Триш Макгрегър
Есперанса (29)

Двайсет и осем

Доминика и племето й знаеха, че т.нар. освободители бяха на път и наброяваха хиляди. Въпреки това огромният брой автобуси, камиони, коли и джипове, които се изсипаха в града, я шокира.

Снайперистите, разположени на покривите, по дърветата и на високите прозорци на сградите, откриха огън, щом първата вълна от коли навлезе в Ел Корасон. Броните се разтресоха, гумите се пукаха, коли и автобуси се преобръщаха, когато шофьорите им биваха ранени или убити, другите превозни средства се удряха в тях и избухваха в пламъци. Тълпите хора се блъскаха по улиците и из парка и падаха един по един на земята, простреляни отточните снайперисти. Гигантски, черни димни облаци с височината на сграда и мазен пушек изпълваха улиците.

Тя стоеше изправена в тялото на своя приемник, незначителна чиновничка от Есперанса. Оттук имаше общ поглед към града и можеше да види слабите места в защитата им. Затова разпери ръце и призова мъглата, както бе направила и в Сан Франциско. Тя се спусна от всички посоки, изпълни улиците, запълзя по стените на сградите, намали видимостта до нула. Гладните духове вътре в нея се тресяха и пееха… Намери тялото, нахрани тялото, изпълни тялото, бъди тялото… Песента им се сливаше с писъците на нападателите. И после мъглата погълна цели улици, обви стволовете на дърветата, покри покривите на сградите като изящна бяла дантела и се понесе с изумителна лекота към следващата редица коли.

Нейното племе бе властвало над този град през последните десет години със страха и ужаса, който вселяваха в хората, но сега това не беше достатъчно. Безстрашни мъже и жени, въоръжени с огнепръскачки, пистолети, пушки, гранати и ръчно направени експлозиви, крачеха из улиците на Ел Корасон и принуждаваха племето й да се бие по начин, който не му беше присъщ. Ръце срещу ръце, лице срещу лице. Духовете, командващи телата на приемниците си, се чувстваха като непохватни патета на панаирджийско стрелбище. Блокадите бяха разбити и армада от коли и камиони нахлу из улиците на града — шофьорите им надуваха силно клаксоните, а от прозорците и отворените врати висяха стрелци, които стреляха напосоки.

Вбесена, Доминика заповяда приемниците на духовете да затворят града от юг и от запад и призова втора, по-плътна и мрачна мъгла да запречи северните и източните граници на Есперанса. Накъдето и да погледнеше, във всеки ъгъл на града, се водеха престрелки, димът и мъглата се смесваха с шумотевицата на битката, въздухът бе изпълнен с виковете и писъците на умиращите. Но хората продължаваха да прииждат — еквадорци, аржентинци, чилийци, венесуелци, бразилци, колумбийци…

Всички заливаха Есперанса като някаква чума. Във всяка страна, където нейното племе бе обсебвало хора, откакто бяха издигнали дома си във върховете близнаци преди двайсет години, си бяха създали врагове — безбройно множество от хора, копнеещи да отмъстят за близките си — и сега те бяха тук, жадуващи за кръв, победа, свобода, отмъщение.

Карма. Доминика отправи призив към Рафаел и поиска той да разпредели поне хиляда от своите специални последователи на северния край на града, за да попречат на отмъстителите да се разбягат към извънградските райони и в провинцията. Тези негови привърженици бяха обладали телата на най-силните мъже и жени в Есперанса, уличните бойци, които се бяха борили срещу брухос години наред. Беше иронична справедливост сега именно те да избият своите другари.

Внезапно го усети — бръмченето, звука, който беше част от сигнала, излъчван от белега на ръката на Тес, и изскочи от глупавото човешко тяло, което обитаваше, остави жалката чиновничка да падне на покрива на сградата, объркана и ужасена, и се понесе в посоката на звука. Той я доведе до един от многото автобуси, които изпълваха улиците на Есперанса, и от чиито прозорци и покрив се стреляше с огнепръскачки и пушки. Застана зад него и влезе вътре през задната врата, единственото неохранявано място, където пламъците не можеха да я засегнат.

