Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 11

Лятото след дипломирането беше истински рай. Двете с Кейт намериха евтин апартамент, в стила на шейсетте години. И мястото беше страхотно — над „Пайк Плейс Маркет“. Донесоха мебелите от къщата на баба й и напълниха кухнята с глинени гърнета и китайски порцелан. Залепиха на стените любимите си плакати, а на всички свободни повърхности сложиха снимки, на които се виждаха те двете. Мисис Малърки ги изненада един ден с цяла чанта продукти и няколко саксии с изкуствени цветя. Обясни, че предназначението им е да създадат уют в дома.

Кварталът създаде стила им и начина им на живот. Намираха се съвсем близо до няколко бара — любимите им бяха онзи вътре в самия пазар и винаги силно задименият „Вирджиния Ин“ на ъгъла. В шест часа сутринта, сред шума от клаксоните на камионите за снабдяване и автомобилите, те прекосяваха улицата, за да пият кафе в „Старбъкс“ и да си купят кроасани от „Ла Паниер“, френската хлебопекарна.

Като работещи неомъжени момичета, те лесно си създадоха дневен режим. Всяка сутрин излизаха за закуска, сядаха до някоя желязна маса на тротоара и четяха вестници. „Ню Йорк таймс“, „Уолстрийт джърнъл“, „Сиатъл таймс“ и „Поуст-интелидженсър“ се превърнаха за тях в нещо като Библия. След това отиваха с колата до офиса, където всеки ден научаваха по нещо ново за света на телевизионните новини, а след работа обличаха подплатени на раменете туники от бляскави материи и прилепнали по бедрата им панталони и оставаха до късно през нощта в някой клуб в центъра на града. Слушаха пънк рок, ню уейв, рок енд рол или поп — каквото им се слушаше в момента.

И тъй като на Тъли вече не се налагаше да крие връзката си с Чад, той често извеждаше и двете.

Точно за този живот бяха мечтали преди толкова години на тъмните брегове на реката Пилчък и Тъли се наслаждаваше на всяка секунда от него.

Спряха пред офиса. Разговаряха през цялото време, докато слизаха от колата и вървяха към сградата.

Но в мига, в който отвори вратата, Тъли разбра, че нещо се готви. Мат беше близо до прозореца и бързо приготвяше камерата си. Джони беше в офиса си и крещеше на някого по телефона.

— Какво става? — запита Тъли и хвърли чантата си върху безупречно подреденото бюро на Кейт.

Мат вдигна поглед.

— Има протест. Това е нашата новина.

— Къде е Карол?

— В болницата. Ражда.

Това беше шансът на Тъли. Тя отиде право в офиса на Джони, без дори да си направи труда да почука.

— Позволи ми да изляза в ефир. Знам, мислиш, че не съм готова, но аз съм. А и кой друг е тук?

Той затвори и я погледна.

— Вече казах на всички, че ти ще направиш репортажа. Затова и се наложи да крещя така. — Заобиколи бюрото и тръгна към нея. — Не ме разочаровай, Тъли.

Тъли знаеше, че е непрофесионално, но не можа да се сдържи и го прегърна.

— Ти си най-добрият. Ще те накарам да се гордееш. Ще видиш.

Беше преполовила разстоянието до вратата, когато той прочисти гърлото си и произнесе името й. Тя спря и се обърна.

— Не искаш ли да прочетеш основното? Или искаш да тръгнеш на сляпо?

Тъли усети как бузите й пламват.

— О! Ще го прочета.

Той й подаде лист хартия.

— Става въпрос за домакиня от Йелм, която разговаря с духове. Дж. З. Найт.

Тъли смръщи вежди.

— Това проблем ли е?

— Не. Аз само… познавам човек, който живее там. Това е всичко.

— Е, няма да имаш време да гостуваш на приятели. А сега върви. Искам да си тук в два, за да направиш редакцията.

 

 

Без Мат и Тъли в офиса беше тихо. Едва за втори път за цялото лято Кейт оставаше сама в офиса с Джони. Малко обезпокоена от тишината — както и от отворената врата и мисълта, че той е от другата страна — тя говореше прекалено бързо в телефона.

