Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Всичко се промени от мига, в който Тъли направи първото си предаване. Те станаха страховитата четворка — Кейт, Тъли, Мат и Джони. Цели две години бяха непрекъснато заедно — в офиса или когато работеха по разни истории, и обикаляха от място на място. Вторият репортаж на Тъли беше за бухал, който се беше заселил в улична лампа на хълма Капитолий. След това тя проследи кампанията за губернаторско място на Бут Гарднър и макар че бе една от тълпата репортери, изглеждаше, че Гарднър често отговаря първо на нейните въпроси. По времето, когато първите милионери на „Майкрософт“ започнаха да карат новите си „Ферари“-та в центъра на града, всички в КСРО знаеха, че Тъли ще остане дълго в този малък местен канал.

Всички го знаеха, но може би най-вече Джони. И така, макар че тримата не говореха за бъдещето, то бе непрекъснато в мислите им и това правеше времето им заедно по-сладко. В редките нощи, когато не работеха върху някоя новина, Джони, Тъли и Кейт се срещаха в „Голдис“ да играят билярд и да пият бира. В края на втората им година заедно знаеха всичко един за друг или поне това, което другите с радост споделяха.

С изключение на онова, което наистина имаше значение. Кейт често мислеше, че е истинска ирония, дето трима души, които търсеха сред отломъците на живота камъчетата на истината, могат така упорито да остават слепи за собствения си живот.

Тъли нямаше представа, че Джони я желае, а той беше в пълно неведение, че Кейт изпитва същото към него.

И така странният триъгълник, който образуваха, продължаваше да съществува ден след ден и нощ след нощ.

Тъли непрекъснато питаше Кейт защо не излиза на срещи. Тя копнееше да й каже истината, но всеки път не намираше смелост. Как можеше да каже истината за Джони след онези приказки, които бе наговорила в началото за Чад? Шефът ти се оказа по-лош и от професора ти.

И, освен това, какво знаеше Тъли за несподелената любов? Само щеше да започне да подтиква Кейт да покани Джони на среща. И какво щеше да й каже тогава Кейт? „Не мога. Той е влюбен в теб.“ Още по-дълбоко в нея бе скрит друг страх, който се проявяваше само в кошмарите й. На студената дневна светлина той се стопяваше, но нощем, когато беше сама, тя се тревожеше, че ако Тъли разбере за любовта й, Джони ще бъде още по-силно привлечен от нея. Най-добрата й приятелка не само искаше това, което не можеше да получи, тя искаше всичко и рано или късно получаваше онова, което искаше. Кейт не можеше да рискува. Можеше да живее и без да има Джони. Но щеше да е непоносимо да го изгуби заради Тъли.

И така, Кейт държеше главата си сведена, ръцете си непрекъснато заети и криеше мечтите си за любов. Усмихваше се, когато мама, татко или Тъли я подкачаха за любовния й живот, шегуваше се, че стандартите й са по-високи от тези на някои хора — отговор, който винаги предизвикваше смях.

Опитваше се да не остава насаме с Джони. Вече не изпускаше неща, нито заекваше, когато беше покрай него, но усещаше, че е притеснителен и ако допуснеше по-голяма близост, той щеше да усети онова, което тя така упорито се опитваше да скрие.

Плановете й вървяха добре до един студен ноемврийски ден на 1984 година, когато Джони я извика в офиса си. Отново бяха сами. Тъли и Мат проследяваха някаква новина, включваща представители на племето саскуочи в гората на Олимпия.

Кейт приглади пуловера си от ангорска вълна и се усмихна неангажиращо, когато влезе в офиса и завари Джони да стои до мръсния прозорец.

— Какво има, Джони?

Той изглеждаше ужасно. Изпит.

— Помниш ли, че ти говорих за Салвадор?

— Разбира се.

— Е, все още имам приятели там. Един от тях, отец Рамон, е изчезнал. Сестра му мисли, че са го отвели някъде и го измъчват или че са го убили. Иска да отида там и да видя дали не мога да помогна.

