Кристин Хана
Алеята на светулките (11)

Глава 10

Денят на Благодарността в семейство Малърки беше винаги спектакъл. Леля Джорджия и чичо Ралф идваха от Източен Вашингтон и носеха толкова храна, че можеха да нахранят цяло село. Някога водеха със себе си и четирите си деца, но те вече бяха пораснали и трябваше да гостуват на други семейства по празниците. Тази година Джорджия и Ралф бяха сами и изглеждаха леко замаяни от новото положение. Джорджия си наля питие още преди да е поздравила, когото и да било в къщата.

Кейт седеше на страничната облегалка на дивана, който заемаше централно място в дневната, откакто се помнеше. Тъли седеше с кръстосани крака на пода, в краката на мама. Това беше обичайното й място по време на празници. На Тъли не й харесваше да бъде далеч от жената, която смяташе за съвършена майка. Джорджия седеше на дивана.

Беше часът на момичетата — семейна традиция. Беше я измислила Джорджия преди години — преди да имат деца, за които да се грижат. На всеки празник, в продължение на час, докато мъжете гледаха американски футбол, жените се събираха в дневната да пият коктейли и да слушат новините. Знаеха, че съвсем скоро ще трябва да извършват херкулесовски подвизи в кухнята, но през тези шейсет минути не се тревожеха за нищо.

Тази година, за първи път, мама беше напълнила по чаша бяло вино за Кейт и Тъли. Кейт се чувстваше страшно пораснала, докато седеше на страничната облегалка на дивана и отпиваше от виното си. Слушаха Елвис, който, естествено, пееше за малкото момче от гетото.

Странно как само една песен можеше да те накара да си спомниш толкова много моменти от живота си. Кейт мислеше, че не е имало семеен празник — Коледа, Ден на Благодарността, Великден или дори годишното екскурзионно — на което да не са слушали поне няколко песни на Елвис. Без него просто не се получаваше магията на семейство Малърки. Мама и леля Джорджия се грижеха за това. Смъртта му не беше сложила край на традицията, но понякога, ако пиеха достатъчно, те се прегръщаха и плачеха за загубата му.

— Трябва да видиш с какво се занимавах тази седмица — каза Тъли и във възбудата си стана на крака. Кейт не можеше да не отбележи, че прилича на молител, който очаква благословия. — Знаеш ли за случая на изнасилване? За Спокейн, когото арестуваха — каза драматично. — Майка му наела убиец, който да убие съдията и прокурора. Можете ли да повярвате? И Джони — това е шефът ми — ми позволи да нахвърля основите на статията. Използваха дори написано от мен изречение. Беше страхотно. Следващата седмица ще ми позволи да направя интервю с момче, което е изобретило някакъв нов компютър.

— Наистина вече си поела по пътя си, Тъли — каза мама и й се усмихна.

— Не само аз, мисис Малърки — каза Тъли. — Ще се получи и с Кейт. Ще й издействам стажантско място, ще видите. Вече започнах да правя намеци. Някой ден ще гледате и двете ни по телевизията. Първите жени екип в новините.

— Помисли си, Марджи — каза Джорджия замечтано.

— Жени водещи! — каза Кейт и изправи гръб. — Мислех, че ще бъдем репортери.

Тъли се усмихна.

— С нашата амбиция? Шегуваш ли се? Ще се изкачиш право на върха, Кейти.

Кейт трябваше да каже нещо. Ситуацията започваше да излиза извън контрол, а и днес като че ли беше подходящ момент да се изяснят. Питиетата бяха накарали всички да се отпуснат.

— Трябва да ви кажа…

— Ще станем по-известни от Джийн Енърсен, мисис Малърки — каза Тъли и се засмя. — И определено по-богати.

— Представи си какво ли е да си богат — каза мама.

Леля Джорджия потупа Кейт по бедрото.

— Всички от семейството толкова се гордеят с теб, Кейт. Ще прославиш името ни.