В присъствието на Тъли, тук цареше шум и раздвижване. Тя живееше за телевизионните новини и нито за миг не спираше да мисли и да обсъжда. Постоянно засипваше с въпроси Джони, Карол и Мат и непрекъснато търсеше съветите на всички.

Кейт не знаеше колко пъти беше виждала Мат да извива очи към тавана, след като Тъли свършеше разговора си с него и се отдалечеше. Карол проявяваше дори още по-малко търпение и едва разговаряше с Тъли напоследък. Не че Тъли даваше пет пари. За нея значение имаха само новините, те бяха винаги на първо и последно място.

Кейт, от друга страна, се интересуваше повече от хората в офиса, отколкото от историите, които те преследваха. Тя се сприятели почти мигновено с Карол, която често я извеждаше на обяд и й говореше за предстоящото раждане. И също толкова често молеше Кейт да редактира написаното от нея и да прави проучванията за репортажите й. Мат също бе избрал Кейт за своя довереница.

Разговаряше с нея с часове за семейните си проблеми и за жената, която отказваше да се омъжи за него.

Единственият, с когото Кейт не се беше сближила, беше Джони.

Тя ставаше нервна около него. Трябваше само да я погледне и да й се усмихне, и тя изпускаше това, което държеше. Заекваше, когато му предаваше съобщенията за него, и се спъваше в края на килима в офиса му.

Това беше достойно за съчувствие.

В началото Кейт предполагаше, че е заради външния му вид. Беше наистина много привлекателен с черната коса и сините си очи, а когато се усмихнеше, лицето му се сгърчваше така, че дъхът й засядаше в гърлото.

Предполагаше, че увлечението й няма да трае дълго и че след време, когато го опознае, външният му вид ще й оказва по-малко влияние. Надяваше се поне да развие имунитет срещу усмивката му.

Нямаше такъв късмет. Всичко, което той казваше и правеше, стягаше примката около врата й. Под привидната му циничност се криеше идеалист, и то дълбоко наранен. Нещо беше пречупило Джони и го беше поставило тук, извън центъра на събитията. Тази негова загадъчност я изкушаваше.

Тя отиде в ъгъла, където бяха оставени куп ленти, чакащи да бъдат прибрани. Тъкмо беше взела няколко, когато Джони застана на прага на офиса си.

— Хей — каза. — Заета ли си?

Тя изтърва лентите. Идиотка.

— Не — каза. — Всъщност не.

— Да отидем да обядваме. Денят не е кой знае колко натоварен, а сандвичите ми дойдоха вече до гуша.

— Ъъ… разбира се. — Концентрира се върху това, което правеше — да включи секретаря на телефона, да облече пуловера си, да вземе чантата си.

Той застана до нея.

— Готова ли си?

— Да вървим.

Вървеше до него, докато прекосяваха улицата. От време на време тялото му докосваше нейното и тя усещаше ясно всеки допир.

Когато най-после стигнаха до ресторанта, той я заведе до маса в ъгъла, която гледаше към залива Елиът и магазините по кей 70. Сервитьорката дойде почти веднага да вземе поръчката им.

— Достатъчно голяма ли си, за да пиеш алкохол, Малърки? — запита той с усмивка.

— Много смешно. Но не пия, когато съм на работа. — Думите й прозвучаха толкова предвзето, че тя трепна и отново си помисли: „Идиотка“.

— Ти си много отговорно момиче — каза той, когато сервитьорката се отдалечи. Очевидно се опитваше да сдържи усмивката си.

— Жена — каза тя твърдо с надеждата, че няма да се изчерви.

Той се усмихна.

— Опитвах се да ти направя комплимент.

— И избра „отговорно“?

— А ти какво би предпочела?

— Секси. Умна. Красива. — Засмя се нервно, защото прозвуча по детски. — Нали знаеш, думите, които всяка жена иска да чуе. — Усмихна се. Това бе нейният шанс да му направи впечатление, да привлече вниманието му така, както той бе привлякъл нейното. Не искаше да го пропусне.

