Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Част 4
Новото хилядолетие
Миг като този

Някои хора чакат цял живот

Глава 22

До настъпването на 2000-та година Кейт нямаше време, пометена от хаоса на всекидневието си, да се запита къде бяха отишли всичките тези години. Нямаше време да мисли, да се отпусне. Жена с три деца — десетгодишно момиче, което бързо се приближаваше към пубертета, и две момчета под две годинки — просто нямаше време да мисли за себе си. Разликата в годините между първото и вторите й деца беше голяма и те не можеха да постигнат разбиране. Сега осъзна защо жените раждат децата си едно след друго.

Дните й бяха погълнати от подробностите и тази изненадващо слънчева мартенска сутрин не беше изключение. Домакинските задължения се трупаха и тя сякаш тичаше от изгрев до залез-слънце. А най-лошото беше, че като че ли никога нищо не бе свършено и пак нямаше време за себе си. Животът на майката домакиня беше като че ли надбягване. За това разговаряха майките, докато чакаха децата си да излязат от училище. За това и за разводите. По един се случваше като че ли всеки месец.

Само че днес не бе просто още един обикновен ден сред многото други. Тъли щеше да дойде в Сиатъл. Не бяха се виждали от месеци и Кейт нямаше търпение. Имаше нужда да прекара малко време с приятелката си.

Прегледа набързо списъка със задачите си — да заведе Мара на училище, да си купи изцяло нови гримове, да стигне навреме до читалнята, да вземе дрехите на Джони от химическо чистене, да приспи момчетата и да изчисти къщата.

В два и половина, когато спря пред училището, беше вече изтощена.

— Леля Тъли ще прекара тук нощта, нали, мамо? — запита Мара от задната седалка. Изглеждаше малка между детските седалки на момчетата.

— Да.

— Ще се гримираш ли?

Кейт не можа да сдържи усмивката си. Не знаеше как се е случило, но беше отгледала кралица на красотата. На десет, Мара вече имаше вкус към модата и усещане за стил, каквито винаги бяха липсвали на Кейт. Гледаше удивена как високата й и стройна десетгодишна дъщеря разгръща тийнейджърски модни списания и запомня дизайнерски имена. Пазаруването за училище бе същински ужас. Ако не намереше точно каквото искаше, Мара изпадаше в ярост. Кейт не се съмняваше нито за миг, че дъщеря й преценява нейната външност. И че вероятно по-често я намира незадоволителна.

— Определено ще се гримирам. Дори ще подстрижа косата си, какво ще кажеш?

— А аз ще мога ли да сложа блясък за устни? Всички момичета…

— Не. Вече сме водили този разговор, Мара. Прекалено си малка.

Мара скръсти ръце на гърди.

— Не съм бебе.

— Но не си и тийнейджърка. Повярвай ми, ще имаш много време за това. — Вкара колата в гаража и я паркира.

Мара влезе в къщата още преди Кейт да е имала време да я помоли за помощ.

— Благодаря за помощта — измърмори и освободи момчетата от коланите. Лукас и Уилям бяха непослушни и поотделно, но заедно бяха истинско торнадо.

През следващите няколко часа тя бе заета със следобедните си задачи — в добавка към обикновените неща, аранжира вази с цветя и ги разположи из дома, запали ароматизиращи свещи и ги постави върху гардеробите, където момчетата не можеха да ги достигнат, и почисти основно стаята за гости, в случай че Тъли решеше, че има време да им гостува. После, когато вечерята беше във фурната, а момчетата вървяха след нея, се качи горе да се приготви. Като мина покрай стаята на дъщеря си, чу топуркането на крачета, което означаваше, че дъщеря й вади дреха след дреха от гардероба.

Кейт се усмихна и влезе в стаята си, сложи момчетата в кошарката и без да обръща внимание на крясъците им, взе душ. Като приключи с подсушаването на косата си, опитвайки се да не забелязва колко потъмнели са корените й, отвори вратата на банята.

— Какво правите, момчета?

Лукас и Уилям седяха един до друг, протегнали напред пълничките боси крачета, и си бърбореха нещо на бебешки език.

— Добре — каза тя и ги потупа по главичките.

Отвори вратата на гардероба и въздъхна. Всичките й дрехи бяха или отчайващо излезли от мода, или й бяха малки. Все още трябваше да свали няколко килограма, а и близнаците бяха опънали корема й така, че не можеше лесно да се свие.

Упражненията щяха да помогнат и тя с все сили пожела да успее да си направи някакъв график през зимата.

Но сега беше прекалено късно.

