Триш Макгрегър
Есперанса (7)

Шест

Доминика чакаше на прашния път на открито, без никаква защита от хапливия вятър, на място, което бе толкова лишено от всякаква красота, че раздираше сърцето й. В далечината, през ширналата се на километри разстояние пустош, към нея се носеше някакъв обект, последван от буря от прах. Бен, шофиращ любимата си кола, „Мерцедес Бенц“ 500 SL.

Секунди по-късно колата спря пред нея и Доминика се настани на седалката до шофьора, чувствайки се внезапно напълно изтощена.

— Уморена ли си? — попита я Бен.

— Много — отвърна тя. Нямаше да му каже за Вайра. Бързо заключи тази информация дълбоко в себе си, където дори Бен не можеше да достигне и да я открие.

— И? — попита той нетърпеливо. — Какво стана с атаката?

— Провали се. Те останаха във вилата, а някой в хотела активира защитните капаци.

— Междинни ли са?

— Да.

Той възкликна възторжено. Доминика не можа да се насили да му каже и останалото — че тези междинни бяха недосегаеми за тях. Нека се насладеше на момента.

Обичайната му виртуална форма, Бен, когото тя познаваше, изглеждаше като калифорнийски сърфист, русокос и с тен, с будни сини очи. Нейната обичайна форма бе на нежна брюнетка, красавицата, каквато беше в своя истински живот в Испания. По времето на брухос той беше сравнително млад, а тя — не.

Брухос имаха способността да пътуват във времето и при такова свое преживяване през 1914 година Доминика откри Бен в една от фабриките на Хенри Форд и го обсеби, когато той се връщаше от работа късно вечерта. Използва тялото му в продължение на пет месеца и живя вместо него, наслаждавайки се на вкуса на физическия живот. Един ден той почувства, че има някой в съзнанието му, помисли си, че полудява и опря пистолет до слепоочието си. Стреля, но пистолетът засече и това я спаси от унищожение, защото в противен случай нямаше да може да избяга от тялото, преди той да умре. Затова когато напусна тялото му, обсеби насила мозъка му и след като Бен умря от кръвоизлива, тя го чакаше отвъд. Оттогава бяха заедно. Чувстваше се отговорна за него.

Бен остана в нейното племе, защото вярваше, че това е най-добрият му шанс да обсебва тела и да изживява живота на своите приемници — крайната цел на всеки брухо. С течение на времето нейното племе бе постигнало някои впечатляващи успехи. Но не беше лесно и никога нямаше гаранции. Дори вечно гладните за живот духове да успееха да преодолеят изкушението да се насладят незабавно на тялото и по този начин да го изхабят, дори да успееха да подчинят личността на приемника или да създадяха хармонично съжителство с него, все пак наследяваха целия му емоционален багаж. А когато отново се върнеха в своето измерение след края на естествения живот на физическото тяло, което бяха „заели“, им беше изключително трудно. Понякога спомените за това кои са били се завръщаха и те не можеха да ги преодолеят. Статистиката на самоубийствата след възвръщенците бе много висока. А психическите травми и загубата на разсъдъка — още по-многобройни. Може би едва един на петима оцеляваше.

Но тя и Бен бяха късметлии. Бяха изживели няколко такива живота заедно. Най-лош винаги беше опитът им като тийнейджъри — много за кратко, но въпреки това бе разширил представата им за света. Най-хубавият им съвместен живот бе през 50-те години на XX век в Канзас, когато бяха прекарали трийсет години заедно като семейна двойка. Бяха вкусвали и много други животи, оставайки някъде за по месеци, друг път за години, за да изучат някое конкретно време и място. Но да изживееш цял един живот вместо приемника, се случваше много рядко.

— Можем ли да ги вземем? — попита Бен.

