Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 33

През 2006 година рейтингът на „Часът на момичетата“ скочи дори още по-високо. Седмица след седмица, месец след месец, Тъли създаваше магия чрез подбора си на гости и общуването си с публиката. Очевидно се беше изкачила на върха. Вече не си позволяваше да мисли за онова, което липсваше в живота й. Точно както беше правила, когато беше на шест, десет и четиринайсет години, тя избутваше дълбоко в подсъзнанието си неприятните неща.

И продължаваше напред. Така постъпваше през целия си живот, когато я обземеше разочарование. Вирна брадичка, изправи рамене и си постави нова цел. Тази година щеше да започне да издава списание. Следващата година то щеше да се е превърнало в убежище за жените. А после — кой знае?

Сега седеше в наново декорирания си и обзаведен офис в ъгъла на сградата, откъдето не се разкриваше гледка към остров Бейнбридж, и разговаряше по телефона със секретарката си.

— Шегуваш ли се? Отказва четирийсет минути преди началото? Студиото е пълно с хора, които очакват да го видят. — Тръшна слушалката върху вилката и набра вътрешната линия. — Доведи Тед.

След няколко минути на вратата се почука и в офиса влезе продуцентът й. Бузите му бяха порозовели от усилието, дишаше тежко.

— Искала си да ме видиш?

— Джак току-що отказа участие.

— Сега? — Тед погледна часовника си. — Кучи син!

— Надявам се, казала си му, че може да рекламира и покаже следващия си филм.

Тъли отвори календара си.

— Първи юни е, нали? Обади се на „Нордстром“ и спа центъра на Хуарес. Ще направим предаване за дрехите и грима за майки през лятото. Ще раздадем дрехи и гримове. Не е кой знае какво, но е по-добре от нищо.

От мига, в който Тед излезе от офиса й, целият екип беше впрегнат в работа. Търсеха нови гости, обаждаха се в различни спа центрове и магазини за дрехи и забавляваха публиката в студиото. Адреналинът се бе покачил толкова високо, че всички, включително Тъли, работеха със свръхзвукова скорост и записването на новото предаване започна само с час закъснение. Ако се съдеше по бурята от аплодисменти, то имаше небивал успех.

След предаването, както винаги, Тъли остана да поговори с почитателите си. Позираше за снимки, подписваше автографи и изслушваше история след история за това, как е променила нечий живот. Това беше любимият й час.

Тъкмо се беше върнала в офиса си, когато звънна вътрешният телефон.

— Талула? Кейт Райън е на първа линия.

Сърцето на Тъли прескочи един удар, а тя се ядоса, че надеждата отново се възроди в гърдите й. Застанала до ъгъла на огромното си бюро, натисна бутона и каза:

— Попитай я какво иска.

След миг секретарката й беше отново на линия:

— Каза да вдигнеш телефона и сама да разбереш.

— Кажи й да върви на майната си! — На Тъли й се прииска да върне думите си назад в мига, в който ги изрече, но вече не знаеше как да се пречупи. По време на дългото им скарване трябваше да запази гнева си, за да може да продължи напред. Защото в противен случай самотата щеше да бъде непоносима.

— Мисис Райън каза, цитирам: „Кажи на онази кучка да надигне облечения си в модни дрехи задник от скъпия си кожен стол и да отиде до телефона.“ Каза още, че ако не приемеш обаждането, ще продаде на таблоидите снимките ти с лошо накъдрената коса.

Тъли едва сдържа усмивката си. Как бе възможно две изречения да върнат времето назад и да заличат толкова много неправилни решения?

Вдигна слушалката.

— Ти си кучка и съм ти много ядосана.

— Разбира се, че си, нарцисистка такава. И не се обаждам, за да се извиня, но това вече няма значение.

— Има. Трябваше да се обадиш дълго…

— В болницата съм, Тъли. „Свещеното сърце“. Четвъртия етаж — каза Кейт и затвори.