Избра дънки и красив пуловер от ангорска вълна, подарен й от Джони за Коледа преди няколко години, веднага след като беше приел работата в KLUE. Беше една от малкото й скъпи дизайнерски дрехи.

— Хайде, момчета — каза и ги вдигна с лекота. Постави ги на двата си хълбока и ги занесе в спалнята им, смени памперсите им и ги облече в любимите им моряшки костюмчета. Тъли ги беше изпратила за рождения им ден. После, защото щеше да им трябва цяла вечност да слязат по стълбите, ги занесе долу и ги остави на пода в дневната с цял куп играчки, а на видеото сложи лента с филм за Мечо Пух. Това щеше да й даде двайсет минути, ако имаше късмет.

Отиде в кухнята и започна да подрежда масата. Както винаги, наглеждаше момчетата, с каквото и да беше заета.

— Мамо! — изпищя Мара. — Те са тук! — слезе тичешком по стълбите, отиде до прозореца и залепи нос на стъклото.

Кейт отиде до дъщеря си и дръпна завесите встрани. Светлината на фарове прорязваше мрака. Първа беше колата на Джони, а зад нея — черна лимузина. И двете коли паркираха пред гаража.

— О! — възкликна Мара.

Униформеният шофьор слезе от лимузината, заобиколи колата и отвори задната врата.

Тъли слезе бавно, като че ли знаеше, че я наблюдават. Облечена в дизайнерски дънки с ниска талия и бяла блуза в мъжки стил под светлосин пуловер, тя бе самото олицетворение на елегантността. Косата й, подстригана на стъпала и вероятно оформена от най-добрата стилистка в Манхатън, беше великолепна и блестеше в различни оттенъци на червеникавокафявото.

— О! — възкликна Мара отново.

Кейт се опита да глътне корема си.

— Питам се дали ще имам време да си направя липосукция.

Джони слезе от колата и отиде до Тъли. Стояха толкова близо един до друг, че раменете им се допираха. Смееха се на нещо, което шофьорът беше казал, Тъли вдигна поглед към Джони и притисна длан към гърдите му, докато говореше.

Изглеждаха съвършено заедно — като модели, слезли от лъскавите страници на модно списание.

— Татко със сигурност харесва леля Тъли — каза Мара.

— Така е — измърмори Кейт, но Мара вече не беше на мястото си. Дъщеря й отвори вратата и изтича към кръстницата си, която я взе на ръце и я завъртя.

Тъли влезе в къщата, както правеше всичко — като вихрушка от звуци и светлина. Прегърна здраво Кейт, целуна момчетата по бузите, раздаде подаръци и поиска питие.

Забавлява ги по време на вечерята, разказа им за престоя си в Париж и за паниката, предшествала пътуването, за последната церемония по раздаването на „Оскар“-ите, на която бе присъствала.

Мара попиваше всяка дума на Тъли.

— А роклята ти от Армани ли беше? — запита.

Кейт бе изумена да чуе Тъли да казва:

— Да, Мара. Виждам, че знаеш имената на водещите дизайнери. Гордея се с теб.

— Видях снимката ти в списание. Пишеше, че си една от най-добре облечените.

— Цял екип от хора работиха по мен — каза Тъли усмихната, — за да изглеждам така.

— О! — възкликна Мара за трети път. — Страхотно!

Когато изчерпи тази тема, Тъли започна разговор за световната политика. Двамата с Джони обсъждаха скандала Клинтън-Люински и как пресата го бе отразила, а Мара засипваше Тъли с въпроси за знаменитости тийнейджъри, които Тъли познаваше лично и за които Кейт дори не бе чувала. Момчетата отнемаха цялото й време и усилия. Кейт имаше намерение да каже нещо, да направи една-две забележки, но момчетата започнаха да се замерват с храна и тя трябваше да ги накара да утихнат.

Когато вечерята свърши, Мара, в прозрачен опит да впечатли Тъли, разчисти масата.

— Аз ще измия чиниите — каза Джони. — А вие двете можете да вземете одеяла и да седнете отвън.

— Ти си истински принц — каза Тъли. — Ще приготвя коктейли, Кейти, а ти сложи момчетата да спят. Ще се срещнем отвън след петнайсет минути.

Кейт кимна и отнесе близнаците горе. Докато ги изкъпе, облече и им прочете приказка, стана почти осем часът.

Вече уморена, слезе долу и завари Мара в скута на Къли.

Джони я посрещна в подножието на стълбите.

— Коктейлите са в блендера. Аз ще сложа Мара да си легне.

— Обичам те.

Той я потупа по дупето, после се обърна към дъщеря си.

— Знам. Хайде, зайче. Време е за лягане.