Той се облегна назад, а тя се надяваше, че не е, защото изведнъж е почувствал нужда да увеличи разстоянието между тях. Сега силно пожела да беше преспала с някое от момчетата в колежа. Беше сигурна, че той вижда знака на девствеността върху лицето й.

— Работиш при нас колко, вече два месеца?

— Почти три.

— Харесва ли ти?

— Горе-долу.

— Горе-долу? Странен отговор. Или си влюбен в журналистиката, или я мразиш. — Наведе се напред, постави лакти на масата. — Имаш ли страст за нея?

Ето отново тази дума — думата, която я отделяше от Тъли така, както се отделя зърното от сламата.

— Д-да.

Той я погледна внимателно, после се засмя многозначително. Тя се питаше колко ли дълбоко в душата й е проникнал погледът на сините му очи.

— Тъли със сигурност има.

— Да.

Опита се въпросът му да прозвучи уж между другото.

— Тя вижда ли се с някого?

Кейт сметна за лична победа факта, че не трепна, нито смръщи вежди. Сега поне знаеше защо я бе поканил на обяд. Трябваше да се досети. Искаше й се да каже: „Да, от години е все с един и същи мъж“, но не се осмели. Тъли може и да не криеше вече Чад, но и не се перчеше с него.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че се вижда с много мъже.

Слава Богу, сервитьорката се върна с поръчката им и Кейт се престори, че е очарована от храната.

— А ти? Имам чувството, че не изпитваш точно страст към работата си.

Тя вдигна рязко поглед.

— Какво те накара да кажеш това?

Той сви рамене и продължи да се храни.

— А може би не е така — каза той тихо.

Тя застина — така, както държеше вилицата във въздуха. За първи път не бъбреха просто за глупости. Току-що беше разкрил нещо важно, беше сигурна в това.

— Разкажи ми за Салвадор.

— Знаеш ли какво ставаше там? Знаеш ли за кланетата? Беше истинска кървава баня. А към края нещата се влошаваха още повече. Военните започнаха да избиват цивилни, свещеници, монахини.

Кейт не знаеше нищо от това, но кимаше с глава, гледайки как на лицето му последователно се изписват различни чувства. Никога не го беше виждала така оживен, влагащ толкова страст в думите си. Но изражението на очите му отново беше неразгадаемо.

— Звучи така, сякаш работата там ти е харесвала. Защо си тръгна?

— Не обичам да говоря за това. — Изпи бирата си и стана. — По-добре да се връщаме на работа.

Тя сведе поглед към храната, която едва бяха докоснали. Очевидно беше отишла прекалено далеч.

— Зададох прекалено личен въпрос, съжалявам…

— Недей. Това е една отдавнашна новина. Да вървим.

Той не проговори по обратния път. Изкачиха бързо стълбите и влязоха в тихия офис.

Тя не можа да се сдържи и го докосна по ръката.

— Наистина съжалявам. Не исках да те разтревожа, нито да те ядосам.

— Както казах, това отдавна е минало.

— Не е, нали? — каза тя тихо и веднага осъзна, че отново е прекалила.

— Захващай се за работа — каза той грубо, влезе в офиса си и затръшна вратата след себе си.

 

 

Йелм беше сгушен в тучна зелена долина между Олимпия и Такома. Той бе от онези градове, чиито жители се обличат във фланелени ризи и избелели дънки и си махат с ръка, когато се разминават.

Всичко това се беше променило преди няколко години, в деня, в който се предполагаше, че воинът от Атлантида, чиято възраст беше трийсет и пет хиляди години, се беше появил в кухнята на една обикновена домакиня.

Местните хора, които вярваха в кредото „живей и остави и останалите да живеят“, дълго време не обръщаха внимание на нищо, както и на „откачените“, които идваха в Йелм (много от тях със скъпи автомобили и облечени в дизайнерски дрехи). Не обръщаха внимание дори на знаците „Продава се“, които започнаха да се появяват върху най-хубавите парцели земя.

Когато се разнесе мълвата, че Дж. З. Найт се кани да построи сграда, която да е нещо като училище за нейните последователи обаче, местните решиха, че им е дошло до гуша. Според шефа на КСРО, разгневени жители обграждали собствеността на Найт.