Доминика простря ръцете си към климатика, от който духаше топъл въздух. Брухос не възприемаха горещината и студа така, както съществуваха те във физическия свят. Тя изпитваше само бледо фантомно, ампутирано усещане. В онези древни времена, когато нейният народ контролираше Есперанса, усещанията им бяха по-остри. Но това време бе отминало много отдавна и ето я сега, носеща се през студената слънчева светлина в кола, която струваше купища пари във физическия свят, но тук бе създадена само от намерение и желание. Химери, тяхното обменно средство.

— Ника?

— Не, не можем да ги обсебим. Опитах, само за да видя дали може да го направим, и бях изтласкана навън.

— Какво? Но… това е невъзможно.

Невъзможно, но се беше случило.

— Какво знаем за Мануел Ортега? Той шофираше автобуса, който откара междинните до Есперанса. — Разказа му набързо какво бе станало в автобуса — и отвън, когато Мануел й се бе присмял. — Знам, че работи за Посада де Есперанса и се занимава с всякакви случайни работи в Хиганте. Но освен това ми е абсолютно празно петно.

— Не го познавам, но ще проверя всичко.

— Знаем ли за някого на име Чарли?

— Цялото му име?

— Не го знам. — Обясни му за имейла, който бе открила в компютъра на Грейнджър.

— Звучи като някой важен в схемата на ловците.

Доминика веднага си помисли за Номад. Те са защитени, Ника. Не можете да ги вземете. След като бе открила, че Вайра все още можеше да се преобразява, се съмняваше във всичко, което някога бе смятала, че знае за него. Дали бе един от ловците на светлина, или бе просто техен заместник във физическия свят? А имаше ли някакво значение? И в двата случая работеше за тях. Но най-важното беше — наистина ли тя бе променила сама собствената си история? Това е лъжа, която ти сама си внуши. И през изминалите векове си повярва, че е истина. Дали спомените й за изминалите шест столетия я бяха предали?

— Е, тогава как ще се доберем до тях? — попита Бен.

— Грешен въпрос. Как междинните са се добрали до тук? Кой е отворил портала? И най-вече — защо?

— Можем да обсебим Ед Грейнджър и Сара Уелс и бързо ще научим отговорите.

— Те може да не ги знаят. Ед ги разпозна като междинни, но, мисля, че беше също толкова озадачен, колкото сме и ние. Освен това сега ще ни е трудно да проникнем в града. Навсякъде са пуснали вентилаторите. — През последните десет години, откакто бе заповядала нападенията на града, след всяка поява на брухос жителите пускаха мощни вентилатори по улиците, за да разпръсват мъглата, с която често пътуваха гладните духове. — Колко сме на брой в племето, Бен? Шейсет хиляди?

— Шейсет хиляди осемстотин двайсет и шест според вчерашното преброяване.

Бен, човекът на числата, счетоводителят на племето.

— А общият ни брой?

— Около два милиона, разпръснати по целия свят, но повечето са концентрирани в отделни, малобройни племена. Много от членовете ни все още се хранят от продължаващите бедствия в Хаити, Судан, Дарфур, Индонезия… Когато настъпи сезонът на ураганите, са като деца пред маса, отрупана с лакомства.

Доминика си представи образно картината.

— Чувал ли си някога за блог, наречен освобождение.ком?

Изражението на Бен се промени, тя почти надуши страха, който започна да струи от него.

— Да. Следим го. Има брухос в Гуаякил, които търсят жената, която го създаде. Но все още не са я открили. Не можем да определим колко са организирани, но очевидно планират нещо.

— Ако двайсет хиляди души, въоръжени с огнепръскачки се съберат в Есперанса, това ще бъде краят ни, Бен.

Пръстите на Бен се свиха конвулсивно около волана.

— Още една причина да го направим по моя начин, Ника.

Неговият начин беше масов погром върху Есперанса и всяко селце и град северно от Рио Пало, обсебване на всеки жител, така че веднъж и завинаги Есперанса да се превърне в град на брухос.

— Ловците на светлина ще се намесят.