Кейт въздъхна. Още веднъж беше пропуснала възможността. Изправи се, прекоси стаята, мина покрай ъгъла, където скоро щеше да бъде поставена коледната елха, застана до прозореца и зарея поглед над тревата. Тя беше покрита със скреж. Лунната светлина придаваше на всичко красив бяло-синкав оттенък, а небето бе като черно кадифе. Когато беше момиче, тя очакваше с нетърпение това време, молеше се за него с месеци и нищо чудно. Покрита със сняг, „Алеята на светулките“ беше като излязла от вълшебна приказка. Място, където нищо не би могло да се обърка, където всяко момиче би трябвало да може да каже на семейството си, че е променило решението си.

 

 

Последните няколко месеца от последната им година в колежа бяха съвършени. Макар че Тъли прекарваше повече от двайсет и пет часа в телевизионната станция, а Кейт също толкова в „Старбъкс“, новия дизайнерски кафе-бар на „Пайк Плейс Маркет“, през по-голямата част от уикендите бяха заедно, играеха билярд и пиеха бира или слушаха музика в таверна „Синята луна“. Тъли прекарваше много от нощите си в леглото на Чад, но Кейт не отваряше дума за това. Истината беше, че се забавляваше страхотно да се среща с момчета, за да се заяжда с Тъли за нейния избор.

Единственият проблем в живота на Кейт — и то голям — беше предстоящото й дипломиране. Щеше да се дипломира следващия месец с почести и със степен по комуникации и журналистика, а все още не беше казала на никого, че това не е мечтаната от нея работа.

Сега обаче щеше да изясни нещата. Беше в една от стаите с телефони на третия етаж и току-що беше набрала домашния си номер.

Мама вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Здравей, мамо.

— Кейти! Каква огромна изненада! Не помня кога за последно си се обаждала в средата на седмицата. Сигурно ти е дошло до гуша. С татко ти току-що се върнахме от мола. Трябва да видиш роклята, която купих за дипломирането ти. Красива е.

— Каква е? — Кейт отлагаше неминуемото и слушаше с половин ухо, докато майка й говореше нещо за подплънки и бляскави нишки. После я прекъсна: — Току-що кандидатствах за работа в „Нордщорм“, мамо. В рекламния отдел.

Паузата от другата страна бе повече от ясно доловима, после се чу запалването на цигара.

— Мислех, че двете с Тъли ще…

— Знам. — Кейт се облегна на стената. — Новинарски екип. Световноизвестни и богати.

— Какво става всъщност, Катлийн?

Кейт се опита да оформи чувствата си в думи. Просто не знаеше какво иска да прави в останалата част от живота си. Вярваше, че я очаква нещо специално, пътека, която да е само нейна, но не знаеше къде е началото й.

— Не съм като Тъли — каза накрая, признавайки истината, която знаеше от известно време: — да ям, спя и дишам чрез новините. Разбира се, достатъчно добра съм, за да получавам отлични оценки, и професорите ме обичат, защото никога не закъснявам за лекции, но журналистиката — независимо дали за вестниците, или за телевизията — е истинска джунгла. Ще ме изядат жива хората като Тъли, готови на всичко за успеха. Просто не е реалистично да се мисли, че мога да успея.

— Реалистично? Реалността е как двамата с баща ти се опитваме да посрещаме разходите си, докато непрекъснато намаляват заплатата му. Реалността съм аз, която съм умна, но не мога да получа работа, с изключение на онази, която е минимално заплатена, защото нямам образование, и всичко, което съм направила, е да отгледам децата си. Повярвай ми, Кейти, на твоята възраст няма нужда да бъдеш реалистка. Има достатъчно време за това. Сега трябва да храниш наистина големи мечти.

— Просто искам нещо различно.

— Какво?

— Иска ми се да знаех.

— О, Кейти… Мисля, че се страхуваш да протегнеш ръка. Не се страхувай.