„Тълпата“, която протестираше, се оказа десетина души, които вдигаха табели и си бъбреха. Това тук приличаше по-скоро на събрани на кафе хора, отколкото на политически митинг — докато не се появи караваната на новинарския екип. Тогава тълпата се раздвижи и започна да издига лозунги.

— А! — каза Мат. — Силата на медиите. — Паркира отстрани на пътя и се обърна към Тъли.

— Ето на какво не са те научили в колежа — да бъдеш в центъра на събитията. Да нагазиш в тях. Ако се разрази борба, искам да си сред нея, схвана ли? Просто продължавай да задаваш въпроси, да говориш. А когато ти дам знак, трябва бързо да изчезнеш.

Сърцето на Тъли биеше сякаш с хиляда удара в минута.

Протестиращите тръгнаха към тях. Всички говореха едновременно, опитваха се да изкажат мисълта си и се изблъскваха един друг с лакти.

Мат бутна силно Тъли напред. Тя се препъна и се озова пред огромен здравеняк с брада като на Дядо Коледа.

— Аз съм Талула Харт от КСРО. Защо сте се събрали тук днес?

— Трябва ти неговото име! — извика Мат.

Тъли трепна. По дяволите.

Мъжът каза:

— Аз съм Бен Нетълман. Семейството ми живее в Йелм почти от осемдесет години. Не искаме градът да се превърне в пазар за откачалките на новия век.

— Имат си Калифорния за това! — извика някой.

— Разкажете ми за онзи Йелм, който вие познавате — каза Тъли.

— Той е тихо място, където хората могат да се грижат един за друг. Тук започваме деня си с молитва и обикновено не се интересуваме какво правят съседите ни… докато не започнат да строят сгради, чието място не е тук, и не събират разни откачалки.

— А те са откачалки според вас, защото…

— Такива са! Дамата се свързва с някакъв мъртвец, който твърдял, че е от древна Атлантида.

— Аз също мога да говоря с индиански акцент. Но това не ме прави шаман — извика някой.

През следващите двайсет минути Тъли се занимаваше с това, което правеше най-добре — разговаряше с хората. След шест или седем минути си спомни на какво са я учили. Слушаше и задаваше подходящите въпроси — такива, каквито би задавала на всеки в един обикновен ден. Нямаше представа дали са правилните въпроси, нито дали винаги стои на най-доброто място, но знаеше, че след третото й интервю Мат беше престанал да й дава напътствия. Знаеше още, че се чувства добре. Хората наистина се разкриваха пред нея, споделяха чувствата, тревогите и страховете си.

— Добре, Тъли — каза Мат зад нея. — Това е. Приключихме.

В мига, в който изключиха камерата, тълпата се разпръсна.

— Направих го — прошепна тя. — Едва се сдържаше да не заподскача от радост. — Господи!

— Справи се добре — каза Мат и я дари с усмивка, която тя никога нямаше да забрави.

Мат прибра оборудването си за рекордно време и се качи в караваната.

Адреналинът на Тъли се беше повишил.

После видя знака за лагера.

— Завий тук — каза, с което изненада и себе си.

— Защо? — запита Мат.

— Майка ми е… във ваканция. Отседнала е в този лагер. Дай ми пет минути да й кажа „здравей“.

— Добре. Ще изпуша една цигара. Така минутите ти стават петнайсет. Но после ще трябва да побързаме.

Караваната спря пред бюрото. Тъли запита за майка си. Дежурният кимна.

— Парцел трийсет и шести. Кажи й, че трябва да плати, когато я видиш.

Тъли тръгна по пътеката сред дърветата. Поне дузина пъти й се прииска да се обърне и да се върне. Не беше виждала майка си, нито беше разговаряла с нея от погребението на баба си. На осемнайсет беше започнала да се разпорежда с наследството си и всеки месец изпращаше пари на майка си, както беше поръчала баба й. Но никога не получи благодарност за това. Само картички, на които най-често пишеше: „Преместих се. Моля те, изпрати пари на този адрес.“ Последната й спирка беше този лагер в Йелм.

