добре.

Кейт погали дъщеря си по косата. Знаеше, че трябва да каже нещо дълбокомислено, нещо, което да се запомни, но нищо необикновено не й идваше наум.

— Кандидатства ли за работа в театъра през лятото?

— Няма да работя това лято. Ще си бъда у дома.

— Животът ти не може да спре, скъпа — каза Кейт тихо. — Така нищо няма да стане. Каза, че работата през лятото ще ти помогне да влезеш в университета на Южна Калифорния.

Мара сви рамене и извърна поглед.

— Реших да отида във Вашингтонския университет като теб и леля Тъли.

Кейт трябваше да положи усилия, за да запази гласа си спокоен, с което да покаже, че това е просто разговор между майка и дъщеря, а не надничане в бъдещето.

— Университетът на Южна Калифорния предлага най-доброто обучение по театрално изкуство.

— Нали не искаше да стигна чак толкова далеч.

Вярно беше. Кейт бе направила всичко възможно да убеди предизвикателната си дъщеря, че Калифорния е прекалено далеч, а театралното изкуство не е най-добрият избор.

— Не искам да говорим за колежа — каза Мара и Кейт изостави темата.

Разговорът се насочи към други теми. През следващия час просто разговаряха. Не за големите неща на хоризонта, които щяха да променят живота на всички. А за момчета, за писането и за филми.

— Получих главната роля в лятната пиеса — каза Мара. — Не исках да участвам, за да бъда до теб, но татко каза, че трябва.

— Радвам се, че си се съгласила. Знам, че ще бъдеш удивителна.

Мара се впусна в дълъг монолог за пиесата, костюмите и нейната роля.

— Нямам търпение да ме видиш. — Очите й се отвориха широко, когато осъзна какво бе казала. Беше засегнала темата, която умишлено избягваха. Стана от леглото. Отчаяно искаше отново да говори за друго. — Съжалявам.

Кейт протегна ръка и я погали по бузата.

— Всичко е наред. Ще бъда там.

Мара я гледаше втренчено. И двете знаеха, че едва ли майка й ще удържи на обещанието си.

— Помниш ли времето, когато Ашли спря да бъде моя приятелка, без да знам защо?

— Разбира се.

— Ти ме изведе на обяд и изглеждаше така, сякаш бяхме приятелки.

Кейт преглътна мъчително и усети как сълзите напират в очите й.

— Винаги сме били приятелки, Мара. Дори когато не сме го осъзнавали.

— Обичам те, мамо.

— Аз също те обичам.

Мара избърса сълзите си и изтича вън от стаята, като затвори тихо вратата след себе си.

Тя се отвори след миг, така че Кейт едва имаше време да избърше собствените си сълзи, преди да чуе Тъли да казва:

— Имам план.

Кейт се засмя, благодарна да й напомнят, че животът им може да бъде забавен и изненадващ.

— Ти винаги имаш план.

— Ще ми се довериш ли?

— Да, за мое съжаление.

Тъли помогна на Кейт да се прехвърли в количката и я зави с одеялата.

— На Северния полюс ли отиваме?

— Отиваме навън — отговори Тъли и отвори френските прозорци, които водеха към верандата.

Дворът в тази хладна юнска вечер беше изненадващо красив. Небето беше обсипано със звезди и хвърляше розова светлина върху тъмния залив. Пълната луна висеше над далечните светлини на града. Тревистата морава се спускаше към водата. Лунната светлина посребряваше разхвърляните играчки и велосипеди, оставени на пътеката, която водеше към плажа.

Тъли изкара количката на верандата и спря.

— Затвори очи.

— Тъмно е, Тъли. Едва ли има нужда…

— Не мога вечно да чакам.

Кейт се засмя.

— Чудесно. Ще затворя очи само, за да не изпаднеш в едно от лошите си настроения.

— Хайде, затвори очи и разпери ръце като самолетни криле.

Кейт се подчини. Тъли забута количката по неравностите и спря, като стигна подножието на невисокия хълм.

— Отново сме деца — прошепна в ухото на Кейт. — Седемдесетте години на двайсети век е и току-що сме се измъкнали от дома ти и сме яхнали велосипедите си. — Започна да бута бавно количката, която подскачаше леко по неравностите, а Тъли продължи да говори: — Сега сме на хълма и въртим педалите, без да държим кормилото. Смеем се като луди и мислим, че сме непобедими.

Кейт усети вятъра да гали главата й и да навлажнява очите й. Усещаше мириса на зеленина и пръст. Отметна глава назад и се засмя. За миг, само секунда всъщност, беше отново дете на „Алеята на светулките“ с най-добрата си приятелка и вярваше, че може да лети.

