Кристин Хана
Алеята на светулките (15)

Глава 14

Кейт се преструваше, че цялото й внимание е погълнато от шофирането, обаче не й беше лесно. Откакто беше взела Тъли от интервюто, тя не бе престанала да говори, разгръщайки старите им момичешки мечти. „Поели сме по пътя си, Кейти. Веднага щом си извоювам позиция като водеща на новините, ще се погрижа да те наемат за репортер.“

Кейт знаеше, че най-после трябваше да сложи край на тяхното общо бъдеще. Беше се уморила да следва Тъли и освен това не искаше да напусне работата си. Имаше причина да остане там, където беше.

Джони.

Колко достойно за съчувствие беше това? Той не я обичаше, но тя не можеше да спре да мисли, че щеше да има своя шанс след заминаването на Тъли.

Беше смешно и може би смущаващо, обаче нейните мечти се фокусираха повече около него, отколкото около журналистиката. Не че щеше да го признае пред някого. От двайсет и пет годишните завършили колеж момичета се очакваше да мечтаят за повече пари и по-високо стъпало по корпоративната стълбица, да ръководят компаниите, отказали да наемат на работа техните майки. Съпрузите трябваше да се избягват до навършването на трийсетгодишна възраст. Винаги имаше време за брак и деца или поне такова беше всеобщото мнение. Човек не биваше да се отказва от себе си заради тях.

Но какво, ако искаш повече тях, отколкото своето властно, но самотно аз? Никой никога не говореше за това. Кейт знаеше, че Тъли щеше да се изсмее на подобно мислене и да каже, че не живее в петдесетте. Дори майка й щеше да каже, че греши, и да намеси в разговора онези тежки думи „ще се разкайваш“. Тя повтаряше като папагал думите, които изпълваха страниците на женските списания — че да си просто майка означава да погубваш таланта си. Майка щеше дори да подчертае собствената си тъга, сякаш животът, който беше избрала, не струваше нищо.

— Хей, пропусна завоя.

— О! Съжалявам. — Кейт обърна на следващата пресечка и спря пред къщата на Чад. — Ще те чакам тук. Трябва да довърша четенето на „Талисман“.

Тъли не отвори вратата.

— Той ще разбере защо още не мога да се омъжа за него. Знае колко много означава това предложение за мен.

— Със сигурност знае — съгласи се Кейт.

— Пожелай ми късмет.

— Нима не ти пожелавам винаги?

Тъли слезе и отиде до входната врата.

Кейт разтвори романа с мека подвързия и се потопи в историята. След известно време вдигна поглед, защото започна да вали. Тъли трябваше вече да се е появила и да й е казала да се прибира у дома, защото тя ще прекара нощта с Чад. Кейт затвори книгата и слезе от колата. Докато вървеше по покритата с бетон алея, имаше лошото предчувствие, че нещо не е както трябва.

Почука два пъти, после отвори вратата.

Тъли беше в празната дневна, коленичила пред камината, и плачеше. Подаде й лист хартия, по който имаше петна от засъхнали сълзи.

— Прочети го.

Кейт седна на петите си и сведе поглед към едрия и смел почерк.

Мила Тъли,

Аз бях този, който те препоръча на KLUE, затова знам всичко за работата, за която си дошла да ми кажеш. И се гордея с теб, бейби. Знаех, че ще се справиш.

Когато приех да отида във „Вандербилт“, знаех какво ще означава това за нас. Надявах се… но знаех.

Ти искаш много от този свят, Тъли. А аз искам само теб.

Което не е точно съвършената комбинация, нали?

Ето кое има значение — винаги ще те обичам.

Подпали света.

Беше подписано просто „Ч“.

— Мислех, че ме обича — каза Тъли, когато Кейт й върна листа.

— Изглежда, че е така.

— Защо ме изоставя, тогава?

Кейт погледна приятелката си, долавяйки далечното ехо на всичките пъти, когато Тъли беше изоставяна от майка си.

— Ти каза ли му въобще, че го обичаш?

— Не можах.

— Може би не го обичаш, в такъв случай.

— А може би го обичам — каза Тъли и въздъхна. — Просто е толкова дяволски трудно да повярваш в любовта.

Тази беше основната разлика между тях. Кейт вярваше в любовта с цялото си сърце и се беше влюбила в мъж, който дори не признаваше съществуването й.

— Сега и бездруго значение има кариерата ти. Винаги има време за любов и брак.

— Да. Когато постигна успех…

— Да.

— Някой определено ще ме обича тогава.

— Целият свят ще те обича.

Но после, дълго след като Тъли беше казала: „Чад да върви по дяволите“ и се беше засмяла малко отчаяно, Кейт продължаваше да мисли за тези последни думи. Изведнъж бе завладяна от тревога.

Какво щеше да стане, ако някой ден целият свят обичаше Тъли, а това все още не беше достатъчно?

Тъли беше забравила колко дълга и самотна може да е нощта. Толкова много години Чад беше нейното убежище, нейното пристанище. С него спеше през цялата нощ, дишаше спокойно и сънуваше единствено бляскавото си бъдеще. И защото той я обичаше, тя спеше блажено дори когато беше в собственото си легло и сама, успокоена от мисълта, че по всяко време може да отиде при него.