Разнообразието на хората я потресе — бели, чернокожи, кафяви, коренни индианци, всичките въоръжени, дошли тук, за да унищожат нейното племе. Придвижи се през тях до челото на автобуса, където Иън шофираше бясно, Вайра крещеше указания за посоката, а неколцина души, сред които бяха Тес, майка й и племенницата й, стреляха през прозорците и отворената странична врата.

Доминика облада една аржентинка, стояща до Мади. В мига, в който влезе в нея, разбра, че братовчед й е бил обсебен от брухо преди четири години в Буенос Айрес и е починал вследствие на мозъчния кръвоизлив след това. Упс, съжалявам. Време е да се присъединиш към него. И внезапно жената се сгърчи, от очите й потече кръв и тя се запрепъва из автобуса, изгубила зрението си и пищейки силно.

Мади отскочи встрани и извика — Те са тук, в автобуса, а Доминика междувременно проникна в мъж на средна възраст, отавало със сребриста плитка, спускаща се до кръста му. Брухос бяха обсебили родителите му, собственици на работилничка за кожени изделия в Отавало, бяха ги използвали два дни и след това ги бяха оставили да умрат. Сега той жадуваше за отмъщение. Доминика бе подценила желанието на хората за отмъщение. Все едно. Притисна мозъка му, той започна да кърви, квичейки като прасе, което колеха, и после тя го изостави.

Хаосът и ужасът в автобуса бяха достигнали гигантски размери. Пътниците крещяха, автобусът лъкатушеше из улиците, а Вайра стана от мястото си и се преобрази. Направи го пред очите на всички, без да се крие, без преструвки и камуфлаж, чиста трансформация от човек в куче или вълк, или каквото и дяволско създание да беше той. После се хвърли напред без никакво предупредително ръмжене. Съвършената атака.

Мощните му крака се вкопчиха в нея и в следващия миг и двамата се озоваха на брега на Лаго дел Суено.

Иън видя Вайра да се изправя на крака, после да се преобразява със скоростта на светлината, а след това Номад се нахвърли срещу нещо, което само той можеше да види — и изчезна. Иън продължи да кара като полудял, в автобуса се разнесоха викове за кърпи и одеяла, за нещо, с което да покрият мъртвите.

Пред тях се появи още една блокада — хладилни камиони бяха паркирани настрани, за да препречат пътя, на покривите им се бяха разположили снайперисти, които стреляха срещу всичко, което се мернеше пред очите им. Иън не можеше да определи дали стрелците бяха приемници или брухос във виртуалните си форми, но вече нямаше значение.

— Слим, вземи гранати — извика той. — Отиди на покрива и прати тези копелета в ада. Ще мина вдясно, по тротоара, където димът е най-плътен.

— Разбрано.

Той я проследи с поглед за миг в огледалото за обратно виждане, докато тя се затичваше по пътеката по средата на автобуса, а бялата й опашка се размяташе на гърба й. В задната част на автобуса Мади вече подбираше гранатите от купчината оръжия. И двете се изкачиха по стълбичката на покрива и се скриха от погледа му.

Сега мъглата се движеше покрай блокадата от камиони пред него. Пламъците на огнепръскачките придаваха на гледката зловещ тиквенооранжев ореол. Той чувстваше, че духовете са вътре в оранжевата сфера, чакаха ги, можеше отново да чуе шепота им, този звук, който приличаше на шкурка, търкана в коприна, дращещ и същевременно някак плавен и нежен.

Иън даде още газ, смени скоростите и автобусът се качи на тротоара, понесе се напред, мачкайки масички и столове и всичко, което му се изпречеше на пътя.

Мъглата също се понесе към тях, ужасяващата песен се чуваше ясно. Иън извика: „Огнепръскачки, Бързо!“.

