Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 32

Звънът на телефона събуди Тъли. Тя се стресна и се огледа. Беше два часът сутринта. Протегна ръка към слушалката.

— Ало?

— Талула Харт ли е?

Тя разтри очи.

— Да. Кой е?

— Казвам се Лори Уидърспуун. Сестра съм в болницата „Харбървю“. Майка ви е тук. Дороти Харт.

— Какво се е случило?

— Не сме сигурни. Прилича на свръхдоза наркотици, но има белези по тялото, които показват, че е била бита. Полицията чака, за да я разпита.

— Тя ли попита за мен?

— Тя е в безсъзнание. Намерихме името и адреса ви сред нещата й.

— Идвам веднага.

Тъли се облече бързо и беше на път още в 02:20. Спря на паркинга пред болницата и отиде до рецепцията.

— Тук съм, за да видя майка си. Кл… Хм, Дороти Харт.

— Шести етаж, госпожо Харт. Запитайте в стаята на сестрите.

— Благодаря. — Тъли се качи горе и беше упътена към стаята на майка си от дребна жена в светлооранжевата униформа на сестрите.

В стаята имаше две легла. По-близкото до вратата беше празно. Затвори вратата след себе си, изненадана да открие, че се страхува. Цял живот бе наранявана от майка си. Беше я обичала безусловно, когато беше дете, беше я мразила в пубертета и не й обръщаше внимание, когато се бе превърнала в жена. Клод бе разбивала безброй пъти сърцето й, беше я разочаровала при всеки възможен случай, но въпреки всичко Тъли изпитваше някакви чувства към нея.

Клод спеше. Лицето й бе покрито със синини, устната й бе разцепена и по нея имаше засъхнала кръв. Късата сива коса, очевидно отрязана с тъп нож, бе прилепнала към главата й.

Не приличаше на себе си, а на крехка старица, пребита не от нечии юмруци, а от живота.

— Здравей, Клод — каза Тъли, изненадана още, че в гърлото й бе заседнала буца. Погали нежно майка си по слепоочието — единственото място, което не бе насинено и по което нямаше засъхнала кръв. И осъзна, че за последен път бе докоснала майка си през 1970 година, когато тя я беше носила на ръце из тълпата по улиците на Сиатъл.

Искаше й се да знае какво трябва да каже на жената, с която имаше минало, но не и настояще. Продължи да говори. Разказа й за предаването и за живота си, за успеха, който е постигнала. Когато думите започнаха да звучат кухо и отчаяно, заговори за Кейт и за скарването им и колко самотна се чувстваше без нея. И долови сама истината в тях. Загубата на семействата Малърки и Райън я бе оставила опустошително сама. Сега имаше само Клод. Нима това не бе достойно за съчувствие?

— Сами сме в този свят, не си ли го разбрала вече?

Тъли не бе разбрала кога майка й се е събудила, но ето че тя я гледаше уморено.

— Здравей — каза, усмихна се и изтри очи. — Какво се е случило с теб?

— Пребиха ме.

— Не питах защо си в болницата. Питах какво се е случило с теб.

Клод трепна и извърна поглед.

— О! Това ли? Предполагам, че скъпоценната ти баба никога не ти е казала? — Въздъхна. — Вече няма значение.

Тъли си пое остро дъх. Този бе най-смисленият разговор, който някога бяха водили. Чувстваше, че е на ръба на важно разкритие, изплъзвало й се години наред.

— Мисля, че има значение.

— Върви си, Тъли. — Клод обърна лице към възглавницата.

— Не и докато не ми кажеш защо. — Гласът й трепереше. — Защо никога не си ме обичала?

— Забрави за мен.

— Иска ми се да можех, наистина. Но ти си моя майка.

Клод отново обърна глава към нея и я загледа втренчено. Тъли видя в очите й тъга.

— Ти разби сърцето ми — каза тихо.

— Ти също разби моето.

Клод се усмихна за секунда.