— О, татко. Трябва ли? Тъкмо разказвам на леля Тъли за мисис Хърман.

— Качи се горе и си облечи пижамата. Ще дойда след минутка да ти прочета някоя история.

Мара прегърна силно Тъли, целуна я по бузата и отиде при Джони и Кейт.

Целуна Кейт за лека нощ, после се качи горе.

Тъли стана и отиде при Джони.

— Добре, бях много търпелива, което, както знаете, не ми е силната ми страна, но сега децата ги няма, така че ще изплюете камъчето.

Кейт смръщи вежди.

— Какво?

— Изглеждаш ужасно — каза Тъли тихо. — Какво не е наред?

— Липса на сън. Момчетата ме изтощават. — Засмя се, никого знаеше, че поднася банални обяснения. — Добре съм.

— Не мисля, че тя знае какво не е наред — каза Джони на Тъли, като че ли Кейт не беше там.

— Как върви писането? — запита Тъли.

Кейт трепна.

— Страхотно.

— Тя не пише — каза Джони и Кейт не можеше да го упрекне, че не казва истината.

Тъли като че ли не повярва на ушите си.

— Въобще?

— Поне аз не виждам — каза Джони.

— Престанете да говорите така, като че ли не съм тук — каза Кейт. — Имам десетгодишна дъщеря, която се занимава с всички спортове на планетата, взема уроци по танци три пъти седмично и е по-заета от момичетата от „Сексът и градът“. И не забравяйте близнаците, които рядко спят едновременно и чупят всичко, което докоснат. Как да се справя с всичко това, да приготвя вечерята, да изпера, да почистя къщата и в същото време да напиша книга? — Погледна ги. — Знам какво мислите вие двамата. Каквото, както изглежда, мислят всички. Трябва да намеря време да изявя себе си. Трябва да имам нужда от нещо повече от майчинството — и имам, по дяволите — но просто не мога да се справя с всичко. Времето не ми стига.

В тишината, която последва избухването й, се чуваше само прашенето на дървата в камината. Тъли погледна Джони.

— Ти, задник такъв.

— Какво? — Той доби смутен вид. Кейт едва не се засмя на глас.

— Тя чисти къщата и се занимава с прането? Не можеш ли да наемеш жена, която да прави това, за Бога?

— Никога не е казала, че има нужда от помощ.

До този момент Кейт не беше осъзнала колко е уморена. Обзе я облекчение и мускулите на гърба й най-после се отпуснаха.

— Имам — призна най-после на съпруга си.

Джони я прегърна, целуна я и прошепна:

— Трябваше само да ми кажеш.

Тя го целуна в отговор и се притисна в него.

— Достатъчно прегръдки — каза Тъли и я хвана за ръката. — Имаме нужда от коктейли. Джони, донеси ни ги на верандата.

Кейт се остави да я отведат навън. Усмихна се на приятелката си.

— Благодаря, Тъл. Не знам защо просто не помолих за помощ.

— Шегуваш ли се? Обичам да командвам Джони. — Отпусна се на най-близкия стол. Пред тях водата се разстилаше, къдрена леко от вятъра. Звуците от бавното повдигане и спускане на водната маса изпълваха нощта.

Кейт седна на стола до нея.

Джони дойде, подаде им питиетата, после отново изчезна вътре.

След дълго мълчание, Тъли каза:

— Казвам това, защото те обичам, Кейт, не трябва да присъстваш на всяко събитие в живота на Мара. Трябва да намериш време и за себе си.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Аз чета списания и гледам телевизия. С четирийсет процента по-голяма вероятност майките домакини…

— Не. Говоря сериозно. Кажи ми нещо, което не знам. Нещо забавно.

— Разказах ли за Париж в началото на хилядолетието? И нямам предвид само фойерверките, а и онзи мъж, бразилеца…

 

 

На първи юли 2000 година алармата на Тъли звънна, както всеки работен ден, в три и половина сутринта. Тя нададе стон, изключи я, много й се искаше да поспи още поне десет минути, сгушена в Грант. Обичаше да се събужда в прегръдките му, макар това да ставаше рядко. Бяха прекалено свикнали да бъдат сами, дори в съня. Бяха обиколили света заедно. Бяха присъствали на много блестящи партита и благотворителни събития. Пресата го бе нарекла „любовта на Тъли“ и тя нямаше нищо против. Но напоследък премисляше отношенията им.

Той се събуди и я погали по ръката.

— Добро утро, любов — каза с дрезгав глас, което означаваше, че снощи е пушил пура.

— Любов ли съм? — запита тя тихо и се подпря на лакът.

