Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Тъли запомняше годините чрез новините, които предаваше. През 2002 година прекара ваканцията си в Европа и Тайланд. Посещаваше раздаването на наградите „Оскар“, спечели наградата „Еми“, украси корицата на списание „Пийпъл“, обзаведе наново апартамента си, но не запази спомен за нито едно от тези неща. Помнеше единствено новините.

През пролетта на 2003 година беше вече уморена от насилието, което не слизаше от предаванията. Когато се прибереше у дома си, не успяваше да си почине за краткото време, преди отново да тръгне за работа. Където и да отидеше, около нея се образуваше тълпа, а тя беше най-самотна между хората, които й се възхищаваха и искаха автограф, но всъщност не я познаваха.

Макар че никой, който я гледаше по телевизията, не би забелязал, тя тихо и бавно пропиляваше живота си. Грант не й се беше обаждал почти от четири месеца, а последният им разговор не бе минал добре.

„Просто не искам това, което искаш ти, любов“, беше казал той, без дори да си направи труда да прозвучи тъжно.

„И какво е то?“, беше запитала тя в отговор, изненадана да почувства сълзи в очите си.

„Каквото винаги си искала — още.“

Думите му не я изненадаха. Беше ги чувала достатъчно често през живота си. Дори признаваше, че са истина. Напоследък искаше все повече и повече. Искаше истински живот, а не тази лъскава нереалност, която бе създала за себе си.

Но нямаше представа как може да започне отначало на тази възраст. Обичаше работата си прекалено много, за да се откаже от нея. Освен това беше известна и богата толкова дълго, че вече не можеше да си представи как ще бъде обикновен човек.

Сега, под изненадващо топлото слънце, тя вървеше по улиците на Манхатън и гледаше как нюйоркчани се смесват с пъстро облечените туристи. Днес бе първият слънчев ден след дългата и снежна зима, а нищо не променяше настроението в Ню Йорк както слънцето. Хората се стичаха на улицата. Вдясно от нея, Сентръл Парк беше истински зелен оазис. За миг, докато го гледаше, видя собственото си минало — деца, които тичаха наоколо, подхвърляха си фрисби, играеха на различни игри. Бяха минали двайсет години, откакто бе завършила колеж. Толкова много неща се бяха случили през тези години, но сега тя се чувстваше близо до онези мигове.

Усмихна се и тръсна глава, за да я проясни. Тази вечер щеше да се обади на Кейти и да й разкаже за този миг на лудост.

Канеше се да тръгне отново, когато го видя.

Стоеше в началото на алеята на парка и гледаше към двете момичета, които караха ролери.

— Чад!

Произнасяше името му на глас за първи път от години. Само видът му бе достатъчен, за да се почувства отново млада.

Тръгна към него. Огромните дървета бяха разперени като чадъри над нея, закриваха слънцето и веднага й стана студено.

Какво можеше да му каже след всичките тези години? Какво можеше да й каже той? Последния път, когато бяха заедно, я беше помолил да се омъжи за него. Оттогава не се бяха виждали. Бе я опознал толкова добре, че не беше останал да чуе отказа й. Но двамата се бяха обичали. С мъдростта на времето и изминалите години, тя го знаеше сега. Знаеше също, че любовта не се изпарява просто така. Избледнява може би, но не изчезва.

Изведнъж й хрумна, че иска да бъде влюбена. Всъщност изпитваше остра нужда да се влюби. Както се обичаха Джони и Кейт. Не искаше да се чувства така дяволски самотна.

Поколеба се само веднъж, докато вървеше към него. Излезе от сенките и запристъпва на слънчевата светлина.

И ето го, стоеше пред нея — мъжът, когото така и не бе успяла да прогони от сънищата си. Произнесе името му на глас, но прекалено тихо, за да може той да я чуе.

Но Чад вдигна поглед и я видя. И усмивката му бавно се стопи.

— Тъли?

Тя видя, че устните му се мърдат, и се сети, че е произнесъл името й, но точно в този миг излая куче и профучаха две момчета на скейтбордове.

После го видя да тръгва към нея. Беше като на кино, беше като мечта. Взе я в прегръдките си и я притисна към себе си.

