Триш Макгрегър
Есперанса (27)

Двайсет и шест

Доминика напусна центъра на Тулкан и се върна на планинския път, където беше оставила колата със спящия в нея Дан Ернандес. Но него го нямаше. Както и раницата му, бутилки с вода, храна. Карти и документи бяха разхвърлени на седалката до шофьора, на пода имаше смачкани целофанени опаковки. Беше се събудил и избягал, но понеже не помнеше как бе хвърлил ключовете от колата встрани от пътя, тръгнал бе пеша. Тя обходи района и го претърси. Теренът беше суров, труден, непредсказуем, с многобройни падини и възвишения. Височината стигаше от 1800 до 2500 метра, истинско предизвикателство за всеки човек в добра форма, но вероятно нямаше да затрудни Дан, който бе един от най-здравите хора, които познаваше. Освен това носеше удобни обувки за туристически преходи, което беше още една точка в негова полза.

Фокусира се отново върху тялото на Дан и последва бръмченето, уникалната честота на вълните, която излъчваше. Сигналът най-накрая я доведе до Пунта, едно от богатите селища в района. Имаше павирани пътища, нови училища, добре заредени магазини, хотели, ресторанти, кафенета и минерални извори, които през последните трийсет години го бяха поставили на туристическите карти. В градчето имаше нова църква и ново езиково училище. Но разстоянието, което Дан беше изминал, откакто го бе оставила, беше прекалено голямо, за да го измине пеша. Явно бе хванал някоя кола на стоп.

Защо улиците бяха толкова пусти? Баровете и клубовете би трябвало да са отворени, помисли си тя. Този град рядко спеше. Но Пунта изглеждаше като призрачен град.

Доминика мина над църквата, взря се през прозорците със стъклописи. Не можеше да види нищо. Влезе вътре, настрои се на вълната на Дан и почувства, че той е под църквата, в подземията, които служеха за скривалища от нейния вид. Не можеше да се насили да слезе долу. Много брухос отказваха изобщо да влизат в църкви, като се приравняваха с вампирите и върколаците и вярваха във всички онези глупави легенди за пълнолуния, кръстове, дървени колове и скилидки чесън.

Премести се към далечната страна на църквата и потърси вратата за жилището на свещеника. Тук усети друга честота, толкова позната и силна, че буквално се олюля, макар да не беше във виртуалната си форма.

Вайра. Откъде идваше сигналът? Не беше сигурна. Но тъй като той не можеше да премине през времето с американеца или с някого другиго, трябва да е бил тук в настоящето, преди с Иън да бяха изчезнали над онази скала в 1968 година. Трябваше да е мъртъв, камионът му бе полетял в пропастта, хората й бяха ровили из останките и не откриха нищо. Освен това, ако беше тук сега, щеше да я усети и да се покаже — да злорадства, да й прошепне измамни думи, да се опита да я манипулира по някакъв начин.

Доминика се пренесе с мисълта си до задната част на църквата, за да намери някого, когото да обсеби, и да влезе вътре, без да усеща неприятния натиск от бункера, чувството, че може да бъде погребана вътре. Жилищната част, в която живееха свещениците и някои други служители на църквата, беше зад основната постройка, а до нея се намираше и малкият парник, който целогодишно осигуряваше свежи зеленчуци и плодове. Тъй като парникът нямаше електронни капаци като онези в Есперанса, тя се вмъкна вътре много лесно. Намери млад псалт, който се бе скрил там, за да изпуши една цигара в най-отдалечения край, под дърветата, отрупани с папая.

Доминика пое бавно и внимателно контрола над него и го убеди с лекота, че е Бог. Той незабавно почна да се моли и да иска прошка за всяко лъстиво желание, което бе имал. Докато се разкайваше, тя се зарови из мозъка му и разбра защо улиците бяха така пусти. Благодарение на интернета, който църквата беше прекарала в Пунто, всички тук знаеха за нападението в Тулкан. Алармата прозвучала малко след като преди няколко часа видеото било пуснато в Ютюб, вероятно от някой от приятелите на момчето, което бе обсебила. И сега бункерът под църквата бил пълен с уплашени селяни, които вярвали, че брухос идват насам.

Сякаш нейният народ можеше да се занимава с всяко малко, забутано село в тази безумна страна, когато имаха толкова много други проблеми. Тя нареди на псалта да си изпуши цигарата и да се върне в църквата, да каже три молитви и една „Аве Мария“.

Младежът тръгна по коридора, който свързваше парника, жилищната част и църквата; пръстите му въртяха непрестанно мънистата на броеницата, устните му нашепваха безмълвно молитви. Слезе по стръмната стълба, държейки се с едната ръка за парапета, и се озова в лабиринта на подземните стаи. Когато влезе в онази част, която служеше за закусвалня, тя огледа всички лица. Не забеляза Вайра или Иън, но откри Дан, единствения гринго сред изплашените селяни, който в момента сервираше закуска. Ако го обсебеше сега, рискуваше да я заличат. Дори църквите имаха арсенал от огнепръскачки и тя беше сигурна, че бяха определили и часовои, които да следят за признаци на обсебване сред тълпата.

