Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момичетата от Алеята на светулките (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firefly Lane, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2020 г.)

Издание:

Автор: Кристин Хана

Заглавие: Алеята на светулките

Преводач: Силвия Желева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 978-954-.17-0288-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8398

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Тъли тича през целия път до автобусната спирка на Четирийсет и пета улица.

— Кучка — шепнеше тя със сълзи в очите.

Когато дойде автобусът, тя си купи билет и се качи, като измърмори: „Кучка“ още два пъти, намери място и седна.

Как можа Кейт да й ги наговори такива?

— Кучка — каза отново, но този път думата не прозвуча така убедено.

Автобусът спря на по-малко от пресечка от къщата на Чад. Тя затича към къщата му и почука на вратата.

Той отвори почти мигновено, облечен в сив анцуг и тениска с надпис „Ролинг Стоунс“. Усмивката му й подсказа, че я е очаквал.

— Здравей, Тъли.

— Заведи ме в леглото — прошепна тя с дрезгав глас и пъхна ръце под тениската му.

Стигнаха до малката спалня в задната част на къщата, като се целуваха непрекъснато. Тя не се отделяше от него, от прегръдките му, целуваше го страстно и дълбоко. Не вдигна поглед към него, не можеше, но това нямаше значение. Когато легнаха върху леглото, и двамата бяха голи и силно възбудени.

Тъли забрави себе си и болката си в удоволствието, което й даваха ръцете и устата му, а когато всичко свърши, остана да лежи, преплела крайници с неговите, опитваща се да не мисли за нищо, освен за това, колко добре се чувства.

— Искаш ли да поговорим?

Тя беше втренчила поглед в тавана, който познаваше така, както и мечтите си.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Тъли.

Тя се обърна на една страна и втренчи поглед в него, подпряла главата си върху ръката. Той погали лицето й.

— Двете с Кейт сте се скарали заради мен, а знам колко много значи за теб мнението й.

Думите му я изненадаха, макар че не би трябвало. Макар че само спяха заедно, тя беше започнала да се разкрива пред него. Всичко бе започнало случайно, с по някоя забележка след секса или докато пиеха, а после нещата, бавно и постепенно, се бяха развили. Тя се чувстваше в безопасност в леглото му, свободна от преценки и осъждане. Бяха любовници, но не се обичаха и това правеше нещата по-лесни. Но сега тя разбра, че е чувал всяка нейна дума и така си е оформил някаква представа. Изведнъж осъзнаването на този факт я накара да се почувства по-малко самотна и макар че това я плашеше, то й носеше и утеха.

— Тя мисли, че това не е правилно.

— И е така, Тъли. И двамата го знаем.

— Пет пари не давам — каза тя ожесточено и избърса очите си. — Тя е най-добрата ми приятелка. Трябва да ме подкрепя независимо какво правя. — Гласът й се прекърши на последните думи, защото си спомни обещанието, което си бяха дали преди толкова много години.

— Права е, Тъли. Трябва да се вслушваш в думите й.

Тя долови някаква нотка в гласа му, някакво колебание, което я накара да се взре дълбоко в очите му. А в тях видя тъга, която я смути.

— Как можеш да говориш така?

— Започвам да се влюбвам в теб, Тъли, а ми се иска да не беше така. — Усмихна се тъжно. — Не бъди така уплашена. Знам, че не вярваш в любовта.

Истината в думите му я натъжи и я накара изведнъж да се почувства възрастна.

— Може би някой ден ще повярвам. — Искаше й се да е убедена в това, което казва.

— Надявам се. — Целуна я нежно по устните. — И какво ще правиш сега с Кейт?

 

 

— Тя няма да разговаря с мен, мамо. — Кейт се облегна на стената на малкото помещение, известно като телефонната стая. Тъй като беше неделя следобед, трябваше да чака почти час, докато дойде редът й.

— Знам. Току-що разговарях с нея.

„Разбира се, че Тъли ще се обади първа.“ Кейт не знаеше защо това я подразни. Чу, че майка й запали цигара.

— Какво ти каза?

— Че не харесваш гаджето й.