Прекалено скоро обаче я пусна и отстъпи назад.

— Знаех, че ще те видя отново.

— Винаги си имал повече вяра от мен.

— Почти всеки има повече вяра от теб — каза той с усмивка. — Е, как си?

— CBS съм. Аз…

— Повярвай ми — каза той тихо, — знам. И се гордея с теб. Винаги съм знаел, че ще стигнеш върха. — Изучава я дълго, после каза:

— Как е Кейт?

— Омъжи се за Джони. Не ги виждам често напоследък.

— А! — каза той и кимна, като че ли това беше отговорът на въпроса му.

Тя се чувстваше разголена под погледа му.

— А, какво?

— Самотна си. Светът все пак се оказа недостатъчен.

Тя смръщи вежди. Стояха толкова близо един до друг, че и най-лекото движение щеше да бъде целувка, но тя не можеше и да си помисли да прекоси това късо разстояние. Изглеждаше по-млад и по-красив, отколкото го помнеше.

— Как успяваш? — прошепна.

— Какво?

— Татко, виж това!

Тъли чу гласа на момичето като отдалеч. Обърна се бавно и видя двете момичета с ролерите да идват към тях. Беше сгрешила, не бяха вече тийнейджърки, а млади жени. Едната беше пълно копие на Чад — остри черти, черна коса и очи, около които се образуваха бръчици, когато се усмихнеше.

Но вниманието й бе привлечено от другата. Беше може би на трийсет или трийсет и пет, с лъчезарна усмивка и като че ли винаги готова да се засмее. Беше облечена като туристка — нови дънки, плътен розов пуловер, аквамариненосиня шапка и ръкавици.

— Дъщеря ми — каза Чад. — И Клариса. Жената, с която живея.

— Все още ли живееш в Нашвил? — Беше й трудно да произнесе думите. Последното, което искаше, бе да води обикновен разговор с него. — И все още преподаваш?

Той я хвана за раменете и я обърна с лице към себе си.

— Ти не ме искаше, Тъли — каза и този път тя долови силни чувства. — Бях готов да те обичам вечно, но…

— Недей. Моля те.

Той я докосна по бузата в нещо като отчаяна ласка.

— Трябваше да дойда в Тенеси с теб — каза тя.

Той поклати глава.

— Ти имаше големи мечти. И това бе едно от нещата, които обичах най-много у теб.

— „Обичах“ — каза тя. Знаеше, че е глупаво да позволи да бъде наранена.

— Някои неща просто не се случват.

Тя кимна.

— Особено когато се страхуваш прекалено, че да им позволиш да се случат.

Той отново я прегърна и в тази прегръдка имаше повече страст, отколкото Грант бе вложил за години. Тя копнееше за целувка, която така и не дойде. Вместо това той я хвана за ръката и я поведе към шосето.

Попаднаха отново в сянката и тя потрепери. Облегна се на него.

— Посъветвай ме, Уайли. Изглежда, че обърках живота си.

Спряха на огрения от слънцето тротоар и Чад отново се обърна към нея.

— Постигна успех, за какъвто не си и мечтала и пак не е достатъчно.

Тя трепна, като видя изражението на очите му.

— Не си сама, Тъли. Всички имат близки около себе си. Семейство.

— Предполагам, че си забравил за Клод.

— Или може би ти си забравила.

— Какво искаш да кажеш?

Той погледна към парка, където дъщеря му и приятелката му се държаха за ръце.

— Изгубих много години без дъщеря си. Един ден просто реших, че е минало достатъчно време, и я потърсих.

— Винаги си бил оптимист.

— Това е странното. Ти също. — Наведе се, целуна я по бузата и се отдръпна — продължавай да подпалваш света, Тъли — каза и се отдалечи.

Почти същите думи, които й бе написал преди толкова много години. Не беше доловила тъжното отчаяние в тях, когато бяха само букви върху хартия. Сега прозря истината — те бяха едновременно окуражаване и обвинение. Каква полза да запали света, когато трябваше да гледа пламъка сама?