Преди Кейти да е успяла да отговори, на вратата се почука.

— Тук съм! — извика тя.

Вратата се отвори и на прага застана Тъли.

— Ето те и теб. Търсих те навсякъде. С кого разговаряш?

— С мама.

Тъли взе слушалката от Кейт и каза:

— Здравейте, мисис Малърки. Ще отвлека дъщеря ви. Ще се обадим по-късно. Довиждане. — Затвори и се обърна към Кейт. — Идваш с мен.

— Къде отиваме?

— Ще видиш. — Тъли я изведе от сградата и я поведе към паркинга, където ги очакваше нейният нов син „Фолксваген“.

През цялото време Кейт питаше къде отиват, докато не спряха пред малка сграда.

— Тук работя — каза Тъли, след като изгаси двигателя. — Не мога да повярвам, че не си идвала досега. О, да, но сега си тук.

Кейт изви очи към небето. Сега вече знаеше какво става. Тъли искаше да й покаже новия си триумф — някакъв свой материал или репортаж. Както обикновено, Кейт я последва.

— Виж, Тъли — каза, докато вървяха по безцветния коридор, а после влязоха в малко и претъпкано помещение, — трябва да ти кажа нещо.

Тъли отвори вратата.

— Разбира се. По-късно. Това е Мат, между другото. — Посочи огромния и дългокос мъж, застанал до отворения прозорец, за да изпуши цигарата си.

— Здравейте — каза той и вдигна само един пръст за поздрав.

— Карол Менсауър — тя е репортерът — е на градска среща — каза Тъли и поведе Кейт към затворената врата.

Като че ли Кейт вече не беше слушала достатъчно за Карол Менсауър.

Тъли спря пред вратата и почука. Отговори им мъжки глас и Тъли отвори вратата и дръпна Кейт вътре.

— Джони? Това е приятелката ми Кейт.

Мъжът, седнал зад бюрото, вдигна поглед.

Той беше най-привлекателният мъж, когото Кейт беше виждала. Беше по-възрастен от тях, но не много, може би пет или шест години. Дългата му черна коса беше гъста и пригладена назад. Изпъкнали скули и тясна брадичка, но в него нямаше нищо женствено. Когато й се усмихна, тя си пое рязко дъх, почувствала чисто физическо привличане — нещо, което до този момент й беше непознато.

И тя стоеше там, облечена за работа в дънки, удобни обувки и червен пуловер с деколте във формата на буквата V. Косата й вече се беше отпуснала след спането с ролки на главата. Не беше си направила труда да си сложи грим.

Щеше да убие Тъли.

— Ще ви оставя насаме — каза Тъли, излезе и затвори вратата след себе си.

— Моля, седнете — каза той и посочи празния стол от другата страна на бюрото.

Тя седна нервно в края на стола.

— Тъли твърди, че сте гений.

— Е, тя е най-добрата ми приятелка.

— Имате късмет. Тя е специална.

— Да, сър, така е.

Той се засмя — смехът му беше приятен и заразителен. Тя също се усмихна.

— Не ме наричайте, сър, моля ви. Имам чувството, че зад гърба ми е застанал някой по-възрастен от мен. — Наведе се напред. — И така, Кейт, какво мислите?

— За кое?

— Работата.

— Каква работа?

Той погледна към вратата и каза:

— Хм, това е интересно. — После отново я погледна. — Имаме свободно място в офиса. Обикновено на телефона отговаряше Карол, но тя ще има бебе, така че ръководителят на станцията се съгласи да обявим мястото.

— Но Тъли…

— Тя иска да остане стажантка. Казва, че благодарение на баба си няма нужда от пари. Да си остане между мен и вас, не умее да отговаря на телефона.

Всичко се случваше прекалено бързо за Кейт. Само преди час най-после беше признала, че не иска да бъде репортер, а ето че й предлагаха работа, за която всеки ученик от колеж бе готов да извърши убийство.