Видя майка си, застанала до редица сини кофи за боклук. Пушеше цигара. Беше облечена в груб пуловер и панталони, които приличаха на пижами. Изглеждаше като избягала от женски затвор. Годините бяха отнели част от красотата й и бяха оставили мрежа от фини бръчици по хлътналите й бузи.

— Здравей, Клод — каза, когато я приближи.

Майка й всмукна от цигарата и бавно издиша дима. Гледаше изпод спуснатите си, натежали клепачи.

Тъли видя колко зле изглежда майка й. Наркотиците я съсипваха и състаряваха. Макар че още нямаше четирийсет, Клод изглеждаше на петдесет. Както обикновено, погледът й беше стъклен и нефокусиран като на пристрастените.

— Тук съм по работа. Работя за новините в телевизия КСРО. — Тъли се опита да не прозвучи гордо, защото знаеше, че е глупаво да очаква каквото и да е от майка си, но гордостта светеше в очите й — останки от времето, когато малкото момиченце изпълни със снимки дванайсет албума, за да може майка му да го опознае и да се гордее с него. — Първият ми репортаж, който ще бъде излъчен. Казах ти, че някой ден ще ме гледаш по телевизията.

Тялото на Клод се залюля леко, като че ли звучеше музика, която само тя можеше да чуе.

— Телевизията е опиатът на масите.

— Е, ако някой знае нещо за наркотиците, това си ти.

— Като говорим за това, този месец парите не ми стигнаха. Имаш ли случайно у себе си?

Тъли бръкна в чантата си, намери петдесетдоларовата банкнота, която държеше в портмонето си за спешни случаи, и я подаде на майка си.

— Не давай всичките си пари на един дилър.

Клод направи тромаво крачка напред и взе парите. На Тъли й се прииска да не беше идвала тук. Защо не можеше да запомни, че няма смисъл да търси майка си?

— Ще изпратя пари за следващото ти лечение, Клод. Всяко семейство има свои традиции, нали така? — С тези думи се обърна и закрачи към караваната.

Мат я чакаше. Хвърли цигарата на земята, смачка я с пета и й се усмихна.

— Гордее ли се мама със своето момиче?

— Шегуваш ли се? — каза Тъли, усмихна се лъчезарно и изтри очи. — Плака като бебе.

Когато Тъли и Мат се върнаха, четиримата се събраха в стаята за редактиране и преработиха двайсет и шест минутния запис в безпристрастна новина от трийсет секунди. Кейт се опитваше да държи мислите си фокусирани върху новината и само върху новината, но обядът с Джони беше приспал сетивата й. Или, напротив, ги беше изострил. Не беше напълно сигурна кое от двете. Знаеше само, че ако преди това беше влюбена в него като ученичка, след обяда чувството се беше задълбочило.

 

 

Като свършиха работата, Джони вдигна телефона и се обади на шефа в станцията в Такома. Говори няколко минути, после затвори и погледна Тъли.

— Ще излъчат материала довечера в десет, ако не излезе нещо друго.

Тъли подскочи и плесна с ръце.

— Успяхме!

Кейт изпита лека завист. Искаше Джони да я погледне поне веднъж така, както гледаше Тъли.

Ако само беше като приятелката си — уверена и секси, и готова да сграбчи всички възможности, да вземе, каквото иска. Тогава може би щеше да има шанс, но мисълта, че Джони ще я отхвърли, я караше да стои в сянка.

В сянката на Тъли, за да бъдем по-точни. Както винаги, Кейт беше бек вокалът, който никога не попада в светлината на прожекторите.

— Да отидем да празнуваме — каза Тъли. — Вечерята е от мен.

— Мен не ме бройте — каза Мат. — Дарла ме чака.

— Не мога да дойда на вечеря, но какво ще кажеш за по питие в девет? — запита Джони.

— Добре — съгласи се Тъли.

Кейт знаеше, че трябва да откаже. Последното, което искаше, беше да седи до масата и да гледа как Джони не откъсва очи от Тъли, но какъв избор имаше? Трябваше да следва приятелката си навсякъде, дори това да й носеше болка.