 

 

Ако въобще имаше нещо, което Тъли правеше добре, то бе да не обръща внимание на неприятните неща. През по-голямата част от живота си беше успявала да изтиква неприятните спомени дълбоко в подсъзнанието си — в толкова тъмно място, че не можеха да бъдат видени. Разбира се, понякога сънуваше лошите моменти и се събуждаше внезапно, обляна в студена пот, но когато дойдеше дневната светлина, тя отблъскваше тези мисли и отново ги затваряше в скривалището им. И намираше, че е лесно да забрави.

Но сега, за първи път, откри нещо, което не можеше да затвори там и не можеше да забрави.

Чад. Видът му я бе разтресъл. Не можеше да се отърве от спомена. Толкова много неща не му беше казала, толкова много въпроси не беше задала.

През трите месеца, които минаха от срещата им, тя си спомняше всяка подробност, прехвърляше през ума си всяка секунда, търсеше във всеки жест скрито значение. Той се превърна в знак на всичко, от което се беше отказала в живота. В знак за пътя, по който не беше поела.

А най-лошото беше споменът за онова, което бе казал за Клод. — „Не си сама, Тъли. Всички имат семейство.“ Не точно такива бяха думите му, но такъв беше смисълът.

Идеята се разрастваше в ума й. Започна все по-често да мисли за Клод, наистина да мисли. Фокусира се върху моментите, когато майка й се връщаше, вместо върху онези, когато я изоставяше. Знаеше, че е опасно да се придържа към позитивното, когато негативното бе много повече, но все пак се запита дали това не беше грешката й. Беше ли възможно да е така обсебена от омразата към майка си, от усилието да забрави болезнените разочарования, че да е пропуснала значението на многобройните й завръщания?

Надеждата не искаше да остане на тъмно в подсъзнанието й.

Накрая престана да се крие от идеята и така предприе това странно и опасно пътуване. Взе си две седмици отпуск, приготви един куфар и се качи на самолета, поел на запад.

По-малко от осем часа след като напусна Манхатън, беше на остров Бейнбридж, а черната лимузина спираше пред къщата на семейство Райън.

Тъли стоеше на алеята и слушаше как колата се отдалечава, а гумите скърцат по чакъла. Чуваше как приливът приижда зад къщата. В този красив и слънчев ранен летен следобед, къщата, макар и стара, изглеждаше като излязла от фотоалбум, илюстриращ щастливия живот. Дворът беше потънал в цветя, които създаваха настроение. Наоколо бяха разхвърляни играчки и велосипеди и й напомняха остро за дните, когато двете с Кейт бяха момичетата от „Алеята на светулките“. Тогава велосипедите им бяха вълшебни килимчета, които ги пренасяха в други светове.

„Хайде, Кейт. Да вървим.“

Тъли се усмихна. Не беше мислила за онова лято от години. 1974. Началото на всичко. Срещата с Кейт беше променила живота й, и то само защото двете се бяха осмелили да протегнат ръка една към друга, бяха се осмелили да кажат: „Искам да бъда твоя приятелка“.

Тръгна по бетонната пътека и стигна до входната врата. Чу шумовете, които долитаха отвътре. Това не я изненада. Според Кейт първата половина на 2003 година беше изтощителна. Мара продължаваше да сменя настроенията си всяка секунда, а момчетата се бяха превърнали в шумни петгодишни деца. Всеки път, когато Тъли се обадеше, Кейт като че ли караше някого някъде.

Тъли натисна звънеца. Обикновено, разбира се, просто щеше да влезе, но обикновено я очакваха. Пътуването бе така спонтанно, че не се беше обадила предварително. Да бъдем честни, самата тя не бе убедена, че ще го предприеме. Мислеше, че щеше да се уплаши и да се върне. Но ето я тук.

Чу шум от стъпки, които сякаш разтресоха старата къща. После вратата се отвори и на прага застана Мара.

— Лельо Тъли! — изпищя радостно и се хвърли в прегръдките й.

Тъли прегърна здраво кръщелницата си. Когато се откъснаха една от друга, тя загледа момичето пред себе си, леко смутена. Бяха минали само седем или осем месеца, откакто бе видяла Мара за последен път, а ето че пред нея стоеше непозната. Мара бе по-висока от Тъли, с млечнобяла кожа, поразителни кафяви очи, разкошна черна коса, която падаше на вълни по гърба й, и скули, за които можеш да умреш.

