Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Тъли направи големия си пробив в края на 1985 година. Трябваше да осъществи предаване на живо от Бийкън Хил и беше изненадана колко нервна беше. Пръстите на ръцете й трепереха, а гласът й беше задавен, но когато всичко свърши, тя се чувстваше непобедима.

Беше добра. Може би дори удивителна.

Сега седеше с изправен гръб на предната седалка на караваната, специално пригодена за техническите изисквания на предаванията на живо, и леко подскачаше от едва сдържан ентусиазъм. Затвори очи и започна да възстановява всяка секунда — как си беше пробила път начело на тълпата и беше задавала въпросите си, безупречният й завършек, докато червените и жълтите полицейски светлини прорязваха мрака. А после й трябваше сякаш цяла вечност да прибере оборудването си и да се върне на пътя, но пет пари не даваше. Колкото по-дълго траеше тази нощ, толкова по-добре. Дори не бе свалила слушалките и безжичния микрофон. Те бяха за нея значките на честта.

— Спри ей там — каза Джони, който седеше отзад. — Жаден съм. Мат, скочи и направи няколко снимки, докато сме тук. Твой ред е да отидеш за питиетата, Тъли.

Мат спря на паркинга.

— Страхотно.

Тъли взе от общите пари, слезе от караваната и тръгна към магазина за хранителни стоки.

— И не искам от новата кока-кола! — каза Джони в микрофона си.

Тя извади уоки-токито от колана си, включи го и каза:

— Казваш го всеки път. Не съм идиотка.

Влезе в магазина и се огледа за хладилника, намери го и тръгна по пътеката между рафтовете с медицински стоки.

— Хей, виж — каза в уоки-токито. — Имат „Геритол“. Имаш ли нужда от него, Джони?

— Умница — отговори той.

Тя се засмя, протегна ръка към дръжката на хладилника и забеляза в стъклото някаква сянка, която се раздвижи. Обърна се и видя мъж със сива скиорска маска на лицето, насочил пистолет към жената на касата.

— О, мили Боже!

— На мен ли говориш? — каза Джони. — Защото е време…

Тя изключи уоки-токито, преди крадецът да е чул нещо. Закачи го на колана си и го покри с якето си. Крадецът се обърна с лице към нея.

— Ти! Легни на земята. — Насочи пистолета към тавана и дръпна спусъка, за да подчертае, че говори сериозно.

— Тъли? Какво става, по дяволите? — чу гласа на Джони в слушалките.

Тъли се опита да скрие кабела под якето си. После увеличи звука на изходящите съобщения, надявайки се Джони да долови думите й:

— Обират магазина — прошепна.

Чу в слушалките Джони да казва:

— Боже мили! Мат, обади се на 911, а после започни да снимаш. Тъли, запази спокойствие и легни на пода. Ще го излъчим на живо. Увеличи звука на микрофона си. Аз ще се свържа със станцията. Вече си на живо. Стан, чуваш ли ме?

След няколко секунди Джони каза:

— Добре, Тъли. Свързваме се с Майк. Той е в ефир с новините в десет часа. Думите ти се предават на живо. Ти няма да го чуваш, но той ще те чува.

Тъли увеличи звука на микрофона и прошепна в него:

— Не знам, Джони… Как да…

— Микрофонът ти е в ред, Тъли — каза той нетърпеливо.

— На живо си. Давай.

Човекът с маската сигурно бе чул нещо, защото изведнъж се обърна рязко и насочи оръжието си към нея.

— Казах ти да легнеш на земята, по дяволите.

Тя имаше време само да каже:

— Вече ми дойде до гуша от това. — И той дръпна спусъка.

Чу се оглушителен шум. Тъли едва имаше време да извика и куршумът се заби в рамото й и я събори на земята. Удари се в рафтовете зад нея и усети как падат кутии и шишета. Главата й се удари силно в пода.

Остана да лежи няколко секунди, дишайки тежко, загледана във флуоресцентните лампи.

— Тъли?

Чу гласа на Джони в ухото си. Обърна се бавно — наистина бавно — на една страна. Рамото й пулсираше от болка, но тя стисна зъби и прилепила корем до земята, запълзя към края на пътеката, отвори пакет „Котекс“ и притисна една превръзка към раната си. Натискът предизвика такава болка, че й се зави свят.