— Иска ми се…

— Какво?

— Можех да бъда онази, от която имаше нужда, но вече не мога. Трябва да ме оставиш.

— Не знам как да го направя. Дори след всичко това ти пак си моя майка.

— Никога не съм ти била майка. И двете го знаем.

— Винаги ще се връщам — каза Тъли, осъзнавайки, че това е истината. Двете бяха наранени, но бяха свързани по странен и дълбок начин. Нещата между тях, колкото и да бяха болезнени, не бяха приключили. — Някой ден ще си готова за мен.

— Как можеш още да пазиш тази своя мечта?

— Държа се за нея и с двете си ръце. — Щеше да добави: „Независимо от всичко“, но думите й напомняха за Кейт и не ги произнесе.

Майка й въздъхна и затвори очи.

— Върви си.

Тъли остана дълго до леглото й, стиснала металните перила. Знаеше, че майка й се преструва на заспала, също така разбра кога наистина заспа. Когато започна да похърква, отиде до малкия гардероб, намери сгънатото одеяло и го взе. Едва тогава забеляза купа дрехи, сгънати грижливо и оставени на дъното на гардероба. До тях имаше кафява книжна кесия.

Зави майка си с одеялото и се върна до гардероба. Не беше сигурна защо рови из нещата й, какво търси. Отначало видя, каквото очакваше — мръсни износени дрехи, обувки с дупки на подметките, тоалетни принадлежности в найлонова торбичка, цигари и запалка.

После я видя на дъното на чантата — огърлицата от макарони, която бе направила за нея в неделното училище преди толкова много години. Майка й я беше пазила през цялото това време.

Тъли не я докосна. Като че ли се страхуваше да не открие, че тя съществува само във въображението й. Върна се до леглото.

— Запазила си я — каза и усети как у нея разцъфва ново чувство. Надежда. Да, надежда. — Ти също знаеш как да запазиш мечтата, нали, Клод?

Седна на пластмасовия стол до леглото. Имаше въпрос към майка си и възнамеряваше да получи отговор.

Някъде около четири часа се отпусна на стола и заспа.

Събуди я вибрацията на мобилния й телефон. Отвори бавно очи и разтри схванатия си врат. Трябваше й миг, за да осъзнае къде се намира.

В болницата „Харбървю“.

Изправи се. Леглото на майка й беше празно. Отвори вратата на гардероба.

И той беше празен. Книжната кесия бе смачкана на топка и захвърлена на дъното.

— По дяволите.

Мобилният й телефон звънна отново. Погледна номера.

— Здравей, Една — каза и седна отново на стола.

— Звучиш ужасно.

— Лоша нощ. — Сега й се прииска да бе докоснала огърлицата, защото й се струваше, че е сънувала. — Колко е часът.

— Шест, твоето време. Седнала ли си?

— Случайно да.

— Все още ли имаш намерение да си вземеш отпуск през част от ноември и целия декември?

— За да могат членовете на екипа ми да се наслаждават на празниците със семействата си? — запита с горчивина. — Да.

— Знам, че обикновено си с приятелите си…

— Не и тази година.

— Добре. Тогава може би ще поискаш да дойдеш в Антарктика с мен. Ще правя документален филм за глобалното затопляне. Мисля, че е важно, Тъли.

Предложението идваше сякаш от Господа. Само преди миг й се искаше да се измъкне от живота си. А човек не може да отиде много по-далеч от Антарктика.

— Колко време ще отсъстваме?

— Шест, най-много седем седмици. Ще можеш да се връщаш, ако пожелаеш. Пътуването ще бъде страхотно.

— Кога тръгваме?

 

 

Кейт стоеше гола пред огледалото в банята и изучаваше тялото си. Цял живот беше във война с отражението си. Бедрата й бяха пълни, независимо колко отслабваше, а коремът й бе отпуснат след раждането на три деца. Правеше коремни преси, но пак не бе достатъчно стегната. Бе престанала да носи блузи без ръкави преди три години, а гърдите й… След раждането на момчетата бе започнала да носи по-здрави и по-малко секси сутиени и да стяга каишките, за да изглеждат гърдите й стегнати.