— И само това? — Кейт трябваше да внимава. Ако майка й разбереше на каква възраст е Чад, можеше да се ядоса истински, а Тъли щеше да е бясна, ако решеше, че Кейт е настроила майка си против нея.

— Има ли още?

— Не — побърза да каже Кейт. — Той не е за нея, мамо.

— И ти го казва твоят богат опит с мъжете?

— Тя не присъства на последното парти. Не пожела да дойде. Пропуска целия живот в университета.

— Наистина ли мислиш, че Тъли е обикновеното момиче на тази възраст? Хайде, Кейт. Тя е… царицата на драмата. Пълна е с мечти. Нямаше да ти навреди, ако притежаваше поне малко от нейния огън, между другото.

Кейт изви очи към тавана. Винаги присъстваше неуловимият — а понякога и не толкова неуловим — натиск да бъде като Тъли.

— Не говорим за моето бъдеще. Фокусирай се, мамо.

— Просто казвам…

— Чух те. И какво да направя? Тя ме избягва. А аз се опитвах да й бъда добра приятелка.

— Понякога да си добра приятелка означава да не казваш нищо.

— И трябва да я гледам как прави грешка?

— Понякога, да. А после трябва да си до нея, когато се опитва да сглоби парчетата. Трябва да забравиш произхода на Тъли и колко е лесно да бъде наранена.

— И какво да направя сега?

— Само ти можеш да си отговориш на този въпрос. Отдавна вече не мога да ви давам съвети.

— Няма да има повече речи на тема животът, а? Страхотно. Точно когато една такава можеше да ми се отрази добре.

Чу как майка й издиша дима от цигарата.

— Знам, че ще бъде в редакционния офис на университетската телевизия в един часа.

— Сигурна ли си?

— Така каза тя.

— Благодаря, мамо. Обичам те.

— Аз също те обичам.

Кейт затвори и се върна в спалнята си. Преоблече се и сложи малко грим най-вече за да прикрие пъпките по челото си, излезли след кавгата й с Тъли.

Бързо прекоси университетското градче. Беше лесно. Почти всички студенти учеха усилено за изпитите. Спря пред вратата, която водеше към телевизията, приготви се за битка и влезе.

Намери Тъли точно там, където беше казала майка й — свита пред монитора. Вдигна поглед при влизането на Кейт.

— Е, е — каза Тъли и се изправи. — И това ако не е нашата моралистка.

— Съжалявам — каза Кейт.

Лицето на Тъли се сгърчи — сякаш беше сдържала дъха си и сега изведнъж го беше изпуснала.

— Прояви се като истинска кучка.

— Не трябваше да казвам всичко онова. Само че… ние никога не сме премълчавали какво мислим.

— Което е било наша грешка. — Тъли преглътна и се опита да се усмихне. Не успя.

— Не бих те наранила за нищо на света. Съжалявам.

— Закълни се, че няма да се случи отново. Че нито един мъж няма да застане между нас.

— Кълна се. — Кейт се закле с всяка частица на своето същество. Ако се налагаше, щеше да държи езика си зад зъбите. Мъжете щяха да идват и да си отиват, а приятелството им беше завинаги. То бе по-важно от всяка връзка.

— Сега е твой ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Закълни се, че повече няма да ме манипулираш, като не ми говориш. Последните три дни бяха истинско мъчение.

— Кълна се.

 

 

Тъли не беше много сигурна как се случи, но сексът с професора изведнъж прерасна във всепоглъщаща връзка. Може би Кейт беше права и тя се беше впуснала в това с мисълта за кариерата си, вече не помнеше. Знаеше само, че в прегръдките му се чувства доволна и че това е нещо съвсем ново за нея.

Той беше неин учител. Научи я на неща, за които щяха да й бъдат необходими години да ги открие сама.

Показа й какво е сексът. Леглото му се превърна в нейно пристанище, ръцете му бяха пръстенът около тялото й. Когато го целуваше и му позволяваше да я докосва с невероятна интимност, забравяше, че не вярва в любовта. Онзи първи път там, в тъмната гора в Снохомиш, се изтриваше от паметта й с всяка тяхна среща, докато един ден откри, че вече е изчезнал завинаги. Той щеше винаги да бъде част от нея, белег върху душата й, но като всички белези, избледняваше с времето и вече не беше яркочервен и кървав, а тънка сребриста линия, която едва се забелязваше.