— Не се намесиха преди десет години, когато нарушихме примирието и започнахме да обладаваме отново хора. Мисля, че не са достатъчно на брой, за да се борят с нас. Бойното поле сега е съвсем различно в сравнение със ситуацията от времето на последната битка за Есперанса, Ника. Вече ги превъзхождаме по численост. Разраснахме се в нещо, което те не биха могли да си представят преди петстотин години. Ако щяха да се намесват, вече да го бяха направили.

— Може би появата на двама междинни е първият етап от някакъв нов голям план, с който възнамеряват да ни победят.

— Как?

— Не знам.

Все още нямаше нужните отговори. Но ловците бяха намислили нещо, тази група за освобождение я притесняваше, а появата на междинните направо я плашеше. Внезапно се почувства застрашена от всички страни и не беше сигурна какво да прави, в коя посока да поеме.

Бен подкара диво мерцедеса. Той летеше през голата пустош, гумите вдигаха прах след тях, във всички посоки хвърчаха изсушени съчки от храстите, километър след километър, докато в далечината се появиха два напълно еднакви върха, пронизващи надвисналото сиво небе — тяхната база, обвита от плътна, тъмна мъгла. Дом, сладък дом, помисли си Доминика и се потисна от тази мисъл.

След като ловците бяха разбили брухос в битката преди петстотин години, мнозина от тях бяха потърсили начин да се освободят от своето съществуване. Ловците ги поеха и се предполагаше, че са ги отвели в други пространства на отвъдния живот. Доминика все още не беше сигурна какво означаваше това. Какви други пространства? Единственото, което тя познаваше, бе това. Единственото сигурно нещо бе, че битката бе оставила много брухос — и тя бе една от тях — с все по-нарастваща омраза към ловците и с все по-ненаситен глад за физически живот.

Голяма част от брухос бяха напуснали Еквадор след онази битка и се разпръснаха по целия свят. Започнаха да сформират племена и се научиха как да завземат телата на хората, за да си доставят физическо удоволствие, или за да опознават новото в бързо променящия се свят.

Преди двайсет години тя и Бен се върнаха в тази пустееща долина, която бе толкова грозна, колкото бе и сега — гола, безплодна земя. Призоваха брухос от всички кътчета на земята и тези, които отговориха на призива им, станаха част от тяхното ново племе. Със своето колективно съзнание и желание издигнаха двата върха — близнаци, които се извисяваха в небето на около хиляда и шестстотин метра. После създадоха вътре в тях своя свят. Нищо от него не бе реално във физическия смисъл на думата. Беше като мираж, невидим за очите на хората. Но именно оттук, от техния базов център, те се пръсваха из цяла Южна Америка и обсебваха тела навсякъде, където успяваха. Досега бе смятала, че не са вземали достатъчно тела на едно място, за да привлекат вниманието на ловците. Но очевидно бяха го направили и с помощта на чудото на интернет семействата и приятелите на приемниците се бяха обединили с една-единствена цел: да унищожат брухос и да си върнат Есперанса.

Мерцедесът потъна в мъглата. Бен се протегна към копче на контролното табло, натисна го и тайната врата в планината пред тях се отвори. Влезе вътре, натисна два пъти клаксона и вратата се затвори. В пещерата имаше светлини, имитиращи естествената дневна светлина — можеха да се намират на който и да е паркинг в Америка или Европа. Тъй като духовете копнееха силно за физическия живот, те полагаха огромни усилия да създадат атмосфера, която го копираше. Дори останалите коли, паркирани до тях, поддържаха тази илюзия достоверно — хибриди, пикали, седани, субарута, джипове, няколко смартове, дори имаше и електрически коли. Над гаража на паркинга имаше цял един свят, който също отразяваше физическия живот: улици, квартали, магазини, ресторанти, кафенета, малки офиси…

Двамата взеха асансьора до третия етаж и се прехвърлиха на влака за техния квартал и дома им. По пътя Доминика се обади на Рафаел и Пърл, двама от най-преданите членове на племето й. Когато влакът им влезе в тяхната гара, те ги чакаха на платформата.