Но сега, като се гледаше, разбираше какво малко значение имаше това, каква загуба на време беше.

Пристъпи към огледалото, репетирайки думите. Ако в живота й въобще беше имало момент, в който се изисква сила, то това беше този.

Протегна ръка към дрехите, оставени върху шкафчето, и започна да се облича. Беше избрала красив розов кашмирен пуловер с V-образно деколте — подарен й от децата миналата Коледа — и дънки. После вчеса косата си и я прибра в конска опашка. И дори се гримира. Беше важно да изглежда здрава. След като не можеше да направи нищо повече, отиде в спалнята.

Джони, който седеше в края на леглото, бързо се изправи и се обърна към нея. Виждаше колко упорито се опитва да бъде силен. Но в очите му вече блестяха сълзи.

Това доказателство за любовта му можеше да разплаче и нея, но не, странно, направи я по-силна.

— Имам рак — каза.

Той вече го знаеше, разбира се. Последните няколко дни, в които чакаха резултатите от изследванията, бяха мъчителни. Най-после снощи лекарят им се беше обадил. Те се бяха държали за ръце и се бяха окуражавали, че всичко ще бъде наред. Но не беше.

„Съжалявам, Кейт… четвърта степен… възпалителен… агресивен… вече се е разпространил…“

В началото Кейт беше ядосана — винаги беше правила всичко, както трябва, бе търсила бучки, бе се подлагала на мамографски изследвания — а после дойде страхът.

Джони го прие дори по-зле от нея и тя веднага разбра, че трябва да бъде силна и заради него. Снощи се бяха прегърнали и през сълзи си бяха обещали, че ще го преодолеят. Но сега тя се питаше как ще стане това.

Отиде при него. Той я прегърна здраво и я притисна към себе си.

— Трябва да им кажа.

— Двамата трябва да го направим. — Той отстъпи леко назад и я погледна. — Нищо няма да се промени. Помни го.

— Шегуваш ли се? Ще ми отрежат гърдите. — Страхът отново се върна и гласът заседна в гърлото й. — След това ще дойдат химио и лъчетерапията. И се предполага, че това са добрите новини.

Той я гледаше и любовта в очите му бе най-красивото нещо, което беше виждала.

— Между нас нищо няма да се промени. Няма значение как изглеждаш, как се чувстваш или какво правиш. Ще те обичам винаги, както те обичам и сега.

Емоциите заплашваха да я погълнат.

— Да вървим — каза тихо. — Докато все още имам смелост.

Хванати за ръце, излязоха от спалнята и слязоха долу, където се предполагаше, че ги чакат децата.

В дневната нямаше никого.

Кейт чу звуците от видеоиграта да долитат откъм стаята за развлечения. Пусна ръката на съпруга си и отиде до ъгъла на коридора.

— Елате тук, момчета.

— Ау, мамо! — извика Лукас. — Гледаме филм.

Искаше й се да каже: „Продължавайте да гледате, забравете“, но вместо това каза:

— Елате, моля. Веднага.

Чу, че съпругът й отиде в кухнята и вдигна слушалката на телефона.

— Слез долу, Мара. Веднага. Не, не ме интересува с кого говориш.

Кейт го чу да оставя слушалката. Вместо да отиде при него, приседна на дивана. Прииска й се да бе облякла по-дебел пуловер, защото й беше студено.

Момчетата се втурнаха в стаята, като се биеха с пластмасови мечове и се смееха.

— Ето ти, капитан Хук — каза Лукас.

— Аз съм Питър Пан — оплака се Уилям и се престори, че промушва брат си. — En garde!

Бяха на седем години и тъкмо започваха да се променят. Луничките им изчезваха, бебешките им зъби падаха. Напоследък всеки път, когато ги погледнеше, виждаше, че нещо бебешко се е стопило яко дим.