Но дори това не й беше достатъчно. Тя започна да се дразни от всичко в университетското градче. Навън, в реалния свят, се случваха какви ли не неща — неща, които имаха значение. Джон Ленън беше убит пред нюйоркския си апартамент, мъж на име Хинкли беше прострелял президента Рейгън в патетичен опит да впечатли Джуди Фостър, Сандра Дей О’Конър беше станала първата жена, председател на Върховния съд, Даяна Спенсър се беше омъжила за принц Чарлс в церемония, която беше като излязла от страниците на вълшебна приказка, и всяко момиче в Съединените щати беше повярвало в любовта и щастливия край. Кейт говореше за сватбата толкова често и с такива подробности, сякаш беше една от поканените.

Всичките тези новини за първа страница се бяха случили през живота на Тъли, но тъй като тя беше в училище, бяха преди нейното време. О, разбира се, тя пишеше статии за университетския вестник и понякога прочиташе по някое и друго изречение в ефир, но всичко това бе като имитация на истинския живот, упражнения за истинската игра, която все още не й разрешаваха да играе.

Копнееше да плува в истински води, да е част от местните и националните новини. Умори се дори още повече от партитата и от всичко, което се организираше в университета. Не разбираше защо всички момичета искаха да се омъжат. Нима не знаеха какво се случва по широкия свят, нима не виждаха възможностите?

Тя приемаше всичко, което университетът предлагаше, научаваше всичко, до което имаше достъп, присъстваше на всички лекции по журналистика. Беше време вече да скочи в жестокия свят на телевизионните новини. Искаше да се вреже в тълпата репортери и да си пробие път с лакти до първата редица.

— Не си готова — каза Чад и въздъхна. Каза го за трети път само за няколко минути.

— Грешиш — отвърна тя и се наведе към огледалото, за да сложи още един пласт спирала за мигли. В началото на осемдесетте на двайсети век гримът не можеше да е прекален, нито прическите — достатъчни. — Готова съм благодарение на теб и двамата го знаем. Ти ме накара да нося прическата на Джейн Поли. Всичките ми костюми са черни, а обувките ми — като на домакиня от предградията. — Остави четката за нанасянето на спиралата на мястото й и бавно се обърна. Започна да разглежда внимателно ноктите си, лакирани сутринта. — От какво още имам нужда?

Той седна на леглото. Дори от това разстояние виждаше, че е тъжен или уморен от разговора им — не беше сигурна кое от двете.

— Знаеш отговора на този въпрос — каза той тихо.

Тя затършува в чантичката си за друго червило.

— Писна ми от колежа. Искам да вляза в големия свят.

— Не си готова, Тъли. Репортерът трябва да демонстрира съвършена смесица от обективност и съпричастност. Ти си прекалено обективна, прекалено студена.

Тази критика й причиняваше болка. Години наред се беше учила да не усеща нищо. А ето че сега изведнъж трябваше да е едновременно съпричастна и обективна. Да демонстрира съпричастност, но пак да бъде професионалистка. Нямаше да успее и двамата го знаеха.

— Не говоря още за националните мрежи. А за интервю за стажантка докато завърша.

Отиде до леглото. В черния костюм и бялата блуза беше олицетворение на консервативния шик. Беше овладяла дори сексапила, който й придаваше дългата до раменете коса, като я беше прибрала в конска опашка. Седна в края на леглото и отметна кичур коса от очите си.

— Просто ти не си готов аз да изляза в публичното пространство.

Той въздъхна и докосна брадичката й с кокалчетата на пръстите си.

— Вярно, предпочитам да си в леглото ми, отколкото вън от него.

— Признай, че съм готова. — Искаше да прозвучи секси и като възрастна, но уязвимостта трепереше в гласа й и я издаде. Имаше нужда от одобрението му, както имаше нужда от въздух и слънчева светлина. Можеше да преживее и без него, разбира се, но щеше да е по-малко уверена, а днес имаше нужда от всичката си увереност.