— Какво е заплащането? — запита.

— Минималната, разбира се.

Тя пресметна бързо. Като се включеха и бакшишите, изкарваше два пъти повече в „Старбъкс“.

— Хайде — каза той и се усмихна, — как можете да ми откажете? Можете да бъдете секретарка в грозен офис и за по-малко пари. Не е ли това мечтата на всяко завършващо момиче?

Тя не успя да потисне смеха си.

— Щом представяте нещата така, как бих могла да откажа?

— Това е старт в бляскавия свят на телевизионните новини, нали?

Усмивката му беше като някаква сила, която не й оставяше място за избор.

— Наистина ли е бляскав?

Той беше изненадан от въпроса й и я погледна внимателно. Фалшивата му усмивка се стопи, а изражението на сините му очи стана цинично.

— Не и в този офис.

Кейт не знаеше защо, но привличането, което изпитваше, беше много силно. Нямаше нищо общо с реакцията й на момчетата в колежа. Още една причина да не приеме работата.

Вратата зад нея се отвори. Тъли влезе с пружинираща походка.

— Е, каза ли „да“?

Лудост е да приемеш работата, защото си луда по шефа.

Но, от друга страна, тя беше на двайсет и една и той й предлагаше старт в телевизията.

Не погледна Тъли. Знаеше, че ако го направи, ще се почувства като носена от течението. Но как можеше да откаже? Може би, ако имаше истинска работа, щеше да открие страстта и дарбата, от които имаше нужда. Колкото повече мислеше за това, толкова по-възможно й се струваше. Училището не беше истинският живот. Може би затова светът на новините не беше успял да я завладее. Тук историите и репортажите щяха да имат значение.

— Разбира се — каза най-после. — Ще опитам, мистър Райън.

— Наричай ме Джони. — Усмивката, с която я дари, бе така въздействаща, че трябваше да отклони поглед. Беше сигурна, че той вижда какво става в нея и чува колко бързо бие сърцето й.

— Добре, Джони.

— Чудесно! — каза Тъли и плесна с ръце.

Кейт не можа да не забележи как тя веднага привлече цялото внимание на Джони. Сега той гледаше втренчено Тъли.

Тогава Кейт разбра, че е направила грешка.

 

 

Кейт гледаше отражението си в малкото овално огледало над шкафа. Дългата й права коса с по-русите кичури беше прибрана назад и откриваше лицето й. Беше завързана с черна кадифена панделка. Светлосини сенки и два пласта зелена спирала за мигли подчертаваха очите й, а розовото червило, блясъкът за устни и ружът придаваха цвят на кожата й.

— Ще се научиш да обичаш новините — каза на отражението си. — И не просто да следваш Тъли.

— Побързай, Кейт! — извика Тъли и почука силно на вратата на спалнята. — Не искаш да закъснееш в първия си ден на работното място. Ще те чакам на паркинга.

— Добре, може би трябва да я следваш. — Грабна куфарчето от леглото си, излезе от спалнята и заслиза по стълбите.

В тази последна седмица коридорите гъмжаха от момичета, които учеха за последните изпити, сбогуваха се и опаковаха багажа си. Кейт си проби път през тълпата и отиде на малкия паркинг зад сградата. Тъли седеше в новия „Фолксваген“ със запален двигател.

Потеглиха в секундата, в която Кейт седна и затвори вратата. От високоговорителите се носеше „Пурпурен дъжд“ на Принс. Тъли трябваше да вика, за да я чуе Кейт.

— Страхотно, нали? Най-после ще работим заедно.

Кейт кимна. Трябваше да признае, че е развълнувана.

Все пак, скоро щеше да завърши колежа и беше открила отлична стартова работа в сферата, за която беше учила. Нямаше значение, че Тъли й беше спечелила работата, нито че вървеше по стъпките й. Трябваше да се старае, да вложи всичките си способности и да открие, че журналистиката е за нея.