След три години щяха да бъдат почти неузнаваеми.

Мисълта толкова много я уплаши, че стисна страничната облегалка на дивана и затвори очи. А какво, ако не доживееше да ги види как порастват? Ако…

„Без отрицателни мисли.“

Това се бе превърнало в нещо като мантра за нея през последните четири дни. Джони седна до нея и взе дланта й в своята.

— Не мога да повярвам, че ми се обади по телефона — каза Мара, докато слизаше по стълбите. — Абсолютно нарушаване на личното ми пространство. Говорех с Брайън.

Кейт преброи мълчаливо до десет, за да се успокои, след което отвори очи.

Децата й бяха пред нея и, както винаги, момчетата изглеждаха отегчени, а Мара ядосана. Преглътна мъчително. Трябваше да го направи.

— Ще кажете ли нещо? — запита Мара. — Защото ако само ще ни гледате, ще се кача горе.

Джони се надигна.

— По дяволите, Мара.

Кейт сложи длан на бедрото му, за да го спре.

— Седни, Мара — каза, изненадана да чуе колко спокойно звучи гласът й. — Вие също, момчета.

Момчетата се отпуснаха на килима като марионетки, чиито конци са били прерязани.

— Ще остана права — каза Мара, издала напред хълбок и кръстосала ръце на гърди. Гледаше Кейт с погледа, който сякаш казваше, че тя не й е господарка, а Кейт изпита носталгия по отминалите дни.

— Помните ли, че в петък ходих до града? — започна Кейт и усети как сърцето й забива по-силно. — Е, бях на преглед.

Лукас прошепна нещо на Уилям, а той се усмихна и удари брат си с юмрук.

Мара гледаше към стълбите с копнеж.

Кейт стисна дланта на съпруга си.

— Няма за какво да се тревожите, но… съм болна.

И тримата я погледнаха.

— Не се тревожете. Ще ме оперират, после ще ме лекуват и ще бъда добре. Може да съм уморена няколко седмици, но това ще е всичко.

— Обещаваш ли, че ще бъдеш добре? — запита Лукас, който гледаше спокойно, но все пак в очите му имаше и страх.

Кейт искаше да каже: „Разбира се“, но те щяха да запомнят, ако обещаеше нещо. Уилям изви очи към тавана и смушка брат си с лакът.

— Току-що каза, че ще бъде добре. А ще отсъстваме ли от училище, за да идваме в болницата?

— Да — каза Кейт и откри, че се усмихва.

Лукас се спусна да я прегърне пръв.

— Обичам те, мамо — прошепна.

Тя го прегръща толкова дълго, че той трябваше да се освободи от ръцете й. Същото се случи и с Уилям. После, като един, те се обърнаха и се качиха горе.

— Няма ли да изгледате филма си? — запита Кейт.

— Не — отговори Лукас. — Отиваме горе.

Кейт погледна разтревожено съпруга си, който вече ставаше.

— Какво ще кажете за игра на баскетбол, момчета?

Те веднага излязоха отвън. Накрая Кейт погледна Мара.

— Рак е, нали? — запита дъщеря й след дълго мълчание.

— Да.

— Мисис Мърфи имаше рак миналата година, но сега е добре. И леля Джорджия също.

— Точно така.

Устните на Мара трепереха. Въпреки високия си ръст и грима, приличаше на малко момиченце, което се кани да помоли майка си да остави нощната лампа включена. Тръгна към дивана, като кършеше ръце.

— Ще се оправиш, нали?

„Четвърта степен. Вече се е разпространил. Късно го открихме.“ Отблъсна неприятните мисли. Нямаше да й помогнат. Сега беше време за оптимизъм.

— Да. Лекарите казват, че съм млада и здрава, така че трябва да оздравея.

Мара легна на дивана и се сгуши в нея, положила глава в скута й.

— Аз ще се грижа за теб, мамо.