 

 

— Побързай — каза Тъли на шофьора поне за пети път през последната минута.

Когато колата спря пред болницата, тя слезе и изтича към стъклената врата. В секундата, в която пристъпи вътре, хората се струпаха около нея. Обикновено включваше в графика си времето, отделено за почитателите й — трийсет минути на всяко място, където отидеше — но сега си проби път през тълпата и отиде до бюро „Информация“.

— Тук съм, за да се видя с Катлийн Райън.

Жената я гледаше с нескрито възхищение.

— Вие сте Талула Харт.

— Да. Коя е стаята на Катлийн Райън, моля?

Жената кимна.

— О! Да. — Погледна екрана на компютъра, натисна няколко клавиша и каза: — Четиристотин и десет, източното крило.

— Благодаря. — Тъли тръгна към асансьорите, но забеляза, че я следват. Почитателите й щяха да влязат в асансьора с нея, без да им мигне окото. По-смелите щяха да започнат разговор. И можеше дори да излязат навън с нея.

Затова тръгна нагоре по стъпалата и като стигна на третия етаж, благодари на Бога, че всеки ден ходи на аеробика и работи с личен треньор. Но пак беше останала без дъх, като стигна на четвъртия етаж.

В края на коридора беше оформен кът за чакане. По телевизията предаваха нейното шоу — повтаряха предаване отпреди две години.

Още щом влезе в стаята, разбра, че нещата с Кейт са лоши.

Джони седеше до нея, а Лукас се беше свил в него. Уилям бе положил глава в скута му и той му четеше. Мара седеше на стол до Уилям със слушалки на ушите и затворени очи. Движеше крака и тяло в такт с музиката, която само тя чуваше. Момчетата бяха пораснали толкова много, че болезнено напомняха на Тъли колко дълго е била далеч от тях.

До Мара седеше мисис Малърки и гледаше втренчено плетката в скута си. Шон беше до майка си и говореше по мобилния си телефон. Джорджия и Ралф гледаха телевизия в ъгъла.

Явно беше, че са тук отдавна.

Трябваше да извика цялата си воля, за да направи крачка напред.

— Здравей, Джони.

Като чуха гласа й, всички вдигнаха погледи, но никой нищо не каза и Тъли изведнъж си спомни последния път, когато бяха всички заедно.

— Кейт ми се обади — обясни.

Джони отмести главата на заспалия си син и се изправи. Настъпи само секунда неловкост, тромава пауза, преди да я прегърне. Силата на прегръдката му й подсказа, че тя има за цел да успокои него самия. Притисна се в него и се опита да потисне страха.

— Кажи ми какво става — каза по-остро, отколкото възнамеряваше, когато той я пусна и отстъпи назад.

Той въздъхна и кимна.

— Да отидем в стаята за семействата.

Мисис Малърки бавно стана. Тъли бе изумена колко много е остаряла. Изглеждаше крехка и леко прегърбена. Беше спряла да боядисва косата си и тя беше снежнобяла.

— Кейти ти се е обадила? — запита.

— Дойдох веднага — каза Тъли, като че ли след цялото това време скоростта, с която се беше отзовала, имаше значение.

После мисис Малърки направи най-изумителното нещо прегърна Тъли и познатата миризма я обгърна.

— Хайде — каза Джони и ги поведе към друга стая. Вътре имаше малка маса и осем пластмасови стола.

Джони и мисис Малърки седнаха. Тъли остана права. Известно време никой не проговори и всяка изминала секунда бе мъчителна.

— Кажете ми как е Кейти.

— Кейт има възпалителен рак на гърдата — каза Джони.

Тъли трябваше да се концентрира върху всяко вдишване, за да остане права.

— Ще я оперират, ще направят лъче и химиотерапия, нали? Имам няколко приятелки, които се пребориха…

— Тя вече премина през всичко това — каза той тихо.

— Какво? Кога?