Пламъците се изстреляха от прозорците, от покрива на автобуса. Мъглата плавно се отдръпна, но стрелците от покривите на хладилните камиони срещу тях продължаваха да стрелят. Димът, толкова плътен и мрачен, и всепоглъщащ, предоставяше чудесно прикритие и преди да преминат от другата му страна, два от хладилните камиони избухнаха в пламъци. Гранати, помисли си Иън. Тес и Мади бяха уцелили мишените си.

Експлозията изхвърли горящи отломки на около двайсет метра нагоре във въздуха и ги пръсна във всички посоки. Парчета метал и части от тела падаха край тях и се удряха в покрива на автобуса. Мади и Тес влязоха отново вътре и се впуснаха по пътеката с огнепръскачки в ръце.

Иън натисна едно копче на таблото пред себе си и предната част на автобуса бе покрита от защитен капак, който оставяше отворено пространство само пред шофьора, за да може да вижда пътя. С друго копче спусна защитни прегради на страничните прозорци, като остави свободни процепи, през които можеха да се пъхнат оръжията, за да стрелят навън. После натисна отново педала на газта, смени скоростите и изведе автобуса извън обсега на дима. Във въздуха ехтяха изстрели, експлозии и сирени. Сякаш бе настъпил Армагедон.

Иън ускори, двигателят заръмжа, автобусът се понесе стремително напред. Беше разпознал пътя — именно по него се бе движил, когато Хуанито бе толкова зле наранен. Той водеше до църквата, където с Тес бяха прекарали последния си час като междинни. Същата църква, в която в момента Илика, Хуанито и други хора бяха хванати в капан. По един или друг начин щеше да стигне там.

Но първо трябваше да преведе автобуса през армията от приемници, които бяха окупирали пътя, докъдето му стигаше погледът. Мъже и жени, дори тийнейджъри стояха рамо до рамо, въоръжени с пистолети, мачете, вили, пушки и всичко, което можеше да послужи за оръжие.

Нямаше представа как брухос бяха събрали толкова оръжия. Но разбираше напълно стратегията им: постави човешко лице на врага. Завладей най-силните тела, всичките местни, повече от Еквадор, и предизвикай отмъстителите да убият своите латино братя и сестри.

Пътят бе ограден и от двете страни с различни превозни средства — повечето бяха хладилни камиони, ванове, коли — и всички бяха с включени фарове. Иън подозираше, че ако той или колите и автобусите зад него успееха да минат през армията от брухос срещу тях, тези коли щяха да ги последват до портите на ада.

— Колко коли и автобуси има зад нас? — попита той Тес.

— Поне дванайсет.

Свърза се по радиото с шофьорите на останалите автобуси и след малко те се подредиха на пътя от двете му страни.

— Заемете позиция — извика той. — Аз ще мина първи право през тях. Те са тежковъоръжени. Всички, които искат, да легнат на пода веднага.

Никой не го направи.

— Край на тиранията на брухос — изкрещя някой от дъното на автобуса и останалите подеха зова.

Иън погледна към Тес и устните му казаха безмълвно: Обичам те.

Красивите очи на Тес потънаха в неговите. И аз, любовта ми е по-голяма от гугъл, отвърна по същия начин тя. После с Лорън и Мади седнаха на местата си със заредени огнепръскачки в ръце.

Иън форсира още веднъж двигателя, сигнал задругите автобуси, после освободи ръчната спирачка и автобусът полетя стремително напред.

Тес не знаеше колко време беше нужно, за да минат през телата на приемниците, препречили пътя. Секунди, часове, дни. Но чувстваше всяко чудовищно хрущене, всеки агонизиращ гърч, всяко заличаване на брухос. Когато от оръжието й излизаше пламък, надушваше изгорените дрехи, коса, кожа… Виждаше оцелелите да се разпръсват, огънят пълзеше по гърбовете им, по краката и главите им.

Камиони и коли избухваха, но някои успяваха да отбият встрани и да изчезнат в мрака. Парчета изпочупен метал падаха от небето. Туп-туп-туп се чуваше, когато телата на приемниците се удряха в автобуса, всеки удар бе придружен с шума от пистолетни изстрели, от размахването на ножове и мачете.