Кейт затвори очи и започна да гали дъщеря си по косата. Струваше й се, че беше едва вчера, когато я държеше в прегръдките си и я люлееше, за да заспи.

„Моля те, Господи, помоли се, позволи ми да остарея и някой ден отново да бъдем приятелки…“

Преглътна мъчително.

— Знам, скъпа.

 

 

Момичетата от „Алеята на светулките…“

В съня на Кейт отново беше 1974 година и тя отново беше тийнейджърка и караше велосипед посред нощ с най-добрата си приятелка, а мракът беше толкова гъст, че нищо не се виждаше. Помнеше местата до най-малката подробност — виещата се лента асфалт, от двете страни на която имаше дълбоки канавки, пълни с мътна вода, и високата трева. Преди да се срещнат, й се струваше, че пътят не води доникъде и че е просто селска улица, кръстена на някакво насекомо, което никой не е виждал по тези места. После го видяха през очите на приятелството…

Господ мрази страхливците, Кейти…

Стресна се и се събуди, а по бузите й имаше сълзи. Остана да лежи в леглото, вече напълно будна, заслушана в зимната буря отвън. През последната седмица беше изгубила способност да се дистанцира от спомените си. Прекалено често напоследък в сънищата си се връщаше на „Алеята на светулките“ и в това нямаше нищо чудно.

Най-добри приятелки завинаги.

Така си бяха обещали преди всичките тези години и вярваха, че приятелството е вечно, вярваха, че някой ден ще бъдат старици, но пак ще бъдат заедно, седнали на люлеещите се столове на верандата, разговарящи за доброто старо време и смеещи се на глас.

Сега бяха по-мъдри, разбира се. Повече от година си казваше, че всичко е наред, че може да продължи да живее и без Тъли. И понякога дори си вярваше.

После чу музиката. Тяхната музика. Вчера, докато пазаруваше, новата версия на „Ти имаш приятел“ я беше разплакала, както бе застанала до репичките.

Отметна завивките и стана от леглото, като внимаваше да не събуди Джони. За миг остана така, загледана в него. Изражението му беше измъчено дори в съня.

Издърпа кабела на телефона, взе го, излезе от стаята, прекоси смълчаната къща и излезе на верандата. Там, докато гледаше бурята, набираше смелост да набере познатите цифри. Чудеше се какво ще каже след всичките тези месеци на отчуждение, как щеше да започне. „Имах лоша седмица… животът ми се разпада…“ Или просто: „Имам нужда от теб.“

От другата страна на залива, телефонът звънна.

И продължи да звъни.

Включи се телефонният секретар и тя се опита да каже нещо маловажно и обикновено.

— Здравей, Тъл. Аз съм, Кейт. Не мога да повярвам, че не се обади да ми се извиниш…

Удари гръм, последва светкавица. Чу шум.

— Тъли? Чуваш ли това? Тъли?

Не последва отговор.

Кейт въздъхна и продължи.

— Имам нужда от теб, Тъли. Обади ми се.

Батерията й свърши изведнъж. Кейт се опита да не го приема като знак. Влезе обратно вътре и запали свещ в дневната. Днес, в този ден, в който щеше да бъде оперирана, тя направи по нещо специално за всеки член на семейството, за да им напомни, че е тук. За Уилям намери DVD-то с „Чудовища“, което беше изгубил. За Лукас приготви цяла чанта с любимите му пакетирани храни, която да вземе в чакалнята. Зареди мобилния телефон на Мара и го остави до леглото й, защото знаеше колко зле ще се чувства дъщеря й в този ден, ако не можеше да се обади на приятелите си. Накрая намери всички ключове в къщата и ги остави на кухненския плот за Джони. Той ги губеше постоянно.

Когато не можа да измисли какво друго да направи за семейството си, отиде до прозореца и загледа как бурята замира. Зората изгря бавно. Оловносивите облаци се превърнаха във великолепно розово зарево. Сиатъл изглеждаше свеж и нов, сгушен под изгряващото слънце.