Отметна завивките и стана от леглото. Бърз поглед към будилника на нощното шкафче й показа, че едва минава два часът.

Както си беше помислила — дълга и самотна нощ.

Отиде в кухнята, сложи чайник с вода на котлона и зачака да заври.

Може би беше направила грешка. Може би тази празнота, която сега изпитваше, беше любов. С нейния досегашен живот, естествено беше да забелязва по-скоро негативните, отколкото позитивните страни на чувствата. Но какво значение имаше, дори да го обичаше? Какво би могла да направи? Да го последва в Тенеси, да се установи в жилище на университета и да стане мисис Уайли? Как тогава щеше да се превърне в следващата Джийн Енърсен или Джесика Савич?

Извади голяма чаша от шкафа и си наля чай, после се върна в дневната, седна на дивана, свила крака под себе си, и обви с длани топлия порцелан. Ароматната пара се издигаше нагоре. Затвори очи и се опита да изчисти ума си.

— Не можеш да спиш?

Вдигна поглед и видя Кейт, застанала в рамката на вратата на спалнята, облечена във все същата фланелена нощница, която носеше от години. Тъли обикновено се шегуваше с това, но тази нощ всичко добре познато й носеше утеха. Странно, как само една-единствена дреха може да ти напомни годините заедно с даден човек — партита по пижами и закуски в съботните утрини, когато по телевизията предаваха анимационни филмчета.

— Съжалявам, ако съм те събудила.

— Вървиш като слон. Има ли още топла вода?

— Чайникът е на печката.

Кейт отиде в кухнята и се върна с чаша чай и кутия сладки.

— Рамото ужасно ме боли.

— Кога за последен път взе болкоуспокояващо?

— Отдавна. Действието му е изтекло.

Кейт остави чашата си, отиде в банята и се върна с „Перкодан“ и чаша вода. Тъли взе хапчето и го глътна.

— Сега — каза Кейт, след като седна отново — искаш ли да поговорим за онова, което те тревожи?

— Не.

— Хайде, Тъли. Знам, че мислиш за Чад и се питаш дали си постъпила правилно.

— Това е проблемът с най-добрите приятели. Знаят прекалено много.

— Може би.

— Но какво знаем ти и аз за любовта?

Лицето на Кейт придоби онзи тъжен израз на самоосъждане, който Тъли мразеше. Той като че ли казваше: „Бедната Тъли.“

— Аз знам за любовта — каза тихо. — Може би не за това какво е да си влюбен или да са влюбени в теб, но знам какво е да обичаш някого и колко много може да боли. Мисля, че ако наистина обичаше Чад, щеше да знаеш и в момента щеше да си в Тенеси. Ако обичам някого, аз поне ще го знам.

— За теб винаги всичко е черно и бяло. Как така винаги знаеш какво искаш?

— Ти също знаеш какво искаш, Тъли. И винаги си знаела.

— Значи не трябва да се влюбвам? Такава ще е цената, която ще платя за славата и успеха? Да бъда винаги сама?

— Разбира се, че можеш да се влюбиш. Просто трябва да си позволиш.

Думите й трябваше да успокоят Тъли, да й вдъхнат надежда, но точно в онзи миг Тъли се чувстваше студена и празна и не можеше да сподели оптимизма на Кейт.

— На мен нещо сякаш ми липсва — каза тя тихо. — Първо го е забелязал баща ми. Който и да е той, по дяволите, погледнал ме е веднъж и е избягал. И нека въобще не обсъждаме любящата ми майка. Мен… лесно ме изоставят. Защо е така?

Кейт се облегна на Тъли — точно както някога, на бреговете на река Пилчък. Кутията от сладките се заби в гърба й, тя я извади и я захвърли на масичката за кафе, където и бездруго цареше безпорядък.

— Нищо не ти липсва, Тъли. Всъщност е обратното. Ти имаш повече от останалите. Ти си наистина, наистина специална и ако Чад не го вижда — или не може да изчака да бъдеш готова за него — значи не е човекът за теб. Може би това е нормален проблем, когато си с по-възрастен от теб. Той се готви да се приземи, когато ти се каниш да излетиш.

— Това е вярно. Аз съм млада. Забравих. Трябваше да го разбере и да ме изчака. Искам да кажа, ако наистина ме е обичал, как е могъл да ме изостави? Ти можеш ли да напуснеш някого, когото обичаш?

— Зависи.

— От какво?

— Дали мисля, че и той би могъл да ме обикне.

— Колко дълго ще чакаш?

— Дълго.

Думите й накараха Тъли да се почувства по-добре за пръв път, откакто бе прочела бележката на Чад.

— Права си. Обичах го, но предполагам, че той не ме е обичал. Не достатъчно, във всеки случай.

Кейт смръщи вежди.

— Не точно това казах.

— Но почти. Прекалено сме млади, за да се обвържем с любов. Как съм могла да го забравя? — Прегърна Кейт. — Какво щях да правя без теб?

Едва много по-късно, след дълга и безсънна нощ, докато Тъли гледаше как изгрява зората, собствените й думи зазвучаха отново в ушите й. „Мен лесно ме изоставят.“