— Но това е опасно…

— Опасността е моето име. — Той се усмихна, но усмивката му беше като отражение във вода, изкривена и нереална.

— Това не е нещо, с което можеш да се шегуваш. Може да те убият. Или да изчезнеш като журналиста в Чили по времето на държавния преврат. Никой не го видя повече.

— Повярвай ми — каза той, — не се шегувам. Бил съм там, помниш ли? Знам какво е да завържат очите ти и да стрелят по теб. — Обърна глава. Погледът му беше странен и нефокусиран и тя се запита какво ли си спомня. — Не мога да обърна гръб на хората, които ме защитиха. Ще откажеш ли на Тъли, ако те помоли за помощ?

— Ще й помогна, както много добре знаеш. Макар да не очаквам да я видя във военна зона.

— Ще поддържаш реда тук, докато ме няма, нали?

— Аз?

— Както казах веднъж, ти си отговорно момиче.

Тя не можа да се сдържи. Приближи се до него и вдигна поглед. Той заминаваше, можеше да го ранят там и дори да се случи нещо още по-лошо.

— Жена — каза тя.

Той я гледаше, без да се усмихва. Тя усещаше остро сантиметрите, които ги деляха. Трябваше само леко движение, за да се докоснат.

— Жена — каза той.

После я остави там, сама, заобиколена от думи призраци — нещата, които можеше да каже.

 

 

Когато Джони замина, Кейт научи колко разтегливо нещо е времето, как минутите можеха да се проточат в часове. А беше необходимо само едно телефонно обаждане, официално признание, че съжалява. Всеки път, когато звъннеше телефонът, тя се напрягаше. В края на първия ден имаше ужасно главоболие.

В онази първа седмица научи и друг урок. Животът продължаваше. Шефовете от Такома постоянно се обаждаха, към тях прикрепиха режисьор, но Кейт — просто така се получи — започна да поема някои от отговорностите на режисьора. Мат и Тъли й вярваха, а тя знаеше как да накара нещата да проработят и с оскъдния бюджет, който им отпускаха. Изглежда, беше наблюдавала Джони много внимателно, защото прекрасно можеше да върши работата му. Не беше гениална, но все пак бе достатъчно компетентна. В четвъртъка на първата седмица новият режисьор вече беше вдигнал ръце. Каза, че има и по-добри неща за вършене от това цял ден да подтичва подир луди хора, и се върна в Такома.

В петък Кейт режисира първия си материал. Новината не бе така важна — резюме за Брейкмън Бил, бившата телевизионна звезда от детските предавания — но все пак материалът бе неин и бе излъчен в ефир.

Колко силен бе приливът на адреналин, като видя първата си творба на екрана, макар че всички запомняха лицето и гласа на Тъли. Обади се на родителите си и те дойдоха за да гледат предаването с тях. След това вдигнаха наздравица за мечтите и се съгласиха, че са на път да се сбъднат.

— Винаги съм мислела, че двете с Кейти ще бъдем телевизионни водещи и ще се появяваме едновременно на екрана — каза Тъли. — А ето че тя ще бъде режисьорът на предаванията ми. И когато ме интервюира Барбара Уолтърс, ще кажа, че не бих могла да успея без нея.

Кейт участва в наздравицата, както се очакваше от нея, усмихваше се и се радваше. Гордееше се със себе си и много й хареса не само работата, но и отпразнуването на успеха с родителите й. Особен бе моментът, когато мама я дръпна настрана и каза:

— Гордея се с теб, Кейти. Сега вече си поела по пътя си. Не се ли радваш, че не се отказа?

Но някаква част от нея продължаваше да гледа часовника и мислеше колко бавно тече времето.

— Изглеждаш ужасно — каза й Тъли на следващия ден, като остави куп ленти на бюрото й.

Шумът стресна Кейт. Осъзна, че отново бе втренчила поглед в часовника.

— Да, е, от твоето пеене е. Не можеш да пееш.