— Разкажи ми за шефа ни — каза, като намали музиката.

— Джони? Много е добър в онова, което прави. Бил е военен кореспондент. В Салвадор или Либия, кой да знае, по дяволите. Чувам, че му липсват битките, но е страхотен режисьор. Можеш да научиш много от него.

— Искала ли си някога да излезеш с него?

Тъли се засмя.

— Това, че спах с професора, не означава, че ще го правя с всеки свой шеф.

Кейт изпита облекчение — по-силно, отколкото би трябвало. Искаше да запита дали Джони е женен — искаше да зададе този въпрос почти от седмица — но не се осмеляваше. Щеше да се разкрие.

— Ето ни и нас. — Тъли спря до тротоара пред сградата. Докато изкачваха стъпалата и вървяха по коридора, тя говореше за това, колко ще е страхотно да работят заедно, но щом влязоха в малките и тесни офиси, се втурна към Мат и се заговори с него.

Кейт остана на мястото си, притиснала куфарчето до гърдите си, и се запита какво трябва да прави сега.

Тъкмо реши да съблече якето си, и се появи Джони, привлекателен и силно ядосан.

— Мат! Карол! — извика, макар че всички бяха там, в помещението. — Онази нова компания, „Майкрософт“, е обявила нещо. Не знам какво е, по дяволите. Майк ще ни изпрати информацията по факса. Искат да отидете до офисите на компанията и да разговаряте с шефа. Бил Гейтс.

Тъли се въодушеви.

— Може ли да отида и аз?

— На кого му пука? Новината е боклук — каза Джони, върна се в офиса си и затръшна вратата.

В следващите няколко мига настана хаотично раздвижване. Карол, Тъли и Мат взеха нещата си и се втурнаха навън през вратата.

Кейт остана на мястото си, след като заминаха, в смълчания и празен офис, питайки се какво, по дяволите, се предполагаше, че трябва да прави.

Звънна телефонът. Тя съблече якето си, преметна го през облегалката на стола, седна и вдигна слушалката.

— Новинарският отдел на КСРО. На телефона е Катлийн. С какво мога да ви помогна?

— Здравей, скъпа, мама и татко са. Искахме да ти пожелаем страхотен първи ден на работното място. Толкова се гордеем с теб.

Кейт не беше изненадана. Някои неща в живота никога не се променят и семейството е едно от тях. Обожаваше ги.

— Благодаря.

През следващите няколко часа откри, че много лесно може да намери с какво да запълни времето си. Телефонът звънеше почти непрекъснато, а кутията с писма на бюрото й изглеждаше така, сякаш не беше докосвана от години. Там наистина цареше бъркотия.

Беше така погълната от работата си, че следващия път, когато погледна часовника, беше един часът и тя умираше от глад.

Сигурно имаше почивка за обяд? Стана и прекоси сега подредения офис. Спря пред вратата на Джони, събра смелост да почука и тъкмо се канеше да го направи, когато го чу да вика. Говореше по телефона и очевидно спореше с някого.

Беше по-добре да не го прекъсва. Включи секретаря на телефона и изтича до закусвалнята. Купи си сандвич с шунка и сирене. Импулсивно, купи още купа гъста супа от миди и сандвич с бекон, маруля и домати. Поръчката й бе завършена от две пепси-коли. Изтича горе и изключи секретаря на телефона.

Отиде отново до вратата на Джони. От другата страна цареше тишина.

Почука леко.

— Влез.

Тя отвори вратата. Той седеше зад бюрото си с уморен вид. Дългата му коса беше рошава — като че ли непрекъснато беше прекарвал ръце през нея. Пред него имаше вестници — бяха толкова много, че дори телефонът беше скрит.

— Малърки — каза и въздъхна. — По дяволите. Забравих, че започваш днес.

Кейт искаше да се пошегува, но гласът й не излезе от гърлото. Усещаше присъствието му така остро, че й се стори страшно, дето той дори не знаеше, че тя е тук.