Заради физическите им истории, животът им в отвъдния свят бе предсказуем — Рафаел приличаше на чернокож Кларк Гейбъл, а Пърл бе истинска бяла Вивиан Лий. Бяха умрели в Съединените щати в ранните 60-те години на XX век, чернокож и бяла жена в болния от расизъм Юг, когато черните и белите бяха имали отделни ресторанти, отделни тоалетни и отделни места в автобусите. Отношенията им заплашваха статуквото в затънтеното им малко южняшко градче в Алабама. Ку-клукс-клан го бяха обесили, а тя се бе самоубила след това. Гневът и болката ги бяха довели в племето на Доминика. Те рядко се впускаха в сексуални екскурзии, както правеха тя и Бен и много други от духовете. Бяха щастливи просто, че са заедно и изглеждаха способни да възприемат по-голямата картина. Град само на и за брухос.

Прегърнаха се силно; и двамата изглеждаха много развълнувани.

— Носят се слухове — започна Рафаел, докато всички се отправяха към тротоара отдолу. — Верни ли са?

— Да — отвърна Доминика.

Пърл нададе възторжен вик, увисна на раменете на Рафаел и затанцува радостно там, на призрачните им циментови тротоари, в сянката на техните въображаеми сгради, сред скапания им въображаем свят. А Рафаел, обикновено толкова сдържан и сериозен, избухна в смях и я поощри, като затанцува заедно с нея.

— Но те не могат да бъдат завзети — каза Бен. — Защитени са.

Въодушевлението напусна Рафаел и Пърл със скоростта, с която въздухът излиза от спукан балон.

— Как… е възможно това? — попита шокирана Пърл.

— Нелепо — добави Рафаел. — Нечувано.

— Но вярно. — Доминика обясни набързо какво знаеше досега, какво подозираше и на какво се надяваше. Премълча някои неща, които не смяташе, че е необходимо да знаят.

Вече бяха в къщата, която споделяха с Бен, свръхмодерна постройка според всички представи — подвижни стени, подове от най-скъпо и качествено дърво, електронно контролирани транспаранти на прозорците, спираща дъха гледка към близките езера и вулканични върхове, паркове и загадъчни околности, също толкова призрачни и фалшиви, както всичко, което ги обграждаше. Фалшиво, но удобно и успокояващо. С Бен дори имаха няколко кучета, котки и птици, жертви на насилие във физическия си живот, изпълнени с гняв към хората, които се бяха отнесли така с тях. Тук те бяха защитени и обичани. Животните се променяха в зависимост от това как се променяше и разбирането им за света на брухос, изчезваха, появяваха се отново… Сега в къщата имаше бебе голдън ретривър, тъжен малък конюр папагал, бяла персийска котка. Спяха заедно, ядяха заедно, но утре някой от тях можеше да изчезне просто така. Къде? Доминика нямаше представа. А и сега не беше времето да се разсъждава кой къде отиваше.

Събраха се в предната стая, разговаряха спокойно, докато Доминика вършеше своите фантомни задължения на домакиня, поднасяше сирене и солени бисквитки, резени целина и гъсто, червено чилийско вино, прясно манго, папая, киви. Вземаха от физическия живот само най-доброто, тя и нейното племе.

— Ако не можем да ги обсебим, какъв е смисълът тогава? — каза Пърл, когато Доминика се присъедини към тях.

— Трябва ни повече информация — обясни Доминика. — Какво знаят Ед Грейнджър и Сара Уелс? Кой е Чарли? Откъде Мануел Ортега бе научил за междинните? Кой му бе наредил да ги вземе от бодегата? Част ли е от освободителното движение? Защо не се страхува от нас? Той се осмели да ми се присмее, да ми каже, че не е някой, с когото искам да се забърквам! Можете ли да си представите?

Рафаел се приведе напред замислено.