— О, Тъли — каза той накрая, — ти си родена готова.

Тя се усмихна победоносно, целуна го страстно, после стана и грабна дипломатическото си куфарче. Вътре имаше няколко резюмета, напечатани на дебели листове, няколко визитни картички, на които пишеше: „Талула Харт, телевизионен репортер“, и лента с новината, която беше излъчила за университетската телевизия.

— Побързай — каза Чад.

— Непременно.

Хвана автобуса пред павилиона за хамбургери на „Кид Вели“. Макар вече да не беше първокурсничка, не си беше направила труд да вземе колата си в университета. Паркингът беше прекалено скъп, а места за паркиране се намираха изключително трудно. Освен това, семейство Малърки обожаваха да карат стария автомобил на баба й.

През целия път премисляше какво знае за мъжа, с когото щеше да се срещне. На двайсет и шест, той вече беше уважаван репортер, спечелил някои от най-големите награди по време на конфликта в Централна Америка. Нещо — в нито една статия не се казваше какво — го бе принудило да се върне у дома си, където внезапно бе решил да смени кариерата си. Сега беше режисьор в най-малкия офис на една от местните телевизионни станции. Тя беше репетирала безкрайно онова, което щеше да каже.

„Радвам се да се запозная с вас, мистър Райън.“

„Да, имам впечатляващ опит за жена на моята възраст.“

„Предана съм на журналистиката и се надявам, не, очаквам да…“

Автобусът бавно спря на ъгъла на Първа улица и „Брод“. Тя побърза да слезе. Докато стоеше до знака за автобусна спирка и преглеждаше бележките си, започна да вали. Не валеше така силно, че да е необходим чадър или качулка, но достатъчно, за да съсипе прическата й и да влиза в очите й. Наведе глава, за да защити грима си, и затича.

Малката бетонна сграда, на чиито прозорци нямаше завеси, се намираше в средата между две пресечки, а до нея имаше паркинг. Влезе и се консултира с информационното бюро. То я упъти към стая 201.

Тя изправи гръб, усмихна се професионално и отиде до стая 201.

Отвори вратата и за миг остана шокирана. Мъжът, който стоеше пред нея, беше великолепен — рошава черна коса, електриковосини очи и набола брада. Въобще не беше онова, което беше очаквала.

— Вие ли сте Талула Харт?

Тя подаде ръка.

— Аз съм. А вие ли сте мистър Райън?

— Да. — Стисна ръката й. — Влезте.

Поведе я през малка приемна, из която навсякъде бяха пръснати документи, камери и купища вестници. Имаше две отворени врати, зад които се виждаха празни офиси. В ъгъла стоеше друг мъж и пушеше цигара. Беше огромен, поне метър и деветдесет, с гъста руса коса и дрехи, които изглеждаха така, сякаш беше спал с тях. На тениската му се виждаше огромен лист марихуана. Вдигна поглед при влизането им.

— Това е Талула Харт — каза мистър Райън, вместо да я представи.

Огромният мъж изсумтя.

— Онази с писмата?

— Да, това е тя. — Мистър Райън се усмихна на Тъли. — А това е Мат. Нашият оператор.

— Радвам се да се запозная с вас, мистър Мат.

И двамата се засмяха, а смехът им само затвърди опасенията й, че е прекалено млада.

Райън я заведе в ъглов офис и й посочи металния стол пред дървеното бюро.

— Седнете — каза и затвори вратата след себе си.

Седна зад бюрото и я погледна. Тя изпъна гръб и се опита да изглежда по-възрастна.

— Значи вие сте тази, която задръства пощата ми с резюмета и репортажи. Сигурен съм, че с вашата амбиция сте ни проучили. Ние сме сиатълският екип на КСРО в Такома. Тук нямаме програма за стажанти.

— Така пишеше и в писмата ви.

— Знам. Аз ги писах. — Той се облегна назад и постави ръце зад тила си.

— Четохте ли статиите ми? Гледахте ли репортажите ми?

— Затова сте тук всъщност. Когато разбрах, че няма да спрете да ми изпращате материали, реших, че може да погледна поне един.