— Тъли? Какво стана? Говори ми. Добре ли си?

— Тук съм — каза тя. — Току-що сложих… превързах раната си. Мисля, че съм добре.

— Слава Богу — каза Джони. — Искаш ли да изключиш микрофона си?

— Няма начин.

— Добре. На живо си, помни. Не спирай да говориш. Не чуват мен, но чуват теб. Това е големият ти удар и аз съм тук да ти помагам. Можеш ли да опишеш сцената?

Тя запълзя бавно напред, трепна от болка и се опита да прецени кога може да вдигне поглед.

— Преди няколко минути маскиран мъж влезе в този магазин за хранителни стоки в Бийкън Хил с пистолет в ръка и поиска парите от касата. Стреля веднъж във въздуха и веднъж в мен. — Шепнеше толкова високо, колкото се осмеляваше.

Чу звуци, които й приличаха на плач. Запълзя, долепена до земята, зави в края на пътеката и видя момченце, свито до рафта със сладкарските изделия.

— Здравей — каза и му подаде ръка. То я хвана нетърпеливо и я стисна силно. — Кой си ти?

— Гейб. Тук съм с дядо. Видя ли го този как стреля?

— Да. Ще потърся дядо ти, за да се уверя, че е добре. Ти остани тук. Каква е фамилията ти, Гейб, и на колко си години?

— Линклатър. Ще навърша седем през юли.

— Добре. Гейб Линклатър. Не се показвай и не вдигай шум. И не плачи повече. Бъди голямо момче.

— Ще се опитам.

Тя заби брадичка в гърдите си и заговори тихо в микрофона. Не беше сигурна какво ще чуят в станцията, но продължаваше да говори.

— Открих седемгодишния Гейб Линклатър до щанда със сладкарските изделия. Дошъл е тук с дядо си, когото търся в момента. Чувам как мъжът заплашва касиерката. Кажете на полицията, че крадецът е само един. — Обърна се към ъгъла.

И там видя старец, седнал с кръстосани крака на пода, да държи кутия с кучешка храна.

— Вие ли сте дядото на Гейб? — прошепна.

— Той добре ли е?

— Малко е уплашен, но е добре. До щанда за сладкарски изделия е. Вие какво видяхте?

— Крадецът кара синя кола. Видях го през витрината. — Погледна рамото й. — Може би трябва…

— Ще се приближа. — Притисна отново превръзката към раната, трепна от болка и изчака да премине гаденето. Този път видя, че по ръката й имаше кръв. Без да обърне внимание на това, тя докладва на онези, които не можеше да чуе. — Очевидно, Майк, крадецът е дошъл със син автомобил, който трябва да е паркиран пред една от витрините. Щастлива съм да кажа, че дядото на Гейб също е жив и е добре. Сега продължавам към касата. Чувам крадеца да крещи, че в касата би трябвало да има повече пари, а касиерката да казва, че не може да отвори сейфа. Виждам светлините отвън. Което означава, че полицията е пристигнала. Наредиха му да излезе с вдигнати ръце. — Показа се за части от секундата, после клекна зад манекена в цял ръст, държащ в ръце „Уитиз“ — Кажи на полицията, че е свалил маската си, Майк. Русокос е, а около врата има татуировка на змия. И е силно разтревожен. Ругае и размахва оръжието си. Мисля…

Чу се трети изстрел. Звън на счупено стъкло. Секунди по-късно полицаите нахлуха през стъклените врати.

— Тъли! — чу гласа на Джони.

— Добре съм. — Изправи се бавно и я заля вълна на болка и гадене едновременно. Видя караваната през счупената витрина. Видя Мат с камерата, но не видя Джони.

— Полицията току-що влезе. Повалили са крадеца на земята. Ще видя дали ще мога да се приближа достатъчно и да им задам въпроси.

Придвижваше се бавно напред. Беше близо до пътеката между щандовете за зърнени изделия и за части от секундата помисли за закуската в събота сутрин у семейство Малърки. Мисис Малърки й позволяваше да яде „Куисп“, но само през уикендите.

Тази беше последната й мисъл, преди да изгуби съзнание.

 

 

Пътуването до болницата продължи като че ли цяла вечност. През целия път — а движението ту спираше, ту потокът от коли отново потегляше — Кейт седеше на задната седалка на миризливото такси и се молеше Тъли да е добре. Накрая, малко след единайсет, спряха пред болницата. Тя плати на шофьора и изтича в ярко осветеното фоайе.