— Тя ти се обади преди няколко месеца — каза той и този път в гласа му имаше нотка, която не беше чувала преди. — Искаше да си в болницата до нея. Ти не й се обади.

Тъли помнеше съобщението дума по дума. „Не мога да повярвам, че не се обади да се извиниш.“ Дали това беше цялото, дали част от него не се беше изтрила?

— Не каза, че е болна — каза Тъли.

— Тя ти се обади — подчерта мисис Малърки.

Тъли бе завладяна от вина. Трябваше да усети, че нещо не е наред. Защо просто не бе вдигнала телефонната слушалка? Беше пропуснала този миг, а с него и времето да бъде с приятелката си, когато тя имаше нужда от нея.

— О, мили Боже. Трябваше…

— Сега това вече няма значение — каза мисис Малърки.

Джони кимна и продължи:

— Има усложнение. Снощи получи лек удар. Вкараха я в операционната веднага, но видяха, че нищо не може да се направи. — Гласът му изневери.

Мисис Малърки покри дланта му със своята.

Тъли си мислеше, че познава страха — беше го изпитвала още десетгодишна по улиците на Сиатъл, когато Кейт бе пометнала първото си бебе и когато Джони бе ранен в Ирак — но нищо не можеше да се сравни с това.

— Нима казваш…

— Тя умира — каза мисис Малърки тихо.

Тъли поклати глава. Не можеше да се сети какво да каже.

— К-къде е тя? Трябва да я видя — каза със задавен глас.

Мисис Малърки и Джони си размениха погледи.

— Позволяват ни да влизаме само по един — каза мисис Малърки. — Сега при нея е Бъд. Ще отида да го извикам.

Веднага щом мисис Малърки излезе, Джони се приближи до нея и каза:

— Тя е много крехка и уязвима в момента, Тъл. Засегнати са и умствените й способности. Има добри моменти… и не толкова добри.

— Какво говориш? — запита Тъли.

— Може да не те познае.

 

 

Отиването до стаята на Кейт бе най-дългото пътуване в живота на Тъли. Виждаше хората покрай себе си, чуваше ги да разговарят тихо, но никога досега не се беше чувствала толкова сама. Джони я заведе до прага и я остави там.

Тъли кимна и се опита да събере сили. Влезе в стаята. Затвори вратата след себе си, успя някак си да се усмихне и тръгна към леглото, в което приятелката й спеше.

Изправена почти до седнало положение, Кейт приличаше на счупена кукла на фона на белите чаршафи и главата й почти се сливаше с възглавниците.

— Кейт? — каза тихо Тъли и пристъпи напред. В мига, в който чу гласа си, трепна. Прозвуча прекалено силно, прекалено жив.

Кейт отвори очи и в тях Тъли видя жената, която познаваше, момичето, заклело се винаги да бъде нейна приятелка.

„Пусни дръжките, Кейт. Все едно че летиш.“

Как се беше случило така, след всичките им десетилетия заедно, че сега бяха почти чужди?

— Съжалявам, Кейти — прошепна и усети колко маловажни са думите. А тя ги беше сдържала в себе си цял живот, беше се страхувала да ги произнесе на глас, сякаш щяха да й навредят. Защо от всички уроци, които можеше да научи от майка си, бе научила този, най-болезнения? И защо не се беше обадила, когато бе чула съобщението на телефонния си секретар? — Толкова съжалявам — каза и усети как сълзите бликнаха в очите й.

Кейт не се усмихна, нито показа признак на изненада. Дори извинението — макар изразено с оскъдни думи и закъсняло — като че ли нямаше ефект върху нея.

— Моля те, кажи, че ме помниш.

Кейт просто я гледаше втренчено.

Тъли протегна ръка и погали топлата буза на Кейт.