След няколко часа семейството й започна да се събира около нея. През цялото време, докато закусваха, опаковаха багажа й и го носеха до колата, тя гледаше към телефона и очакваше да звънне.

Шест седмици по-късно, след като я оперираха и вкараха лекарство в кръвта й, след като облъчиха плътта й, докато не се изчерви и изгори, тя все още чакаше Тъли да се обади.

 

 

На втори януари Тъли се прибра в студения си и празен апартамент.

— Историята на живота ми — каза горчиво и даде бакшиш на портиера, който занесе огромните й скъпи куфари в спалнята.

След като той си тръгна, тя остана на мястото си, несигурна какво да прави. Беше девет часът в понеделник вечер и повечето хора си бяха у дома със семействата си. Утре щеше да се върне на работа и да се потопи в рутината на империята, която беше създала. Бързо се освободи от образите, които я преследваха през ваканцията и бяха я последвали дори на края на земята през миналия месец. Буквално. Беше прекарала Деня на благодарността, Коледа и Нова година в замръзналия юг, свила се до печката, пееше песни и пиеше вино. За простото око и вечно присъстващата камера изглеждаше, че прекарва добре.

Но прекалено често, след като легнеше в спалния си чувал с шапка на главата и ръкавици на ръцете и се опитваше да заспи, чуваше старите песни в главата си и плачеше. Неведнъж се събуждаше с лед по бузите.

Хвърли чантата си на дивана и погледна часовника. Показваше 5:55. Вероятно батериите му бяха свършили в нейно отсъствие.

Наля си чаша вино, взе лист хартия и химикал и седна зад бюрото си. Светеше и лампичката на телефонния секретар.

— Страхотно. — Не знаеше кой е звънял в нейно отсъствие. Натисна бутона и се захвана с досадната задача да прослуша съобщенията си. Отбеляза си наум да говори със секретарката си за гласовата поща.

Вече почти не обръщаше внимание, когато чу гласа на Кейт.

— Здравей, Тъл. Аз съм, Кейт.

Тъли седна рязко и натисна бутона за повторение.

— Здравей, Тъл. Аз съм, Кейт. Не мога да повярвам, че не се обади да се извиниш.

Клик. После:

— Тъли? Чуваш ли това? Тъли? — После сигналът свободно. Кейт беше затворила.

Само това. Нямаше повече съобщения на телефонния секретар.

Тъли изпита толкова остро разочарование, че трепна. Прослуша съобщението няколко пъти, докато накрая чуваше единствено обвинението в гласа на Кейт.

Това не беше Кейт, която тя помнеше, момичето, което преди толкова много години й бе обещало, че ще бъде най-добрата й приятелка завинаги. Онова момиче никога нямаше да се обади, за да обвини Тъли и после да затвори.

„Не мога да повярвам, че не се обади да се извиниш.“

Тъли се изправи, опита се да се отдалечи от този глас, нахлул в дома й и извикал фалшива надежда. Натисна бутона за изтриване и отстъпи назад.

— А аз не мога да повярвам, че ти не се обади — каза на празния апартамент и се опита да не забележи горчивината в гласа си.

Взе чантата си и започна да рови из нея за мобилния си телефон. Намери го, започна да търси сред многото контакти онзи, който бе добавила само преди няколко месеца, и натисна бутона.

Когато Томас отговори, се опита гласът й да прозвучи нежно и весело, но й беше трудно да се преструва — тежестта сякаш натискаше гърдите й и й пречеше да диша.

— Здравей, Том, току-що се върнах от ледения юг. Какво ще правиш довечера? Нищо? Страхотно. Какво ще кажеш да се видим?

Почувства се толкова самотна, че беше достойна за съчувствие. Но не можеше да остане сама тази вечер, не можеше дори да спи в апартамента си.

— Ще се срещнем в „Келс“. Да кажем, в девет и половина.

Дори не изчака да чуе съгласието му.