— Мара Роуз — каза, — пораснала си. И си великолепна. Пробва ли да станеш модел?

Усмивката на Мара я направи още по-красива.

— Така ли? Майка ми ме мисли за бебе.

Тъли се засмя.

— Ти, мила моя, не си бебе. — Преди да е казала още нещо, по стълбите слезе Джони, като във всяка ръка държеше по едно момче, което гърчеше тяло. Като стигна до средата, я видя и спря. После се усмихна.

— Не трябваше да й отваряш, Мара. Носи куфар.

Тъли се засмя и затвори вратата след себе си.

— Кейт! — извика Джони. — По-добре да слезеш долу. Няма да повярваш кой ни е дошъл на гости. — Остави момчетата на пода в подножието на стълбите, отиде при Тъли и я прегърна. Тя не можеше да не си помисли колко е хубаво да те докосват. Беше минало дълго време.

— Тъли! — Гласът на Кейт заглуши всичко друго. Тя слезе бързо по стълбите и също прегърна Тъли. Когато се отдръпна, се усмихваше щастливо.

— Какво правиш тук, по дяволите? Нали знаеш, че трябва да ме уведомиш предварително? Сега ще ми изнесеш цяла лекция, че трябва да подстрижа косата си и въобще да се грижа за външния си вид.

— Не забравяй и грима. Но мога да ти помогна да се приведеш в ред. Ще бъде подарък.

Миналото ги обгърна и ги накара да се засмеят.

Кейт хвана Тъли за ръката и я поведе към дивана. Оставиха куфара до вратата като бодигард и прекараха най-малко час в разговор. Около три часа излязоха в задния двор, където момчетата и Мара започнаха да се съревновават за вниманието им. Когато притъмня, Джони запали барбекюто, сложиха масата за пикник на тревата под звездите и Тъли се нахрани с домашно приготвена храна за първи път от месеци. После играха на разни игри с момчетата. Докато Джони и Кейт бяха горе, за да сложат близнаците в леглата им, Тъли остана в задния двор с Мара, всяка от тях загърната в старите одеяла от афганска вълна на мисис Малърки.

— Какво е да си известна?

Тъли не се беше замисляла за това от години, просто приемаше славата за даденост.

— Страхотно е. Винаги получаваш най-добрата маса в ресторанта, хората непрекъснато ти подаряват разни неща. Всички те чакат. И тъй като съм журналист, а не филмова звезда, папараците обикновено не ме закачат.

— Партита?

Тъли се усмихна.

— Отдавна вече партитата не ме вълнуват, но, да, често ме канят. И не забравяй дрехите. Дизайнерите непрекъснато ми изпращат рокли. И трябва само да ги обличам.

— Уоу! — възкликна Мара. — Страхотно, наистина.

Кухненската врата зад тях се отвори и после се затвори. Чу се някакъв шум — може би някой влачеше маса по верандата. После започна музиката. Песен на Джими Бюфе.

— Знаеш ли какво означава това? — каза Кейт и застана до тях с два коктейла „Маргарита“ в ръце.

Мара веднага заяви:

— Достатъчно голяма съм, за да остана. Освен това, утре не сме на училище, защото е денят, в който учителите подписват договорите си.

— Време е за лягане, малката — каза Кейт, наведе се и подаде питието на Тъли.

Мара погледна Тъли, като че ли искаше да каже: „Виждаш ли? Казах ти, тя ме мисли за бебе.“ Тъли не можа да сдържи смеха си.

— Някога двете с майка ти също бързахме да пораснем. Прокрадвахме се навън, вземахме…

— Тъли! — каза Кейт остро. — Старите ни истории не я интересуват.

— Майка ми се е прокрадвала вън от къщи? И какво правеше баба?

— Установи правила веднъж завинаги. И я караше да носи дрехи от разпродажбата във „Фред Мейер“ — отговори Тъли.

При тази мисъл Мара потрепери.

— Полиестер — добави Кейт. — Цяло лято се страхувах да се доближа до открит огън.

— Вие двете ме лъжете — каза Мара и скръсти ръце на гърди.

— Ние? Да те лъжем? Никога! — каза Тъли и отпи от питието си.