Тъли се засмя.

— Всеки има нещо, което не може да прави. — Постави длани на бюрото на Кейт и се наведе напред. — С Чад ще ходим в „Бекстейдж“ тази вечер. Ще свири Джуниър Кадилак. Искаш ли да дойдеш?

— Не и тази вечер.

Тъли я изгледа.

— Какво ти става, по дяволите? Тъжна си вече повече от седмица. Знам, че имаш проблеми със съня — чувам те да се разхождаш посред нощ — и никъде не искаш да излизаш. Сякаш живея с човек, който страда от някакъв недъг.

Кейт — не можа да се сдържи — погледна към вратата на Джони, после вдигна поглед към приятелката си. Копнежът се събираше в нея, силен и остър. Само ако можеше да каже на Тъли истината — че случайно се беше влюбила в Джони и сега се тревожи за него. Такъв товар щеше да падне от раменете й. За десет години, това бе първото, което криеше от Тъли, и изпитваше болка, че го прави.

Но чувствата й към Джони бяха така уязвими и тя знаеше, че Тропическата буря, както наричаха Тъли, щеше да ги прегази, да ги унищожи.

— Просто съм уморена — каза. — Режисирането е тежка работа. Това е всичко.

— Но ти харесва, нали?

— Разбира се. Страхотно е. А сега отивай, срещни се с Чад. Аз ще затворя. — След като Тъли тръгна, Кейт остана още малко в тъмния и смълчан офис. Най-странното бе, че й харесваше да е тук. Чувстваше се близо до него.

— Ти си идиотка — каза на глас. Напоследък си го казваше поне по два пъти на ден. Държеше се — а и се чувстваше — като изоставена любовница. Само дето всичко беше във въображението й. Поне не беше отишла толкова далеч, че да го забрави.

Прибра се у дома си съвсем сама. Автобусът я остави на ъгъла на „Пайк“ и „Пайн“. Сред пъстроцветната тълпа от туристи, откачалки и хипита си купи храна за вечеря. Върна се в апартамента и се сгуши на дивана, изяде храната от опаковките, без да я сипе в чиния, и гледа нощните новини. След това нахвърли бележки по разни идеи, обади се на майка си и превключи на канала на NBC, за да гледа „Династия“.

По средата на медицинската драма звънна звънецът на входната врата. Тя смръщи вежди и отиде до вратата.

— Кой е?

— Джони Райън.

Шокът бе така голям, че й се зави свят и едва не падна. Облекчение. Радост. Страх. Изпита всички тези емоции за части от секундата. Погледна отражението си в огледалото и ахна. Приличаше на модел преди снимките — отпусната коса, никакъв грим и неоскубани вежди.

Той започна да чука по вратата.

Тя отвори.

Джони се беше подпрял на рамката облечен в мръсни дънки „Левис“ и разкъсана тениска. Косата му беше дълга и невчесана и макар че беше загорял, лицето му изглеждаше уморено и остаряло. Миришеше на алкохол.

— Здравей — каза той и пусна рамката на вратата, за да й махне за поздрав. Изгуби равновесие и едва не падна.

Кейт тръгна към него. Подпря ръката му на рамото си, въведе го вътре, затвори вратата с ритник и го поведе към дивана.

— Бях в бар „Атина“ — каза той. — Опитвах се да събера смелост да дойда тук. Къде е Тъли?

— Не е тук — каза Кейт и усети как в гърлото й заседна буца.

— О!

Седна до него.

— Как мина в Салвадор?

Той обърна глава към нея. Изглеждаше така съкрушен, че тя протегна ръка и го притегли към себе си.

— Той беше мъртъв — каза Джони след дълга пауза. — Бил е мъртъв още преди да стигна там. Но трябваше да го намеря… — Извади манерка от задния си джоб и отпи щедра глътка. — Искаш ли?

Тя отпи и усети как питието я изгаря. Сякаш в стомаха й горяха въглени.

— Там нещата са наистина страшни. А медиите не излъчват достатъчно материали. Никой не дава и пет пари.