— И?

— Ще бъдете добра някой ден. Имате талант.

„Един ден? Ще бъдете?“

— Но далеч не сте готова.

— Затова и искам да бъда стажантка.

— Такава позиция не съществува.

— Ще работя от двайсет до трийсет часа на седмица и не ме интересува какво ще стане с оценките ми в колежа. Ще проверявам фактите, ще правя проучванията, всичко. Как е възможно нещо да се обърка?

— Всичко? — Той я гледаше внимателно. — Ще правите ли кафе, ще пускате ли прахосмукачка и ще почиствате ли банята?

— Кой прави това сега?

— Мат и аз. И Карол, когато не е по следите на някоя новина.

— Тогава, да.

— Значи сте готова на всичко.

— Да.

Той продължи да я гледа внимателно.

— Осъзнавате, че ще бъдете чирак, и при това лошо заплатен.

— Разбирам, че ще мога да работя в понеделник, сряда и петък.

Накрая той каза:

— Добре, Талула Харт. — Изправи се. — Покажете ми какво можете.

— Непременно. — Усмихна се. — И ме наричайте Тъли.

Той я изпрати обратно през офисите.

— Хей, Мат, тази е новата ни стажантка. Тъли Харт.

— Страхотно — каза Мат, без да вдигне поглед от камерата в скута си.

На вратата мистър Райън спря и се обърна към нея.

— Надявам се, че ще приемете работата си сериозно, госпожо Харт. Или това е експеримент, чийто живот ще бъде по-кратък от този на млякото.

— Можете да разчитате на мен, мистър Райън.

— Наричайте ме Джони. Ще се видим в петък. Да кажем, в осем сутринта?

— Ще бъда тук.

Тя мислеше за срещата, докато вървеше бързо към автобусната спирка. Всъщност сама беше създала стажантския си пост. Някой ден, когато Фил Донахю я интервюира, тя ще му разкаже тази история, за да демонстрира твърдата си решимост.

„Да, Фил. Това беше смел ход, но вие познавате света на телевизията. Това е един жесток свят, а аз бях момиче с амбиция.“

Но първо щеше да каже на Кейти. Нищо не бе достатъчно съвършено, докато не го споделеше с Кейт.

Това беше началото на мечтата им.

 

 

Черешовите дръвчета във вътрешния двор отбелязваха хода на времето по-добре от всеки календар. Разцъфтели през пролетта, покрити с пищна зеленина в топлите и тихи дни на лятото, облечени във величествена цветна премяна за началото на учебната година, а сега, голи в този ноемврийски ден на 1981 година.

За Кейт животът се движеше стремително. Тя беше на светлинни години от срамежливото и тихо момиче, каквото беше при пристигането си. За годините, прекарани във Вашингтонския университет, тя се беше научила как да пише молби, как да организира парти за триста души, как да изпие наведнъж чаша бира и да яде сурови омари, как да се чувства удобно сред хора, които не познава, как да пише злободневни новинарски истории и да ги филмира, без дори да спира да се движи. Професорите, преподаващи журналистика, я оценяваха високо и непрекъснато й повтаряха, че има талант.

Проблемът, изглежда, беше сърцето й. За разлика от Тъли, която просто продължаваше напред и можеше да задава всякакви въпроси, Кейт намираше за трудно да се натрапва на чуждата мъка. Все по-често и по-често напоследък тя отказваше да пише и само редактираше материалите на Тъли.

Не притежаваше необходимото, за да бъде режисьор на новините или първокласен репортер. Всеки ден, прекаран в класните стаи, беше лъжа за нея.

Напоследък тя мечтаеше за други неща. Искаше да учи право, за да може да се бори с неправдите, или да пише романи, които да карат хората да виждат света в позитивна светлина… или — и тази беше най-скритата й мечта — да се влюби. Но как би могла да сподели тези неща с Тъли?

Тъли, която я бе държала за ръката преди толкова много години, когато никой друг не искаше да дружи с нея, която бе изплела общата им мечта да станат репортери. Как би могла да каже на най-добрата си приятелка, че вече не споделя тази мечта?