Джони и Мат бяха вече там, седнали в неудобните пластмасови столове, изглеждаха уморени и неспокойни. Като я видя да влиза, Джони стана. Тя изтича към него.

— Гледах новините. Какво се случи?

— Онзи я простреля в рамото, но тя продължи да предава. Трябваше да я видиш. Беше брилянтна, Малърки. Безстрашна.

Кейт долови възхищението в гласа му, видя го и в очите му. По всяко друго време то щеше да й причини болка, но сега само я ядоса.

— Затова си влюбен в нея, нали? Защото има куража, който ти нямаш. Тя е простреляна, а ти се гордееш с нейната страст. — Треперещият й глас произнесе последната дума така, сякаш беше отрова. — Героизмът може да върви по дяволите. Не говорех за новините. Питах за живота й. Ти запита ли се въобще как е тя?

Той изглеждаше изненадан от избухването й.

— Тя е в операционната. Тя…

— Кейти!

Чу Чад да вика името й и се обърна. Видя го да се втурва във фоайето. Притиснаха се един в друг така естествено, както вятърът се прегръща с дъжда.

— Как е тя? — прошепна той в ухото й. Гласът му трепереше.

Тя се отдръпна.

— В операционната е. Само това знам. Но ще бъде добре. Куршумите не могат да спрат бурята.

— Тя не е така силна, на каквато се преструва. И двамата го знаем, нали, Кейти?

Тя преглътна и кимна. Стояха един до друг в неловкото мълчание, съединени от невидимите нишки на тревогата. Тя видя в очите му любовта, истинската любов. Той беше уплашен.

— По-добре да отида да се обадя на родителите си. Ще искат да са тук.

Зачака той да отговори нещо, но той просто стоеше със стъклен поглед и свити в юмруци ръце. Приличаше на гангстер, който скоро ще извади оръжието си. Тя се отдалечи с уморена усмивка. Като мина покрай Джони, не се сдържа и каза:

— Ето как си помагат хората в трудни моменти.

Отиде до редицата телефонни автомати, пусна монети в отвора и набра домашния си номер. Когато баща й отговори — слава Богу, че не беше майка й, защото Кейт щеше да се отдаде на чувствата си — тя му предаде новините и затвори.

Обърна се и видя Джони, който я чакаше.

— Съжалявам.

— Така и трябва.

— Едно от нещата в журналистиката, Кейти, е, че се научаваш да поставяш новината на първо място. Рискът на професията.

— Винаги става въпрос за новината при хората като теб и Тъли. — Остави го да стои там и отиде да седне на дивана. Сбърчила загрижено чело, започна отново да се моли.

След малко го усети да идва при нея. След като той не каза нищо, тя вдигна поглед. Той не помръдна, дори не премигна, но тя виждаше колко е напрегнат. Изглеждаше, че спокойствието му се държи на конец, който всяка минута може да се скъса.

— По-твърда си, отколкото изглеждаш, Малърки.

— Понякога. — Искаше й се да му каже, че любовта й дава сили, особено в моменти като този, но се страхуваше дори да произнесе думата „любов“, докато го гледаше.

Той седна до нея.

— Кога ме опозна толкова добре?

— Офисът е малък.

— Не е това. Никой друг не ме познава като теб. — Въздъхна и се облегна назад. — Поставих я в опасност.

— Тя не би могла да постъпи по друг начин. И двамата го знаем.

— Знам, но…

Той остави изречението недовършено и тя вдигна поглед към него.

— Обичаш ли я?

Той не отговори, просто седеше със затворени очи.

Тя не можа да го понесе. Сега, когато най-после се беше осмелила да зададе въпроса, искаше да получи отговор.

— Джони?

Той я прегърна през раменете и я привлече към себе си. Тя прие утехата, която й предлагаше. Струваше й се естествена като дишането, но знаеше колко опасно е това чувство.

Седяха така, без да кажат нищо повече. Прекараха дългите и празни часове на нощта в чакане.

 

 

Тъли дойде бавно в съзнание и отбеляза заобикалящата я среда — бял таван, флуоресцентни лампи, сребристи перила на леглото и поднос на нощното шкафче.