— Можеш да отидеш там като репортер — каза тя, макар тази идея никак да не й харесваше.

— Иска ми се да можех… — Гласът му заглъхна, после стана остър. — Стари новини. — Отпи отново от манерката.

— Може би трябва да намалиш темпото малко. — Опита се да му отнеме манерката. Но той я сграбчи за китката и я дръпна в скута си. Погали лицето й с другата си ръка така, сякаш беше сляп и се опитваше да разбере как изглежда тя.

— Красива си — прошепна.

— Пиян си.

— Пак си красива. — Плъзна дланта си нагоре по ръката й, а другата — надолу по шията й. Държеше я здраво в прегръдките си. Тя знаеше, че ще я целуне, усещаше го с всяко свое нервно окончание, точно както знаеше, че ще го спре.

Той я притисна към себе си и добрите й намерения се стопиха. Тя се поддаде на натиска на ръцете му и се остави да бъде привлечена към устните му.

Целувката беше нежна и сладка в началото, а после търсеща и изискваща.

Отвърна му така пълно, както беше мечтала. Езикът му я наелектризираше, предизвикваше непознато и болезнено желание. Стана алчна за него, отчаяна. Без да мисли, плъзна ръце под тениската му, почувства топлата му кожа, имаше нужда да е близо до него…

Изведнъж той застина. Чувствата й бяха така объркани, че й трябваше секунда, за да се проясни главата й. Като дишаше тежко и изпитваше нова и болезнена нужда, тя се отдръпна от него достатъчно, за да го погледне.

Той се беше облегнал назад с полузатворени очи.

Вдигна бавно ръка, сякаш не можеше да контролира движенията си, и докосна устните й, проследи очертанията им с пръст.

— Тъли — прошепна, — знаех, че ще имаш толкова добър вкус.

Кейт не беше сигурна колко дълго е стояла в скута му, втренчена в лицето му, докато той спеше. За пореден път й се стори, че времето притежава необичайната способност да се разтегля. Струваше й се, че кърви, но не кръв губеше, а мечтите си. Губеше цветето на любовта, вълшебното и фантастично цвете, което сама беше посадила и отгледала така грижливо.

Слезе от скута му и го сложи да легне на дивана, събу обувките му и го покри с одеяло.

Легна в леглото си, делеше ги затворената врата, и дълго остана будна, опитвайки се да не мисли за случилото се. Но беше невъзможно. Усещаше вкуса на устните му, езика му в устата си и го чуваше как шепне: „Тъли.“

Когато най-после заспа, отдавна бе минало полунощ и сутринта дойде прекалено бързо. В шест часа тя изключи алармата, изми зъбите и вчеса косата си, облече халат и влезе забързано в дневната.

Джони беше станал и седеше до масата в кухнята, пиеше кафе. При влизането й остави чашата и стана.

— Здравей — каза и прокара пръсти през косата си.

— Здравей.

Гледаха се втренчено. Тя затегна колана на хавлиения си халат.

Той погледна към вратата на Тъли.

— Тя не е тук — каза Кейт. — Прекара нощта при Чад.

— Значи ти ме сложи да легна и ме покри с одеяло.

— Да.

Той тръгна към нея.

— Снощи бях доста пиян. Съжалявам. Не трябваше да се отбивам.

Тя не беше сигурна какво трябва да каже.

— Малърки — каза накрая той, — знам, че не бях на себе си…

— Така беше.

— Случи ли се… нещо? Искам да кажа, не ми се иска да мисля…

— Между нас? Как би могло? — каза тя, преди той да е довършил и да е казал, че ще съжалява, ако между тях има връзка. — Не се тревожи. Нищо не се е случило.

Усмивката му издаваше такова силно облекчение, че й се искаше да се разплаче.

— В такъв случай, предполагам, че ще се видим на работа? И благодаря, че се погрижи за мен.

— Няма нищо. — Скръсти ръце на гърди. — За какво са приятелите?