Тъкмо когато нейната огнепръскачка свърши горивото, успяха да преодолеят барикадата на вражеската армия и автобусът се понесе по пътя. Но колите ги последваха и от двете им страни се спусна мъгла, която бързо се превърна в стена.

— Гранати! — извика Тес.

След няколко секунди се чуха четири силни и бързи детонации, дърветата отстрани пламнаха в пламъци, мъглата се отдръпна назад и пътят пред тях отново бе чист.

Но за колко време?

Мъглата ги преследваше километри наред, обграждаше ги, отстъпваше, покриваше ги отново отвсякъде. После се спусна над автобуса, погълна го напълно и хищният шепот изпълни въздуха. Намери тялото, нахрани тялото…

— Уверете се, че мъглата няма да влезе през прозорците и процепите на вратите! — извика Иън.

Тес скочи на крака, но внезапно видя през хоризонталния процеп в защитния капак някакви светлини на хоризонта, които се движеха в група. Хеликоптери. Мощните им прожектори осветяваха земята, после се разнесоха силни експлозии. Мъглата отстъпи назад толкова бързо, сякаш никога не я бе имало.

— Виж — извика Тес и посочи с ръка. — Махни капаците от прозорците, бързо!

Когато Иън го направи, всички видяха светлините, хеликоптерите и как от тях към земята летят огнени бомби. Възторжените викове и крясъци изпълниха отново автобуса.

Ед Грейнджър най-накрая влезе вътре. Тес нямаше представа как го бе направил, какви връзки бе задействал и как бе убедил пилотите да летят до града в нощ като тази. Но той явно бе осъзнал, че освобождението на Есперанса щеше да се състои с него или без него и бе взел правилното решение.

Лорън и Мади си проправиха път напред и започнаха да прегръщат един след друг Тес, Иън, после всички наоколо. После Иън зави по алеята към църквата, наду клаксона и погледна към Тес.

— Помниш ли това място?

— Да, последния път аз карах — каза тя и се разсмя в момента, в който вратата на гаража започна да се вдига.

Когато Доминика и Номад се озоваха в загадъчната пещера на брега на езерото, той отново се превърна в човек. Вайра беше толкова висок, че не можеше да се изправи напълно в малкото пространство. Гледаха се напрегнато, тяхната дълга и сложна история оживяваше в съзнанието им като настояще, не като далечно минало. За миг тя откри някаква утеха в зелените очи — като чай — на мъжа, когото бе обичала преди толкова време и които се взираха в нея; може би този мъж все още съществуваше някъде в него. После очите потъмняха от гняв и болка.

— Всичко ще свърши тук, Ника. Сега.

— О, моля те, били сме тук и преди. Излишно е да преиграваш, Вайра.

— Всичко, което правеше през последните петстотин години, беше излишно и жестоко. Жената, която някога обичах, имаше добро сърце, но твоето се превърна в камък. Жената, която обичах, бе състрадателна, топла, лоялна към хората, които я обичаха. Но ти загуби всички тези качества, когато се присъедини към брухос. Сега обсебваш живите, защото е единственото нещо, което можеш да правиш.

— Такава лицемерна святост, Вайра… Изобщо не е в твоя стил.

— Смъртта на Сара Уелс бе абсолютно показна, само за да впечатлиш племето си, за да изглеждаш силна в техните очи. Това е непростимо, Ника.

Тя направи престорена гримаса.

— О, спести ми го. Единствената причина, поради която го смяташ за „непростимо“, е, защото двамата сте били любовници.

Ето. Каза го. Нека се опита да отрече.

Устата му се изви в тъжна, лека усмивка.

— Ние бяхме повече от любовници. Отношенията ми със Сара са много по-отдавнашни от връзката ми с теб. Нашата история е по-стара и по-богата от всичко, което сме преживели заедно, Ника.