— Тъли е, кучката, която беше твоя приятелка. Толкова съжалявам за онова, което ти причиних, Кейт. Трябваше отдавна да ти го кажа. — Издаде кратък звук на отчаяние. Не можеше да понесе мисълта, че Кейт не я помни, не помни и приятелството им. — Помня първата ни среща, Кейти Малърки. Ти беше единственият човек, който поиска да ме опознае. Естествено, в началото се държах лошо с теб, но когато ме изнасилиха, ти беше там за мен. — Спомените я завладяха. Избърса сълзите си. — Мислеше, че говоря само за себе си. Типично, казваше. Но аз помня всяка секунда и от твоя живот, Кейти. — Разтърси глава, опитвайки се да потисне риданията. Целият й живот беше в стаята с тях сега. — Бяхме дяволски млади, Кейти. Но вече не сме. Помниш ли първия път, когато напуснах Снохомиш и си пишехме писма? Сигурно сме написали милиони… Подписвахме ги: Приятелка завинаги… което беше…

Тъли продължи да разказва историята на приятелството им и понякога дори се смееше.

— А, ето една история, която непременно ще си спомниш. Отидохме да гледаме „Драконът на Пийт“, защото мислехме, че ще е екшън филм, само че той беше анимация? Бяхме най-големите деца на прожекцията и…

— Престани.

Тъли си пое рязко дъх.

В очите на приятелката й имаше сълзи, сълзи се стичаха и по слепоочията й.

— Тъли, наистина ли мислиш, че мога да те забравя? — запита тихо Кейт.

Облекчението на Тъли бе така огромно, че коленете й омекнаха.

— Здравей — каза тя, — не трябваше да отиваш чак толкова далеч, за да привлечеш вниманието ми. — Погали приятелката си по главата. — Можеше просто да се обадиш.

— Обадих се.

Тъли трепна.

— Толкова съжалявам, Кейти. Аз…

— Ти си кучка — каза Кейт и се усмихна уморено. — Винаги съм го знаела. Можеше да се обадиш в отговор на моето обаждане. Не мисля, че хората могат да останат приятели повече от трийсет години, без въобще да се наранят един друг.

— Кучка съм — каза Тъли нещастно и очите й пак се напълниха със сълзи. — Трябваше да се обадя. Просто… — Дори не знаеше какво да каже, как да обясни тъмното местенце, което винаги беше вътре в нея.

— Няма да обръщаме погледи назад, о’кей?

— Значи ще гледаме напред — каза Тъли и думите прозвучаха остро и студено.

— Не — каза Кейт. — Остава само настоящето.

— Преди няколко месеца направих предаване за рака на гърдата. Има лекар в Онтарио, който прави чудеса с някакво ново лекарство. Ще му се обадя.

— Приключих с лечението. Направих всичко възможно и нищо не даде резултат. Просто… бъди с мен.

Тъли направи крачка назад.

— Тук съм, за да те гледам как умираш. Това ли ми казваш? Защото няма начин да го направя. Няма да го направя.

Кейт вдигна поглед към нея и се усмихна леко.

— Само това остава, Тъли.

— Но…

— Мислиш ли, че Джони просто така се е отказал от мен? Познаваш съпруга ми. Той е също като теб, а и сме почти толкова богати. За шест месеца се видях с всички специалисти на планетата. Опитах традиционните и нетрадиционните лекове. Отидох дори при онзи отшелник лечител в тропическата гора. Имам деца, направих всичко възможно да бъда здрава заради тях. Нищо не се получи.

— И какво трябва да направя аз?

Усмивката на Кейт беше почти като едно време.

— Ето, това е моята Тъл. Умирам, а ти питаш за себе си. — Засмя се.

— Не е смешно.

— Не знам как да се справя с това.

Тъли избърса очите си. Истината й тежеше.

— Ще го направим, както всичко друго, Кейт. Една до друга. Заедно.

 

 

Тъли излезе от стаята на Кейт разтърсена до дъното на душата си. Издаде тих звук на отчаяние и покри устата си с ръка.

— Не можеш да държиш чувствата си в теб — каза мисис Малърки и отиде при нея.

— Не мога и да ги излея.