Мара стана от стола, въздъхна като мъченица и влезе в къщата. Веднага щом вратата се затвори след нея, Тъли и Кейт се засмяха.

— Кажи ми, че не бяхме такива — каза Тъли.

— Майка ми се кълне, че съм била. А край нея ти беше малката мис Съвършена. Докато не ни арестуваха по твоя вина.

— Първата брънка в бронята.

Кейт се засмя и седна до нея, като също се загърна в одеяло от афганска вълна.

Тъли не осъзнаваше колко е напрегната, как са се сковали вратът и раменете й, докато не започна да се отпуска. Кейт бе нейната спасителна мрежа. Когато най-добрата й приятелка беше до нея, тя най-после можеше да има доверие на себе си. Облегна се назад и загледа нощното небе. Не беше от онези хора, които се чувстват дребни и незначителни под небесата, но изведнъж разбра защо е така — беше въпрос на перспектива. Толкова голяма част от живота си бе прекарала в препускане към финалната лента, че вече не й беше останал дъх. Ако обръщаше малко повече внимание на пейзажа и по-малко на целите си, може би сега нямаше да е тук, четирийсет и две годишна неомъжена жена, търсеща останките от разбитото си семейство.

— Е, ще ме караш да ти задавам въпроси ли? — каза Кейт най-накрая.

Нямаше смисъл да крие истината, макар че инстинктът й подсказваше да постъпи така. Музиката се промени, сега пееха „АББА“.

— Видях Чад — каза тихо.

— Преди няколко месеца, нали? В Сентръл Парк?

— Да.

— Видяла си го тогава, поради което сега си скочила в самолета и си дошла да ме видиш. Напълно те разбирам.

Преди Тъли да е отговорила, вратата зад тях отново се отвори и Джони излезе навън с бира в ръка. Занесе стол до тях и седна. Тримата образуваха полукръг с лице към залива. Луната осветяваше вълните, които се разбиваха леко в пясъка.

— Каза ли ти вече?

— Вие двамата да не сте телепати? — запита Тъли. — Тъкмо започнах.

— Всъщност — каза Кейт — тя ми напомни, че е видяла Чад преди няколко месеца.

— А! — каза Джони, като че ли това обясняваше пътуването на Тъли.

— Какво означава това „а“? — запита тя с раздразнение. — И Чад се изрази точно така.

— Той е твоят Моби Дик, твоят бял кит — отговори Джони.

Тъли го изгледа.

— Хайде, Тъли, кажи какво има — започна Кейт и постави длан върху ръката на съпруга си.

Тя ги погледна — тях двамата, които седяха толкова близо един до друг, които все още се смееха и се докосваха след толкова години брак, и гърдите й се изпълниха с копнеж.

— Уморих се да бъда сама — каза най-после. Толкова дълго бе държала думите в себе си, че когато най-после ги изрече, те прозвучаха изтъркани и излъскани като камъчетата на брега.

— А Грант? — запита Джони.

— Нали Чад живее с приятелката си… — каза Кейт и се наведе напред.

— Става въпрос наистина за Чад. Но не за това, за което си мислите. Той ми напомни, че имам семейство — каза Тъли.

Кейт си пое рязко дъх.

— Имаш предвид Клод?

— Тя ми е майка.

— Биологична. Влечугото е по-добър родител, то поне заравя яйцата си и си отива.

— Знам, че само се опитваш да ме защитиш, Кейт, но на теб ти е лесно да я отхвърлиш. Ти имаш семейство.

— Тя те наранява при всяка ваша среща.

— Но винаги се връща. Може би това означава нещо.

— Но също така винаги си тръгва — каза Кейт тихо. — И всеки път разбива сърцето ти.

— Сега съм по-силна.

— Какво всъщност казваш? Сякаш говориш кодирано — каза Джони.

— Искам да намеря майка си. Имам последния й адрес, защото й изпращам пари всеки месец. Мисля, че може би ще имаме шанс, ако успея да я излекувам от зависимостта й.

— Но тя много пъти се опита да се лекува — отбеляза Кейт.

— Знам, но никога не е имала подкрепа. Може би точно от това има нужда.