Тя просто стоеше там, напълно смаяна от чутото, неспособна да разбере какво точно й казва Вайра. Как бе възможно той, роденият в края на дванайсети век, да е обичал някого преди нея? Започна да се смее и се смя, докато от виртуалните й очи потекоха фалшиви сълзи.

— Какво? Тя е била шифтър? Това ли ми казваш?

— В духовно отношение Сара бе моята друга половинка — Вайра говореше тихо. — Срещнах я, когато бях на дванайсет години. В онзи живот тя бе дъщеря на пастир. Бях с нея в деня, в който ме ухапаха… Когато се сблъскахме с шифтъра, й изкрещях да бяга. И тя го направи. Затова в своя живот като Сара тя бе привлечена толкова силно от митовете, затова дойде в Еквадор.

Доминика внезапно изпита множество чисто човешки емоции да нахлуват в нея — тъга, отчаяние, омраза, ревност и гняв.

— Лъжеш — изсъска тя, протегна ръце и го бутна силно. Той се препъна назад, върхът на главата му се удари в тавана на пещерата. — Всичко, което ми каза сега, е лъжа — за да ме нараниш, да ме разсееш, да… да…

— Може би. Но никога няма да го разбереш със сигурност, Ника. А това ще те подлуди — Вайра й се изсмя, смехът му отекна в стените на пещерата.

— Ти каза, че ме обичаш. Че ме обичаш като своя сродна душа, чети…

— Никога не сме се обичали по този начин. Успя да заблудиш Бен с такива приказки, но не и мен.

Думите му я прободоха още по-дълбоко в сърцето и гневът й я тласна към насилие. Но когато се нахвърли срещу него, ръцете му се обвиха около нея, стиснаха я като примка на палач и той започна да се преобразява.

Агонията я принуди да пищи и да се гърчи, да се бори за това, което бе останало от живота й. Тя прибягна до последната си, единствена надежда и му изпрати мислено спомена за последните минути от общото им минало — момента, в който бе умряла като Доминика де ла Рейна преди шестстотин години, а той бе галопирал към нея на черния си жребец като герой от романтичен роман и я бе метнал на седлото си. Но споменът не му повлия. Сякаш за него той никога не бе съществувал. Продължаваше да се променя, хватката му бе все така силна, мощна и можеше да я задуши дори във виртуалната й форма. Внезапно осъзна, че той възнамерява да я погълне във формата си на шифтър. Беше ли възможно подобно нещо? Имаше ли значение отговорът, щом той явно го правеше?

Доминика се освободи от виртуалната си форма, но нищо не се промени. Нейната същност бе засмукана в тази на шифтъра, като прах в прахосмукачка. Когато я погълна, усещанията му станаха достъпни за нея. Виждаше как я поглъща, чувстваше собственото си разлагане, вкусваше силата на света на Вайра, чуваше шепота на древното му минало, което настъпваше към нея. Но тези сетивни усещания целяха да отвлекат вниманието й, за да не се съпротивлява. Те бяха примамка, капан, висшата форма на предателство.

Доминика изпищя.

Не, никога, никога! — и докато се бореше да се отскубне от хватката му, чу стенанията на племето си, агонизиращите викове, молбите за помощ, отмъщение и спасение, които бяха като ехо на собственото й унищожение. Това беше нейното племе, светът, който тя и Бен бяха изграждали през последните двайсет години. Той бе унищожен от хората и — в крайна сметка — от шифтър, който никога не я бе обичал. Който никога не я бе смятал за другата половинка на своята душа.

Стоновете на умиращото й племе я изпълниха със сила и тя успя да разкъса захвата на Вайра и да се понесе нагоре във въздуха, пищейки: „Мъртъв си за мен, шифтъре! Завинаги!“.

Отдолу Вайра трепереше и се мяташе диво от животинската в човешката си форма, сякаш бе уловен в някакъв смахнат еволюционен капан. Замахна към нея, изправи се на задните си човешки крака, с муцуната и предните крайници на куче. Но Доминика се отскубна и се понесе надалече, оставяйки го в пещерата, с надеждата, че той ще умре тук. Искаше всичко това да свърши и за двамата.