— Знам. — Гласът на мисис Малърки излизаше сподавено. — Просто я обичай. Бъди там за нея. Това е. Повярвай ми, плаках, спорих и се молих на Бога, молих и лекарите за лъч надежда. Но всичко това е вече минало. Тя се тревожи най-много за децата. И особено за Мара. Беше им много трудно, а Мара като че ли се е затворила за всичко, което става. Не плаче, не разиграва драми. Само слуша музика.

Върнаха се в стаята при другите само, за да открият, че е празна. Мисис Малърки погледна часовника си.

— В кафе-бара са. Искаш ли да дойдеш при нас?

— Не, благодаря. Мисля, че имам нужда от свеж въздух.

Мисис Малърки кимна.

— Хубаво е, че се върна, Тъли. Липсваше ми.

— Трябваше да те послушам и да й се обадя.

— Сега си тук. И само това има значение.

Потупа Тъли по ръката и се отдалечи. Тъли излезе навън, изненадана да открие, че е светло, топло и слънчево. Струваше й се неправилно, че слънцето продължава да грее, докато Кейти лежи в тясното легло и умира. Тръгна по улицата, а огромните слънчеви очила скриваха сълзите в очите й — освен това, така никой нямаше да я познае. Последното, което искаше сега, бе някой да я спре.

Краката й изведнъж се подкосиха и тя падна като ожули лошо коляното си, но не забеляза — толкова силно плачеше. Никога през живота си не се беше чувствала така изпълнена с чувства и като че ли нямаше да може да се справи с тях. Страх. Тъга. Вина. Разкаяние.

— Защо не й се обадих? — прошепна. — Толкова съжалявам, Кейти — каза и чу отчаянието в гласа си. Но то бе дошло толкова късно, че вече нямаше значение.

Не знаеше колко дълго е останала така, на колене, с наведена глава и ридаеща. Мислеше за времето, което бяха прекарали заедно. Накрая, съкрушена и уморена, се изправи и остана на мястото си. Беше като пребита.

— О, Кейти…

Отново заплака. Този път по-тихо.

Вървя така безцелно по улиците, докато вниманието й не бе привлечено от една витрина. Там, в магазина на ъгъла, намери онова, което дори не знаеше, че търси. Накара да й опаковат подаръка и се затича обратно към стаята на Кейти.

Беше останала без дъх, когато отвори вратата и влезе. Кейт се усмихна уморено.

— Нека позная. Водиш снимачен екип със себе си.

— Много смешно. — Застана до леглото. — Майка ти ми каза, че все още имаш проблеми с Мара.

— Вината не е твоя. Уплашена е и не знае колко лесно е да кажеш, че съжаляваш.

— И аз не знаех.

— Ти винаги си била за нея модел за подражание. — Кейт затвори очи. — Уморена съм, Тъли…

— Имам подарък за теб.

Кейт отвори очи.

— Онова, от което имам нужда, не може да бъде купено.

Тъли се опита да не реагира на думите й. Вместо това й подаде красиво опакования подарък и й помогна да го отвори.

Вътре имаше подвързан на ръка кожен дневник. На първата страница Тъли беше написала: Историята на Кейти.

Кейт дълго гледа празната страница, без да каже нищо.

— Кейти?

— Така и не станах писател — каза накрая. — Всички искахте това за мен, но аз не успях. Сега е прекалено късно.

Тъли погали китката й и усети колко е крехка и тънка — дори най-лекият натиск можеше да остави синина.

— За Мара — каза тихо. — И момчетата. Някой ден ще бъдат достатъчно възрастни да го прочетат. Ще искат да знаят каква си била.

— Откъде да знам какво да напиша?

Тъли нямаше отговор на този въпрос.

— Просто запиши онова, което си спомняш.

Кейт затвори очи — като че ли не можеше да понесе мисълта.

— Благодаря, Тъли.

— Няма да те изоставя отново, Кейти.