— Знаем за тази група за освобождение. Но статиите им в блога са кодирани, тайни, понякога са абсолютно неразбираеми. Не можем да кажем колко са на брой, какви са плановете им. Но определено трябва да следим по-отблизо дейността им.

— Мисля, че представляват потенциална заплаха — намеси се Пърл. — Ако група като тази е достатъчно многобройна и всички хора дойдат в Есперанса с огнепръскачки, когато ние сме във виртуалните си форми или използваме телата на приемници, това ще бъде краят ни. Или ще бъдем принудени да напуснем Есперанса.

— Не съществува такъв вариант — каза Рафаел. — Не можем да приемаме виртуални форми никъде другаде. На всяко друго място на света сме безсилни.

Доминика махна с ръка.

— Нека не правим прибързани заключения. Сега вие двамата трябва да се превърнете в сенки на Ед Грейнджър и Сара Уелс и да ги следите непрекъснато. Ние с Бен ще тръгнем след междинните и ще видим какво ще открием за Мануел и онзи загадъчен мъж, Чарли.

— Това ли е? — Рафаел изглеждаше ужасен. — Това ли е целият ни скапан план?!

— Да не би да имаш по-добър? — попита Доминика.

— Да. Нападаме Есперанса и обсебваме всяко тяло, което видим. — Засмя се ехидно. — Представете си хаоса!

— И ловците на светлина веднага ще се появят, Рафаел. Ще предизвикаме моментално война.

— Може би е време за война. Защо се страхуваш от тях, Ника? Ловците не са реагирали изобщо вече десет години, откакто подновихме нападенията си. Те са страхливци, също като местните. Мисля, че са прекалено уплашени, за да направят каквото и да е. Страхът и терорът вършат чудесна работа.

— А като завземем всички, може би ще предотвратим плановете на т.нар. освободително движение — добави Пърл.

— Ловците не са страхливци, но не е само това. Подозирам, че тук става нещо друго, че замислят някакъв по-мащабен план — отвърна Доминика. — По-мъдро е да действаме предпазливо, отколкото с едно неразумно действие да загубим завинаги Есперанса.

Рафаел кимна замислено.

— Виж, ние с Пърл сме с теб и Бен. Винаги сме те подкрепяли. Но ако не намерим нужните отговори и ако все още не можем да обсебим междинните, тогава казвам, че трябва да поемем инициативата. Най-добрата защита е нападението. Нека да атакуваме всички накуп и да превземем града.

— Точно така — съгласи се и Бен.

Доминика не харесваше посоката, в която бе поел разговорът. Рафаел и Пърл имаха много поддръжници в племето и лесно можеха да спечелят по-голямата част от брухос на своя страна. Ядоса се, че и Бен ги подкрепи. Тя беше толкова силна, колкото бе и племето, което ръководеше, а ако най-приближените й организираха преврат, лесно щеше да бъде отстранена. Тази възможност я принуди да предприеме дързък ход.

— Ако ловците са тези, които са вкарали междинните в града, тогава е сигурно, че присъствието им тук не е в наша полза. Затова си прав за едно нещо, Рафаел. Трябва да поемем инициативата. Мисля, че трябва да убием междинните.

— Как ще ги убием, когато не можем да ги обсебим? — попита Пърл.

— Ще им кажем, че са в кома, някъде, където и да е това, че са почти мъртви. Това би трябвало да ги уплаши, да ги накара да избягат. Ще ги проследим до телата им, ще обсебим най-близките им хора, ще ги принудим да ги убият. Това ще попречи на плановете на ловците и ще им изпратим директно послание, че не бива да се мотаят около нас.

Известно време никой от останалите не каза нищо. После лицето на Рафаел грейна като тиквен фенер на Хелоуин.

— Гениално! А след като те умрат и ловците изгубят преимуществото си, ще нападнем Есперанса.

Доминика не беше съгласна с идеята за масово нападение върху града. Но не беше моментът да му противоречи. Нека мислеше каквото си искаше.

— Ще работим по двойки — каза тя и обясни останалата част от плана си.