Излезе от псалта и се плъзна в една от красивите млади жени от селото, учителка, която седеше на голяма дълга маса заедно с други възрастни и деца. Младежът, когото напусна, изглеждаше объркан отначало, но после се овладя. Учителката трепна леко, но не привлече ничие внимание. Доминика я подтикна да стане, за да напълни чашата си с кафе и да пофлиртува с Дан. Той беше самотен и объркан и се поддаде лесно на чара й. Запознаха се — Катрина и Дан — и не след дълго американецът свали престилката си и подаде черпака, с който разсипваше храната, на друг.

— Сигурно още не трябва да излизаме навън — каза учителката. — Но можем да се поразходим в парника. Той е доста впечатляващо място.

— Безопасно ли е?

— Достатъчно. Честно казано, смятам, че всички реагираха малко прекалено на този запис, защото брухос може да са нападнали някъде, но това не означава, че ще атакуват навсякъде.

— Но биха искали да го направят — каза Дан.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм.

Той знае повече, отколкото би трябвало, помисли си Доминика.

— Е, в Пунта не е имало нападения от няколко години — каза учителката. — Селото ни не е толкова голямо, че да се занимават с нас.

— Но тук има много туристи. На брухос им харесва да обсебват туристи.

— Изглежда, знаеш много неща за тях, Дан.

— Повече, отколкото искам. Ти говориш добър английски. Къде си се научила?

Как леко насочи разговора отново към нея, помисли си Доминика, и се зарадва, когато двамата най-накрая се отдалечиха от другите.

Учителката беше чудесен приемник и изобщо не осъзнаваше, че някой друг я контролира. А Дан, копнеещ за компанията на красиво лице и все още объркан от това, което му се бе случило, се наслаждаваше на момента. Доминика не беше сигурна как щеше да избяга от Пунта, след като отново го обсебеше, но със сигурност ключовете на някоя от колите отзад бяха пъхнати под козирката. По един или друг начин, ще го обладае отново, закани се тя, после щяха да стигнат до Есперанса и щеше да го използва да убие Тес — време беше да сложи край на плана на ловците на светлина.

Дан и Катрина минаха по коридора, разговаряха спокойно — бяха открили, че имат много общо. Катрина беше завършила същия университет като Дан, университета в Маями, с международна стипендия, имаха общи познати, бяха посещавали едни и същи клубове и ресторанти, харесваха еднакви филми и книги. Разхождаха се в парника сред тучните, тропични аромати и най-накрая седнаха на земята, за да си поделят едно узряло манго. Когато Дан се наведе, за да я целуне, из парника се разнесе вой и Номад скочи към тях със скоростта на светлината.

Воят бе толкова първичен, че наелектризира въздуха и отекна в парника — предупредителна аларма за всички, които можеха да го чуят. Катрина беше убедена, че кучето е бясно и се изправи бързо на крака, страхът й бе толкова силен, че Доминика не успя да я изконтролира и в паниката си изскочи от нея и се хвърли към Дан. Но внезапно Вайра застана между тях, висок, гневен и с разперени ръце. И после я хвана.

През всички тези векове Доминика никога не бе дръзнала да го обсеби, дори не бе мислила, че това е възможно. Докато потъваше в съзнанието на шейпшифтъра, ужасът и изненадата й бяха огромни — също като неговите, но тя беше застинала в абсолютна безчувственост, неспособна да поеме контрола върху която и да е част от физическата и нефизическата му същност. Вайра изкрещя „Предупредете другите!“ и Катрина и Дан се затичаха по коридора към църквата.

После Доминика почувства ужасяващ натиск в центъра на своята същност, чу пукането на костите, вкуси чужда кръв. Осъзна, че Вайра се преобразяваше и тя нямаше да преживее трансформацията — и че той също го знаеше. Бившият й любим възнамеряваше да я заличи. Тя изскочи от него, гмурна се през покрива на парника и се отправи мислено към Есперанса, в пещерата. Незабавно прие човешка форма и се свлече на колене, а хлипанията й отекнаха в мрачната утроба на земята.

 

 

В един момент Иън спеше в дома на свещеника, а в следващия Вайра го разтърсваше грубо, за да го събуди.

— Тръгваме. Ще те чакам отзад.

Иън се надигна от твърдото, тясно легло, на което бе спал… колко? Седем часа без прекъсване? Докато се доберат до църквата и се настанят, бе толкова изтощен, че около девет часа просто се строполи. Вайра го бе предупредил, че скокът четирийсет години напред вероятно ще се отрази зле на физическото му състояние и го бе посъветвал да поспи колкото можеше повече и да пие много вода. Даде му бутилка с някаква отвара от витамини и билки, която трябваше да пие през следващите пет дни.