Кейт не отвори очи, но се усмихна.

— Знам.

 

 

Кейт не помнеше да е заспала. Събуди се в тъмната стая, която миришеше на цветя и дезинфектанти.

Беше тук толкова дълго, че се чувстваше почти като у дома си, а понякога, когато надеждите на семейството й бяха повече, отколкото можеше да понесе, тази малка и боядисана в бежово стая й осигуряваше тишина и покой. Когато наоколо нямаше никого, не й се налагаше да се преструва на силна.

Но в момента не искаше да бъде тук. Искаше да си бъде у дома, в собственото легло, в прегръдките на съпруга си, вместо да го гледа да спи на болничното легло в другия край.

Или да бъде с Тъли на бреговете на река Пилчък и да разговарят за най-новия албум на Дейвид Касиди, докато ядат пуканки.

Спомените я накараха да се усмихне и страхът, който я беше събудил, си отиде.

Знаеше, че няма да заспи пак без лекарство, а не искаше да буди дежурната сестра. Освен това, какъв смисъл имаше да спи, когато й оставаше толкова малко живот?

Тези мисли започнаха да й идват едва през последната седмица. Преди това правеше всичко, което трябваше, и то с усмивка. Защото вярваше, че ще се излекува.

Но силата й си беше отишла, както и вярата.

Въздъхна и разтри очи. Запали лампата на нощното шкафче. Джони, който беше свикнал с нередовния й сън, само се обърна на другата страна и измърмори:

— Добре ли си, бейби?

— Добре съм. Спи.

Той пак измърмори нещо и след малко тя чу тихото му похъркване. Протегна ръка към дневника, който Тъли й беше купила. Не се съмняваше, че ще изпита болка, докато пише. За да хване химикала и да опише живота си, трябваше да си спомни всичко — коя беше и каква искаше да стане. Спомените щяха да бъдат болезнени — както лошите, така и добрите.

Но децата й щяха да забравят за болестта и да видят нея, жената, която винаги щяха да помнят, но която никога нямаше да познават истински. Тъли беше права. Единственият подарък, който Кейт можеше да им направи в момента, беше да им каже коя е.

Отвори дневника. Тъй като нямаше ясна представа откъде трябва да тръгне, просто започна да пише:

Паниката винаги ме връхлита по един и същи начин. Първо усещам стомаха си вързан на възел, после ми прилошава и накрая не ми достига въздух — нещо, на което никакво дълбоко дишане не може да помогне. Но онова, което извиква страха ми, е различно всеки ден и никога не знам какво ще бъде. Може да бъде целувка от съпруга ми или леката тъга в очите му, когато се отдръпне. Понякога знам, че вече тъжи за мен и му липсвам, макар че още съм тук. Но по-лошо е примирението, с което Мара приема всичко, което кажа. Какво не бих дала за някоя от някогашните ни кавги! Това е първото, което ще ти кажа сега, Мара. Онези кавги бяха истинският живот. Ти се опитваше да се освободиш от връзката помежду ни, не искаше вече да бъдеш моя дъщеря, но не знаеше как да бъдеш себе си, а аз се страхувах да те пусна. Това е кръгът на любовта. Иска ми се само да можех да го разпозная тогава. Баба ти веднъж ми каза, че ще те видя да съжаляваш за онези години още преди ти да си прозряла съжалението си, и беше права. Знам, че съжаляваш за някои от нещата, които ми каза, както аз съжалявам за някои от думите си. Но сега нищо от това няма значение. Искам да го знаеш. Обичам те и знам, че ме обичаш.

Но това са само още думи, нали? Искам да вникна по-дълбоко от това. И така, ако издържите да ви разкажа — защото не съм писала от години — имам история за вас. Това е моята история, а също и вашата. Тя започва през 1960 година в малък северен град, в къща, разположена на хълм. Но историята става интересна едва през 1974 година, когато най-страхотното момиче на света дойде да живее в къщата от другата страна на улицата…