— Влез. Какво носиш?

— Обяд. Реших, че може би си гладен.

— Купила си ми обяд?

— Сгреших ли? Съжалявам, аз…

— Седни. — Посочи стола срещу бюрото. — Оценявам жеста, наистина. Не помня кога се храних за последен път.

Тя придърпа стола към бюрото и започна да развива хартията. През цялото време усещаше погледа на сините му очи, който сякаш я пробождаше. Това така я изнерви, че едва не разля супата.

— Гореща супа — каза той тихо и почти интимно. — Значи си една от онези.

Тя седна и го погледна.

— От кои?

— Които се грижат за другите. — Взе лъжицата. — Нека позная. Израснала си в щастливо семейство. Две деца и куче. Никакъв развод.

Тя се засмя.

— Виновна. А ти?

— Без куче. И не толкова щастливо.

— О! — Опита се да измисли какво друго да каже. — Женен ли си? — Думите излязоха от устата й, преди да е успяла да ги спре.

— Не. Никога не съм се женил. А ти?

Тя се усмихна.

— Не.

— Браво на теб. Тази работа изисква да се концентрираш върху нея.

Кейт се почувства като натрапничка. Ето я, седнала срещу шефа си, опитваща се да каже нещо, което да го накара да й се възхищава, а дори не може да осъществи зрителен контакт с него. Беше лудост. Не беше чак толкова привлекателен. Но нещо в него й въздействаше така, че не можеше да мисли ясно. Накрая каза:

— Дали ще попаднат на добра новина в „Майкрософт“?

— Израел е нахлул в Ливан вчера. Знаеше ли го? Откарват палестинците обратно в Бейрут. Това е истинската новина. А ние седим в този офис и пишем сладникави репортажи. — Въздъхна. — Съжалявам. Просто имам лош ден. А за теб е първият тук. — Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. — И ми купи супа. Утре ще бъда по-приятен, обещавам.

— Тъли ми каза, че си бил военен кореспондент.

— Да.

— Предполагам, че ти е харесвало?

Видя някакво пламъче в очите му, което инстинктът й подсказваше да нарече тъга, но как би могла да бъде сигурна?

— Беше истинска лудост.

— Как реши да напуснеш?

— Прекалено си млада, за да разбереш.

— Не съм чак толкова по-млада от теб. Пробвай.

Той въздъхна.

— Понякога животът е много труден, това е всичко. Човек не може винаги да получава това, което иска, както се казва в песента на „Ролинг Стоунс“.

— Там се казва още, че е добре, ако можеш да получиш онова, което ти е необходимо.

Той я погледна и за части от секундата тя беше сигурна, че е привлякла вниманието му.

— Имаше ли достатъчно работа тази сутрин?

— В папките цареше истинска бъркотия. Както и в пощата. Също така подредих всичките ленти, които бяха в ъгъла.

Той се засмя. Усмивката преобрази лицето му, направи го така привлекателен, че тя си пое остро дъх.

— От месеци се опитваме да накараме Тъли да свърши всичко това.

— Не исках…

— Не се тревожи. Не си вкарала приятелката си в беда. Повярвай ми, знам какво да очаквам от Тъли.

— И какво е то?

— Страст — каза просто той и хвърли опаковката от сандвича в кошчето.

Кейт едва не трепна, като чу как той произнесе думата, и изведнъж разбра, че е в беда. Независимо колко често си напомняше, че той е неин шеф, това не помагаше. Имаше значение само как се чувства, когато е близо до него.

Пропадане. Нямаше друга дума, с която чувството можеше да се опише.

През останалата част от деня — докато отговаряше на телефонните обаждания и попълваше разни документи — тя мислеше за разговора си с него и за това, колко искрено бе отговорил на въпроса й за Тъли. Страст.

Но най-вече мислеше за усмивката му, която издаваше възхищението му.