Би трябвало да й е лесно. Бяха още момичета, когато мечтаеха да бъдат екип. През изминалите години светът се беше променил толкова много. Войната във Виетнам беше изгубена, Никсън беше подал оставка, а кокаинът се беше превърнал в мода. Американският отбор по хокей бе направил чудо и бе спечелил Олимпийските игри. Едва ли мечтите можеха да останат непроменливи в един така динамичен свят.

Трябваше, поне веднъж, да се противопостави на Тъли и да й каже истината. Трябваше да сподели онова, което й тежеше: „Това е твоята мечта, Тъли, и се гордея с теб, но вече не съм на четиринайсет и не мога вечно да те следвам.“

— Може би днес — изрече на глас, докато крачеше с раницата на рамо през покрития със сива мъгла вътрешен двор.

Ако само имаше собствена мечта, която да замени старата. Тъли може би щеше да приеме това, но не и неясното „не знам“.

Излезе от университетското градче, смеси се с тълпата деца и пресече улицата, като се усмихваше и махаше на приятелите си. Като стигна в общежитието, отиде право в дневната, където момичетата седяха плътно едно до друго по диваните, по столовете и по пода.

Хвърли раницата си на пода и намери свободно местенце между Шарлот и Мери Кей.

— Започна ли вече?

Около трийсет души я подканиха да пази тишина, когато зазвуча музиката на „Болницата“. Лицето на Лора изпълни екрана. Беше красива в бялата престилка. Из стаята се понесе колективна въздишка. После се появи Люк в сивия си костюм и се усмихна на бъдещата си съпруга. Точно тогава вратата се отвори.

— Кейт! — извика Тъли, нахълтвайки в стаята.

— Шшшш — казаха всички едновременно.

Тъли клекна до Кейт.

— Трябва да поговорим.

— Тихо. Люк и Лора ще се женят. Можеш да ми разкажеш за интервюто — получила си работата, поздравления — когато филмът свърши. А сега тихо.

— Но…

— Шшш.

Тъли се отпусна на колене и зашепна:

— Как можеш да си така захласната по…

— Шшш.

Тъли въздъхна театрално и кръстоса ръце.

Щом серията свърши и музиката започна отново, тя скочи на крака.

— Хайде, Кейт. Трябва да поговорим. — Сграбчи Кейт за ръката и я поведе през коридорите, а после и по мръсните стъпала към мръсната малка тайна на общежитието — стаята за пушене. Тя беше сгушена зад кухнята, вътре имаше две пейки, масичка за кафе, покрита с пълни пепелници, а въздухът бе така гъст и син, че смъдеше в очите дори когато там нямаше никого. Тук се разменяха клюки след партитата и се споделяше среднощен смях.

На Кейт не й харесваше тук. Навикът, който изглеждаше така страхотен и предизвикателен на тринайсет, й се виждаше глупав сега.

— Хайде, разкажи ми всичко. Получила си стажантското място, нали?

Тъли се усмихна.

— Така. Ще работя в понеделник, сряда и петък. И през някои от уикендите. Вече сме на път да осъществим мечтата си, Кейти. Ще получа тази работа и когато завършим, ще ги уговоря да вземат и теб. Ще бъдем екип, както винаги сме искали.

Кейт си пое дълбоко дъх. „Направи го. Кажи й.“

— Не трябва да се тревожиш за мен, Тъли. Това е твоят ден, твоето начало.

— Не ставай смешна. Все още искаш да бъдем екип, нали? — Тъли млъкна и загледа втренчено Кейт, която отвори уста… Тъли се засмя. — Разбира се, че искаш. Знаех си. Просто се заяждаше с мен. Много смешно. Ще говоря с мистър Райън — той е новият ми шеф — веднага щом започне да не може да диша без мен. А сега трябва да бягам. Чад ще иска да чуе за интервюто, но трябваше да кажа първо на теб. — Тъли я прегърна здраво и тръгна.

Кейт стоеше там, в малката грозна стая, в която миришеше на застоял цигарен дим. След малко тръгна към вратата.

— Не — каза тихо. — Не искам да бъда репортер.

Нямаше кой да я чуе.