Когато се озоваха на брега и количката спря, отвори очи и погледна Тъли. И в този миг, с усмивка на устни, си спомни всичко, което трябваше да знае за тях двете. Звездите приличаха на светулки, които се реят край тях.

Тъли й помогна да седне на един от столовете на брега, после седна до нея.

Седяха една до друга, както бяха правили толкова често в миналото, и разговаряха за маловажни неща, просто за това и онова.

Кейт погледна към къщата, видя, че на верандата няма никого, наведе се към Тъли и прошепна:

— Искаш ли да се почувстваш наистина като дете?

— Не, благодаря. Не бих се сменила с Мара за нищо на света. Всичките тези пристъпи на нервност и театралничене.

— Да, ти никак не обичаш да драматизираш нещата. — Усмихната на собственото си остроумие, Кейт бръкна в пурпурната торбичка и извади дебела цигара. Като видя изумлението, изписано по лицето на Тъли, се засмя и я запали. — Имам рецепта.

Сладкият и някак странно старомоден мирис на марихуана се смеси с този на морето. Димът се разпръсна между тях двете и изчезна. Подаваха си цигарата, разговаряха и се смееха. Бяха така потънали в миналото, че не чуха стъпките зад себе си.

— Изпуснах ви от поглед за десет минути, момичета, и ето че вече пушите марихуана — каза мисис Малърки, облечена в избелели дънки и суичър от деветдесетте — а може би дори от осемдесетте — а снежнобялата й коса бе прибрана в конска опашка. — Знаете, че това води до още по-лоши неща, нали? Като например кокаин или ЛСД.

Тъли се опита да потисне смеха си, наистина се опита.

— Казваме „не“ на кокаина.

— Това се опитвах да внуша на Мара още, преди да се е научила да си обува гащичките — каза Кейт и се засмя.

Мисис Малърки придърпа друг стол и седна до Кейт. Обърна се към нея и останаха да седят така за миг, а димът от цигарата се виеше във въздуха.

— Е? — каза накрая мисис Малърки. — Научила съм ви всичко да делите, нали?

— Мамо!

Мисис Малърки махна с ръка.

— Вие, момичетата от седемдесетте, се смятате за страхотни. Нека ви кажа, аз предпочитам шейсетте. — Взе цигарата и я сложи в устата си, всмукна дълго и дълбоко, задържа дима и бавно го изпусна. — По дяволите, Кейти, как мислиш, че се справях, когато бяхте тийнейджърки и се измъквахте от дома, за да карате колела посред нощ?

— Знаела си? — запита Тъли.

Кейт се засмя.

— Каза, че алкохолът ти е помогнал да го преживееш.

— О! — възкликна мисис Малърки. — Той също.

В един часа през нощта бяха в кухнята и нападнаха хладилника. Влезе Джони и забеляза храната на плота.

— Някой е пушил марихуана.

— Не казвай на мама — каза Кейт.

Като чуха думите й, Тъли и мама избухнаха в смях.

Кейт се облегна назад и се усмихна на съпруга си.

— Надявам се, че си дошъл да се присъединиш към партито.

Той отиде при нея, наведе се и прошепна:

— Какво ще кажеш за наше частно парти?

Тя го прегърна през врата.

— Четеш мислите ми.

Той я взе на ръце, каза лека нощ на всички и я занесе до леглото й в стаята им. Тя го прегръщаше здраво, заровила лице във врата му, долавяйки последните остатъци от аромата на афтършейва, който си бе сложил сутринта. Беше от евтиния, който децата му подаряваха всяка Коледа.

— Не знам как ще заспя, когато не си до мен в леглото — каза тя.

— Тук съм. На десет крачки от теб. Ако имаш нужда от мен през нощта, просто ме извикай.

Тя го погали по лицето.

— Винаги имам нужда от теб. Знаеш го.

Лицето му се сгърчи и тя видя каква умора му причиняваше болестта й. Изглеждаше стар.

— И аз имам нужда от теб. — Наведе се и я целуна по челото.

Това я изплаши повече от всичко друго — целувката по челото бе за старите хора и непознатите. Стисна ръката му и каза отчаяно:

— Няма да се счупя.

Бавно, без да откъсва поглед от очите й, той я целуна по устните и за един прекрасен миг времето и утрешният ден изчезнаха. Бяха само двамата и когато той се отдръпна, на нея й стана студено.

Ако само можеха да кажат нещо, което да им помогне да изминат този тежък и неравен път.

— Лека нощ, Кейти — каза той накрая и се извърна.

— Лека нощ — прошепна тя в отговор и го загледа как ляга в леглото си.