 

 

Кейт подбра дрехите си внимателно — бяла тениска, черна жакардова жилетка и прилепнали дънки, напъхани в ботушки до глезена. След като накъдри косата си с машата, я вчеса грижливо на една страна и я прибра в конска опашка. Мислеше, че изглежда добре, докато не отиде в дневната и не видя Тъли, облечена в зелена рокля от жарсе с дълбоко деколте, подплънки на раменете и широк сребрист колан, да се поклаща в такт с музиката.

— Тъли? Готова ли си?

Тъли спря да танцува, изключи музиката и хвана Кейт за ръцете.

— Хайде. Да тръгваме.

Долу, на улицата пред апартамента, завариха Джони, облегнат на черното си „Ел Камино“. В избелелите си дънки и старата тениска, той изглеждаше небрежно облечен и дяволски секси.

— Къде ще отидем? — запита Тъли. Моментално го хвана със свободната си ръка.

— Имам план — каза Джони.

— Обичам мъжете, които имат планове — каза Тъли. — А ти, Кейт?

Думата „обичам“, произнесена в едно изречение с името му, щеше да й дойде много, затова тя отговори, без да го погледне:

— И аз.

Един до друг, закрачиха по павираната улица на безлюдния пазар. Джони им каза да завият надясно, когато стигнаха до ярко осветения секс магазин на ъгъла.

Кейт смръщи вежди. По „Пайк стрийт“ се простираше невидима линия, нещо като екватора. На юг нещата бързо ставаха грозни. Там туристите не ходеха, освен ако не търсеха наркотици или проститутки.

Минаха покрай две книжарници и киното, в което даваха „Деби от Далас“.

— Страхотно — каза Тъли. — С Кейт никога не идваме тук.

Джони спря до дървена врата, която някога очевидно е била боядисана в червено.

— Готови ли сте? — запита с усмивка.

Тъли кимна.

Той отвори вратата. Музиката беше толкова силна, че можеше да ти пукне тъпанчетата. До входа, на стол, седеше огромен негър.

— Личните карти, моля — каза и включи фенерче, за да разгледа по-добре документите им. — Влизайте.

Тъли и Кейт показаха личните си карти и продължиха напред, по тъмния тесен коридор, чиито стени бяха целите в плакати.

Коридорът завършваше в дълго правоъгълно помещение, претъпкано с хора, облечени в кожени дрехи, по които висяха разни метални предмети. Кейт никога не беше виждала толкова много странни прически на едно място. Косите варираха във всички цветове на дъгата.

Джони ги поведе през дансинга, минаха покрай няколко дървени маси, стигнаха до бара, където поръчката им взе момиче с пурпурна коса, обработена с гел на бодли и със секретна игла на бузата. В края на бара, на стената в ъгъла, беше окачен голям телевизор, който в момента предаваше MTV. Никой не му обръщаше никакво внимание.

Джони удостои барманката с щедър бакшиш и лъчезарна усмивка, после поведе Кейт и Тъли към маса в ъгъла, под телевизора. Тъли веднага вдигна тост с коктейла си „Маргарита“.

— За нас. Днес постигнахме успех.

Чукнаха чашите и отпиха.

И пак отпиха.

Тъли беше пияна след третата чаша. Когато някоя песен й харесаше, тя ставаше и, съвсем сама, танцуваше до масата им. На Кейт й се искаше и тя да може да се отпусне така, но двете питиета не бяха достатъчни да забрави себе си. Седеше и гледаше Джони, който гледаше Тъли. Не се обърна към Кейт, докато Тъли не отиде в тоалетната.

— Тя никога не намалява темпото, нали?

Кейт се опита да измисли някакъв отговор, който да отклони разговора от най-добрата й приятелка и може би дори да разкрие нейната страстна натура, но не можа. Нейната натура не беше страстна. Тъли беше червена коприна, а Кейт — бежов памучен плат.

— Да.

Тъли се върна от тоалетната, като се олюляваше леко.

— Хей, десет часът е. Можем ли да сменим канала на телевизора? И бездруго никой не го гледа.

— Както кажеш. — Барманката, която изглеждаше като героиня от апокалиптичен военен филм, се изкачи по малката стълбичка и смени канала.

Тъли се обърна към телевизора с вид на молител, изправен пред папата.