— Няма да водим този разговор отново. Ти си на трийсет и девет. Знам. Това не променя нещата, Тъли. Да не съсипваме нещо хубаво, какво ще кажеш?

Държеше се така, сякаш го бе помолила да се ожени за нея. Тя стана от леглото и тръгна през просторния си апартамент към банята. Влезе и включи осветлението.

— О, Господи.

Изглеждаше така, сякаш беше спала в боклукчийска кофа. Косата й, подстригана късо сега и на светли кичури, беше рошава и падаше през лицето й, а торбичките под очите й бяха с размерите на яйца.

Никакви нощни полети повече от Западното крайбрежие. Беше прекалено стара да се весели цял уикенд в Лос Анджелис и да бъде на работа в понеделник сутрин. Надяваше се, че снощи не я бяха снимали, когато се прибираше в дома си. Папараците не знаеха миг покой.

Взе дълъг горещ душ, изми и подсуши косата си и облече дизайнерски анцуг. Като излезе от обвитата в пара баня, Грант я чакаше до вратата. Изглеждаше невероятно красив, макар да бе с костюма от снощи, а косата му да бе рошава.

— Да се позабавляваме още малко — каза тя и го прегърна през кръста.

— Съжалявам, любима. Имам полет до Лондон след няколко часа.

Тя кимна. Не беше изненадана. Той винаги намираше причина да си тръгне. Заключи входната врата, отидоха заедно до асансьора и заедно слязоха долу. Като стигнаха до колите си, тя го целуна и го загледа как потегля.

Някога й харесваше това, че той се появяваше и изчезваше от живота й, че винаги пристигаше неочаквано и си тръгваше, преди да се е отегчила или влюбила. Но през последните няколко месеца се чувстваше толкова самотна с него, колкото и без него.

Униформеният шофьор й подаде чашката с кафе и я поздрави:

— Добро утро, госпожо Харт.

Тя прие кафето с благодарност.

— Благодаря, Ханс — каза и влезе в колата.

Облегна се назад и се опита да не мисли за Грант и за живота си. Гледаше през тъмното стъкло тъмните улици на Манхатън. В този час градът спеше, можеше да се каже, тъй като животът тук никога не спираше.

Беше живяла така повече години, отколкото й се искаше да признае. Почти от първия си ден в Ню Йорк ставаше сутрин в три и половина, за да отиде на работа. Успехът само беше направил и бездруго дългите дни още по-дълги.

Откакто я бяха привлекли в CBS, трябваше да провежда и следобедни срещи. Славата и парите би трябвало да й позволят да намали темпото и да се радва на кариерата си, но се бе случило точно обратното. Колкото повече получаваше, толкова повече искаше и толкова повече се страхуваше да не го загуби. И толкова по-упорито работеше. Приемаше всяка работа — да озвучи документален филм, да бъде домакин на ново утринно предаване и дори да бъде съдия в конкурса „Мис Вселена“. А после идваха и появяванията й като гост на „Лено“, „Летерман“, „Роузи“. Стараеше се никой да не може да я забрави.

Беше й лесно да поддържа такъв график, когато бе в началото на трийсетте. Тогава можеше да работи дълги часове, да спи по цял следобед и да се весели по цяла нощ и отново да изглежда страхотно сутрин. Но сега наближаваше четирийсет и започваше да чувства умора. Беше вече малко стара да тича от една работа на друга, и то с обувки с невъзможно високи токчета. Все по-често и по-често се сгушваше на дивана, когато се върнеше от работа. И се обаждаше на Кейт, мисис Малърки или Една. За нея вече нямаше толкова голямо значение да бъде видяна и снимана на някое голямо събитие. Вместо това, копнееше да бъде с хора, които наистина я познават и обичат.

Една непрекъснато й повтаряше, че такава е сключената от нея сделка, че този начин на живот е цената, която плаща за успеха. Миналата седмица двете бяха изпили по питие и Тъли я беше попитала наистина ли животът й не може да бъде споделен от никого.

Една просто бе поклатила глава и бе казала:

— Нали затова го наричат жертва. Не можеш да имаш всичко.

Ами ако искаш точно това — всичко?

Като стигнаха пред сградата на CBS, тя изчака шофьорът да й отвори вратата, после излезе във все още тъмната утрин. Вече усещаше топлината, която се издигаше от асфалта — денят щеше да е адски горещ. Някъде наблизо чуваше шума от събирането на боклука.

Забърза към входната врата и влезе вътре. Кимна на портиера, докато крачеше бързо към асансьора. Като се качи горе, спасителят й вече я очакваше. Облечен в прилепнала червена тениска, която разкриваше изпъкналите му мускули, и също прилепнали черни кожени панталони. Танк постави едната си ръка на хълбок и я изгледа.