— Чувам много пъти „може би“ — каза Кейт.

Тъли погледна от Кейт към Джони, после пак към Кейт.

— Знам, че е лудост и че вероятно няма да се получи и без съмнение пак ще ме остави разплакана или отново ще се наложи да удавя мъката си в алкохол, но наистина се уморих да бъда така дяволски сама. Нямам нито деца, нито любовник. Имам само майка, каквито и недостатъци да има тя. И, Кейти, искам да дойдеш да ми помогнеш да я намеря. Няма да отнеме повече от няколко дни.

Кейт беше слисана.

— Какво?

— Искам да я намеря. Не мога да го направя сама.

— Но… Не мога просто да замина за няколко дни. Училищният карнавал е утре, а аз съм председател на игрите. Трябва да съм там, за да ги ръководя и да раздам наградите.

Тъли изпусна дъха си така, че издаде огромното си разочарование.

— О! Добре. А какво ще кажеш за този уикенд?

— Съжалявам, Тъл. Наистина. С мама сме отговорни за раздаването на храната в църквата в събота и неделя. Ако не отида, ще бъде истинска бъркотия. В понеделник и вторник участвам в друго доброволно мероприятие, но може би ще мога да дойда с теб в края на следващата седмица.

— Ако чакам толкова дълго, няма да отида — каза Тъли, опитвайки се да събере смелост да го направи сама. — Предполагам, че мога да отида и сама. Но се тревожех…

— Трябва да отидеш с екип — каза Джони.

Тъли го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш, да заснемеш събитието. Ти си голяма звезда, но историята ти е на бедното малко момиче. Не искам да прозвучи грубо, но на зрителите ще им хареса да направят това пътуване с теб. Шефът ми например с радост би излъчил подобен материал.

Тъли се замисли над неочакваната идея. Съществуваше опасност за нея, наистина, защото можеше да бъде унизена от майка си. Но, от друга страна, можеше и да тържествува. Събирането на майка и дъщеря наистина можеше да се окаже златна мина за телевизията. Изненада се, че идеята не й бе хрумнала досега. Рейтингът й можеше да скочи до небесата. Дали си струваше риска?

Имаше нужда от режисьор, който да се интересува истински от нея. Погледна Джони.

— Ела с мен — каза. — Бъди мой режисьор.

Кейт изправи гръб.

— Какво?

— Моля те, Джони — каза Тъли, — ще имам нужда от теб, ако реша да го направя. Нямам доверие на никого другиго. Така и ти ще станеш национална знаменитост. Ще се обадя на шефа ти. С Фред сме приятели. А, както и сам посочи, той ще поиска да излъчи пръв материала.

Джони погледна съпругата си.

— Кейти?

Тъли затаи дъх в очакване отговора на приятелката си.

— От теб зависи, Джони — каза Кейт най-после, макар да не изглеждаше никак щастлива.

Джони се облегна назад.

— Ще говоря с Фред. Ако се съгласи, можем да започнем утре. Ще се обадя на Боб Дейвис, оператора. — Усмихна се. — Ще е хубаво да се измъкна за няколко дни от студиото.

Тъли се засмя.

Страхотно.

Кухненската врата се отвори и в двора се втурна Мара.

— Може ли да дойда с теб, татко? Утре не сме на училище, а ти каза, че би искал да видя как работиш.

Тъли хвана Мара за ръката и я дръпна в скута си.

— Идеята ти е фантастична. Така ще можеш да видиш какъв добър режисьор е баща ти, а майка ти няма да се тревожи за теб.

Кейт нададе стон. Тъли се обърна към приятелката си.

— Нямаш нищо против, нали, Кейти? Само за няколко дни. И, освен това, така Мара ще разбере каква късметлийка е, че те има за майка. Обещавам.

Джони стана и отвори мобилния си телефон. Набра някакъв номер и влезе в къщата. Гласът му бе силен и чуха началото на разговора:

— Фред? Джони е. Съжалявам, че те безпокоя, но…

— Кейт? — каза Тъли и се наведе към нея. — Кажи ми, че всичко е наред.

Приятелката й се усмихна.

— Разбира се, Тъли. Вземи цялото ми семейство, ако искаш.