После лицето й изпълни екрана. „Аз съм Талула Харт от Йелм, Вашингтон. Този иначе сънлив град се превърна в място на протест днес. Последователите на Дж. З. Найт и духа, чиято възраст е трийсет и пет хиляди години и когото тя нарича Рамта, се сблъскаха с местните жители, които не желаят построяването на…“

Когато репортажът свърши, Тъли се обърна към Кейт.

— Е? — запита тихо и нервно.

— Беше страхотна — каза Кейт и беше искрена. — Отлично.

Тъли прегърна Кейт и я притисна здраво към себе си, после я сграбчи за ръката.

— Хайде. Искам да танцувам. Ти също, Джони. Можем да танцуваме всички заедно.

Имаше мъже, които танцуваха заедно, и жени, които се галеха в ритъма на „Секс пистолс“. Момичето до Кейт, облечено в къса черна кожена пола, ботуши до коленете и мрежест чорапогащник, танцуваше само.

Първа започна да танцува Тъли, след нея Джони и накрая — Кейт. Отначало тя се чувстваше неловко — буквално като третото колело — но към края на песента вече се беше освободила от задръжките. Алкохолът отпускаше тялото й и когато музиката се промени и подхвана по-бавен ритъм, тя не се поколеба да пристъпи в прегръдките на Тъли и Джони. Тримата танцуваха с естествена лекота, която беше изненадващо секси. Кейт гледаше Джони право в очите, но той гледаше Тъли. Как й се искаше той да я погледне поне веднъж така!

— Никога няма да забравя тази вечер — каза Тъли.

Той се наведе и целуна Тъли. Кейт беше толкова пияна, че й трябваше секунда да проумее какво вижда. После дойде болката.

Тъли се отдръпна.

— Лош Джони — засмя се тя и го отблъсна.

Дланта му се придвижи надолу по гърба на Тъли и се опита да я придърпа към тялото му.

— Какво нередно има в това да си лош?

Преди Тъли да е успяла да отговори, някой извика името й и тя се обърна рязко.

През танцуващата тълпа си пробиваше път Чад. С дългата си коса и тениската с надпис „Спрингстийн“, той приличаше на рокаджия, попаднал в света на ню уейв. Тъли се спусна към него. Целунаха се така, сякаш бяха единствените в помещението, после Кейт чу приятелката си да казва:

— Заведи ме в леглото, старче.

Без дори да се сбогуват или да махнат с ръка, те излязоха. Кейт стоеше все още в прегръдките на Джони. Той гледаше втренчено вратата, като че ли очакваше Тъли да се върне и отново да затанцува с тях.

— Няма да се върне — каза Кейт.

Джони я пусна и се върна на масата. Поръча две питиета. В последвалото мълчание, тя го гледаше втренчено и мислеше: „Погледни ме.“

— Това беше Чад Уайли — каза той.

Кейт кимна.

— Нищо чудно… — Той гледаше към безлюдния коридор в другия край на помещението.

— Отдавна са заедно. — Тя изучаваше профила му. За части от секундата — каква лудост! — помисли дали да не протегне ръка към него. Може би можеше да го накара да забрави Тъли или да промени решението си, може би тази вечер не даваше и пет пари за това, че е неговият втори избор или пък че нещо може да се случи само защото са пили много. Любовта може да израсте от пиянската страст, нали? — Мислеше, че двамата с Тъли може…

Той кимна, преди да е успяла да довърши, и каза:

— Хайде, Малърки. Ще те изпратя до дома ти.

През целия път до апартамента й Кейт си повтаряше, че случилото се е за добро.

— Е, лека нощ, Джони — каза, когато спряха пред входната врата.

— Лека нощ. — Той тръгна към асансьора, но спря по средата и се обърна към нея. — Малърки?

Тя също спря и погледна назад.

— Да?

— Днес беше наистина добра. Казах ли ти го? Ти си една от най-талантливите писателки, които съм срещал.

— Благодаря.

По-късно, докато лежеше в леглото, втренчила поглед в мрака, тя си спомни думите му и как я беше погледнал, докато ги произнасяше.

Беше я забелязал днес, все пак.

Може би не беше чак така безнадеждно, както й се струваше.