Паметта й бавно се върна — Бийкън Хил. Магазинът за хранителни стоки. Спомни си насочения към нея пистолет. И болката.

— Готова си на всичко, за да привлечеш вниманието, нали? — На прага стоеше Кейт, облечена в раздърпано сиво долнище на анцуг и стара тениска. Сълзи изпълниха очите й, докато вървеше към леглото. Избърса ги нетърпеливо. — По дяволите. Заклех се, че няма да плача.

— Слава Богу, че си тук. — Тъли натисна бутона до леглото.

— Разбира се, че съм тук, идиотка такава. Всички са тук. Чад, Мат, мама, татко. Джони. Двамата с татко играят карти от часове и обсъждат новините. Мама оплете поне две жилетки от афганска вълна. Толкова много се тревожехме.

— Добре ли бях?

Кейт се засмя, а по бузите й потекоха сълзи.

— Знаех си, че това ще бъде първият ти въпрос. Джони каза, че си сритала Джесика Савич по задника.

— Питам се дали от „Минути“ ще искат да ме интервюират.

Кейт скъси разстоянието между тях.

— Не ме плаши отново така, о’кей?

— Ще се опитам.

Преди Кейт да е успяла да каже нещо, вратата се отвори и на прага застана Чад в ръце с две чашки кафе.

— Будна е — каза тихо и остави чашките на масата.

— Току-що отвори очи. Разбира се, повече я интересуват шансовете й да спечели „Еми“, отколкото как се възстановява. — Кейт погледна приятелката си. — Ще ви оставя сами за малко.

— Но няма да си тръгнеш, нали? — каза Тъли.

— Ще дойда по-късно, когато всички други са си отишли у дома.

— Добре — съгласи се Тъли. — Защото имам нужда от теб.

Веднага щом Кейт излезе, Чад отиде до леглото й.

— Мислех, че съм те изгубил.

— Добре съм — отговори тя нетърпеливо. — Гледа ли предаването? Какво е твоето мнение?

— Мисля, че не си добре, Тъли — каза той тихо. — Но те обичам. Цяла нощ се опитвах да си представя какъв щеше да бъде животът ми без теб и не ми харесваше онова, което съзнанието ми рисуваше.

— И защо си мислил, че ще ме загубиш? Ето ме.

— Омъжи се за мен, Тъли.

Тя едва не се засмя, защото помисли, че това е шега, после видя страха в очите му. Наистина се страхуваше да не я изгуби.

— Сериозно го мислиш — каза и смръщи вежди.

— Предложиха ми работа във „Вандербилт“ в Тенеси. Искам да дойдеш с мен. Обичаш ме, Тъли, дори да не го знаеш. И имаш нужда от мен.

— Разбира се, че имам нужда от теб. А добри ли са възможностите в Тенеси?

При тези думи лицето му се сгърчи, усмивката му се стопи.

— Обичам те — каза отново, този път тихо и без целувка, която да подсили думите му.

Вратата зад тях се отвори. На прага застана мисис Малърки, облечена в евтина дънкова пола и набрана блуза с висока яка.

— Сестрата каза, че дава още пет минути на посетителите и после ще изхвърли всички ни.

Чад се наведе и я целуна. Красива целувка, която успя да покаже колко близки са и колко далечни могат да бъдат понякога.

— Обичах те, Тъли — прошепна.

„Обичах“? Беше казал „обичах“? В минало време?

— Чад…

Той се отдалечи от леглото.

— Тя цялата е твоя, Марджи.

— Съжалявам, че те изхвърлих — каза мисис Малърки.

— Не се тревожи. Мисля, че времето ми изтече. Довиждане, Тъли. — Мина покрай нея и излезе от стаята като остави вратата да се затвори след него.

— Здравей, момиченце — каза мисис Малърки.

Тъли изненада и себе си, като избухна в сълзи.

Мисис Малърки я погали по косата и я остави да се наплаче.

— Предполагам, че всъщност съм се страхувала.

— Шшш — успокои я мисис Малърки и избърса сълзите й с книжна кърпичка. — Разбира се, че си се страхувала, но сега сме тук. Не си сама.

Тъли плака, докато напрежението в гърдите й изчезна, а сълзите пресъхнаха. Накрая, когато вече се чувстваше по-добре, избърса очите си и се опита да се усмихне.

— Добре. Готова съм вече да чуя лекцията.