— Някой изглежда ужасно тази сутрин.

— Позволяваш си прекалено много — каза Тъли и се отпусна на стола. Беше наела Танк преди около пет години, за да прави прическите й и да я гримира. И почти всеки ден съжаляваше за избора си.

Той свали скъпия шал от главата й, а после — и тъмните очила от носа й.

— Знаеш, че те обичам, скъпа, но трябва да престанеш да гориш свещта и от двата края. Отново си прекалено слаба.

— Млъкни и ме гримирай.

Както обикновено, той започна с косата й. Докато работеше, говореше. Понякога те споделяха тайните си — такова беше естеството на работата. Времето, прекарано заедно, създава близост, която невинаги прераства в приятелство. Доста характерни за Ню Йорк отношения. Днес обаче Тъли държеше разговорът да остане лек и да не засяга лични теми. Не искаше да сподели с него как се чувства. Защото той щеше с готовност да се отзове и да започне да й казва как да подреди живота си.

В пет часа тя вече изглеждаше с десет години по-млада.

— Ти си гений — каза и стана от стола.

— Ако не промениш начина си на живот, мис, ще имаш нужда от хирург, а не от гримьор, пък било то и гений.

— Благодаря. — Тя му се усмихна с усмивката си за пред камерата и се отдалечи, преди да е имал възможност да каже още нещо.

Отиде в студиото, седна пред камерата и отново се усмихна. Тук, в този фалшив свят, тя беше съвършена. Говореше с лекота, смееше се в компанията на гостите си и на шегите на колегите си и караше всички, които я гледаха, да мислят, че може да бъде тяхна приятелка. Знаеше, че никой в Америка няма и понятие как се чувства в момента. Никой не можеше да си представи, че Талула Харт иска повече от онова, което вече има.

 

 

Да пазарува с близнаците и Мара, беше преживяване, от което винаги я заболяваше главата. Докато обиколи супермаркета, библиотеката, аптеката и магазина за платове, Кейт беше вече изтощена, а нямаше дори три часът. Момчетата плакаха през целия път до дома, а Мара беше в лошо настроение. На десет, дъщеря й беше решила, че е прекалено голяма да седи на задната седалка в колата с бебетата, и се мусеше при всяко пътуване. Планът очевидно беше да сринат Кейт.

— Престани да спориш с мен, Мара — каза тя за хиляден път, откакто бяха излезли от супермаркета.

— Не споря, а обяснявам. Емили седи на предната седалка, Рейчъл също. Ти си единствената майка, която…

Кейт паркира колата в гаража, като натисна спирачката толкова силно, че чантите с покупките полетяха напред. Но си струваше, тъй като затвори устата на Мара.

— Помогни ми да внесем покупките вътре.

Мара взе само една чанта и влезе.

Преди Кейт да е успяла да я упрекне, в гаража дойде Джони и й помогна. Кейт и момчетата го последваха в къщата.

Както обикновено, телевизорът работеше и звукът бе прекалено силен. Беше включен на CNN.

— Ще сложа момчетата да спят — каза Джони, когато всички чанти бяха на кухненския плот. — После… Имам добри новини за теб.

Кейт му се усмихна уморено.

— Добре. Благодаря.

След трийсет минути той се върна долу. Кейт беше до масата в трапезарията. Разстилаше плата и го измерваше. Трябваше да ушие още няколко костюма за уроците по танци на Мара.

— Аз съм идиотка — каза тя повече на себе си, отколкото на него. — Следващия път, когато помолят за доброволци, няма да вдигна ръка.

Той я доближи отзад, прегърна я и я обърна към себе си.

— Казваш го всеки път.

— Както казах, аз съм идиотка. И какви са добрите новини? Ще приготвиш вечерята?

— Тъли се обади.

— И това са добрите новини? Тя се обажда всяка събота.

— Ще дойде на концерта на Мара и иска да организира малко парти за кръщелницата си.

Тя се отскубна от ръцете му.

— Не се усмихваш — каза той, смръщил вежди.

Кейт беше изненадана от гнева, който изпитваше.

— Танците са единственото, което с Мара правим заедно. Щях да й организирам парти тук.

— О!

Виждаше, че съпругът й иска да каже още нещо, но е прекалено умен да го направи. Знаеше, че е по-добре да замълчи.

Накрая Кейт въздъхна. Проявяваше егоизъм и двамата го знаеха. Мара обожаваше кръстницата си и едно парти — изненада щеше много да й хареса.

— В колко часа ще бъде тук?