Мисис Малърки я изгледа.

— Това твоят професор ли беше, Талула?

— Бивш професор. Точно затова не ти казах за него. Щеше да решиш, че е прекалено стар за мен.

— Обичаш ли го?

— Как мога да разбера?

— Ще разбереш.

Тъли погледна мисис Малърки. Чувстваше се по-старата от двете, тази с повече опит. Всички от семейство Малърки виждаха любовта като нещо постоянно, надеждно и лесно долавящо се. Тъли може и да беше млада, но знаеше, че грешат. Любовта можеше да бъде по-уязвима от костите на врабче. Но никога не би изрекла мислите си на глас. Каза само:

— Може би.

 

 

Само за една нощ, Тъли се превърна в сензация в Сиатъл. Журналистът Емет Уотсън си даде малко почивка от тичането нагоре-надолу и написа колона за смелостта и колко трябва да се гордеят всички с предаността на Талула Харт към новините. Радиостанцията KIR посвети цял ден на „репортерката, спряла обира с помощта на микрофона си“, и дори „Почти на живо“, местното комедийно предаване, излъчи сценка, която осмиваше крадеца на дребно и показваше Тъли в героична светлина.

Болничната й стая се напълни с цветя и балони, повечето от които изпратени от хора, които правеха новините. В сряда вече се наложи да подарява красивите букети на други пациенти. Дежурните сестри се научиха как да играят ролята на бодигардове и това ги забавляваше.

— Ти си геният тук. А аз какво да правя? — Тя седна в леглото и започна да рови в съобщенията, които Кейт й беше донесла от офиса. Те бяха впечатляващо много, а на нея й беше трудно да се концентрира. Ръката я болеше, а превръзката правеше трудна и най-леката задача. На всичкото отгоре, не можеше да спре да мисли за предложението на Чад. — Тенеси. Със същия успех може и да съм в Небраска.

— Разбира се.

— Как е възможно да стигна върха в място като това? Или може би точно на такова място ще бъда забелязана по-лесно?

Кейт седеше на другия край на леглото, изпънала крака пред себе си.

— Виж, говорим за това от около час. Може би не съм човекът, който трябва да ти го каже, но ти не спомена нито веднъж думата „любов“.

— Според майка ти, ще разбера, ако го обичам. — Сведе поглед към лявата си ръка и се опита да си представи пръстен с диамант на пръста си.

— Ти беше ме предупредила да те застрелям, ако помислиш за брак преди трийсет — усмихна се Кейт. — Искаш ли да се откажеш от думите си?

— Много смешно.

Телефонът до леглото звънна. Като продължаваше да гледа ръката си, тя вдигна бързо слушалката с надеждата, че е Чад.

— Ало?

— Талула Харт?

Тя въздъхна разочарована.

— На телефона.

— Аз съм Фред Рорбах. Може би ме помните…

— Разбира се, че ви помня. KILO TV. Изпращах ви резюме всяка седмица през последната си година в гимназията и материали от колежа. Как сте?

— Добре съм, благодаря. Но сега съм в телевизия KLUE. Отговарям за вечерните новини.

— Поздравления.

— Всъщност затова се обаждам. Вероятно не сме първите, които ви се обаждат, но сме сигурни, че ще ви направим най-доброто предложение.

Вече беше привлякъл вниманието й.

— О, нима?

Кейт слезе от леглото и застана права до Тъли. Оформи с уста въпроса: „За какво е цялата тази врява?“

Тъли й махна с ръка да мълчи.

— Кажете.

— Готови сме на всичко, за да ви направим част от семейството на новините на KLUE. Кога можете да дойдете, за да разговаряме?

— Ще ме изпишат днес. Какво ще кажете за утре? Десет сутринта.

— Ще се видим тогава.

Тъли затвори и изпищя:

— Бяха от телевизия KLUE. Искат да ме наемат!

— О, мили Боже! — възкликна Кейт и заподскача от радост. — Ще бъдеш звезда. Знаех си. Нямам търпение да… — спря насред изречението и усмивката й се стопи.

— Какво?

— Чад.

Тъли усети как нещо дълбоко в нея се преобръща. Искаше да се престори, че има за какво да мисли, че трябва да вземе решение, но знаеше истината. Както и Кейт.

— Ще бъдеш звезда — каза Кейт твърдо. — Той ще разбере.