Планът им беше да напуснат тази сутрин, но напрегнатостта в гласа на Вайра и очевидната му припряност го разтревожиха. Най-вероятният сценарий беше, че брухос са ги проследили. Но как бяха успели толкова бързо? Дори след като бе дошъл в съзнание в стария си живот, на духовете им отне известно време да го открият. И беше прекарал в Еквадор три седмици, преди да го намерят в Отавало — и то едва след като се срещна с Вайра.

Дали брухос откриваха Вайра по-лесно, защото някога беше тичал с тях?

След няколко минути Иън бе отвън, на задния паркинг на църквата. Вайра беше с отец Педро Хасинто, местния свещеник, и с още един мъж — рус, синеок, с брада, в края на трийсетте. Изглежда спореха. Русокосият се оглеждаше неспокойно наоколо, шаваше и се въртеше, сякаш якето му бе прекалено тясно.

— Какво става? — попита Иън, когато стигна до тях.

Въпросът му бе отправен към Вайра, но му отговори отец Хасинто.

— Мисля, че не познаваш Дан Ернандес, Иън — свещеникът докосна блондина по рамото. — Той пристигна миналата нощ, малко след като си беше легнал. Двамата имате много повече общо, отколкото подозирате.

Рамото на Дан продължаваше да се тресе, докато подаваше ръката си на Иън.

— Приятно ми е, Иън — после бързо добави: — Поне така мисля.

Смаян от името на човека, Иън остана безмълвен.

— Аз… дори няма да питам как е възможно да си тук — каза Дан. — В 2008 година.

— Някои неща е по-добре да останат неразгадани — каза свещеникът.

— Ти си партньорът на Тес от Бюрото — изстреля Иън.

— Да.

— Кажи му каквото знаеш, Дан — каза отецът.

Дан прокара нервно пръсти през косата си.

— Бях… обсебен от бруха в Маями, която искаше да убие Тес. Мисля, че тя ме накара… да подпаля къщата на майката на Тес.

Дан изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач и очевидно бе толкова травматизиран от преживяното, че Иън едва се удържа да не го потупа утешително по рамото. Свещеникът изрази общото им съчувствие.

— Всичко е наред, приятелю. Разбираме какво могат да причинят брухос.

Дан заби поглед в обувките си, борейки се с демоните си.

— Тес… ми разказа всичко… за Есперанса. Аз… й се изсмях. Реших, че е полудяла. Когато тя, Мади и Лорън… избягаха, това… нещо вътре в мен ме принуди… да я последвам. Имам огромни празнини в паметта си за станалото през тези седмици. Не съм сигурен кога въобще осъзнах, че съм в Еквадор. Един ден в Кито… чух гласове… сигурно е била тя, онази бруха… Казваше ми какво да правя. Помислих, че съм си изгубил разсъдъка. После миналата нощ се събудих… в кола… в средата на нищото и разбрах, че тя си беше отишла. Затова побягнах. Качих се на стоп в една кола и стигнах тук, в Пунта. Тя… ме намери преди малко, беше вътре в една местна учителка и се опита…

— Доминика за малко да го обсеби отново — довърши свещеникът. — Но Вайра я прогони.

Иън се запита дали затова Вайра изглеждаше толкова зле — челото му блестеше от пот, тенът му бе болезнено бледен, очите му бяха замъглени.

— Докато тя ме… използваше — продължи Дан, — научих за плановете й, за плановете на нейното племе. Не знам какво означава всичко това, но може би вие ще знаете. Тя смята, че ти и Тес сте някакъв експеримент на ловците на светлина, който ще бъде разширен, ако се окаже успешен — направи кавички във въздуха на последната дума. — Затова са ви позволили… да влезете в Есперанса. Доминика вярва, че брухос в момента превъзхождат по брой ловците на светлина и затова ловците имат нужда от физически помощници, които да вършат това, което правят те. Но тя има и проблеми — в племето й е избухнал метеж. Мнозинството от племето й искат просто… да нападнат Есперанса и да обсебят всички там, да превърнат мястото в град на брухос. Ако успеят да направят това, после… ще завземат цялата шибана страна — той премигна и погледна виновно към свещеника. — Съжалявам за това ш… отче.

— Няма проблем, епико, продължавай.

— Имам някакви спомени… за мъгла, която се спуска по улиците на Фриско, хиляди брухос, пеят… Тя не успя да те обсеби там, Иън. Нещо за ограниченията, с които се сблъсква, когато… пътува назад във времето. Но когато дойдоха десетки хиляди брухос… те успяха да завземат тела, да ги използват, да подхранват колективния ужас на тълпата — закри очите си. — Божичко, спомените й са толкова… мрачни. Толкова нечовешки.

— Късметлия си, че си оцелял след такова обсебване — каза Вайра. — Малцина успяват.

— Доминика заповяда на племето си да изолират Есперанса, да унищожат енергийните източници и да осигурят защитен периметър около града. Планът е… да обсебят колкото е възможно повече хора, а останалите ще приемат форма — каквото и да означава това — и няма да допуснат никого да влезе в Есперанса.

— Това обяснява защо не успях да се свържа с никого там — каза Вайра.

— Тя знае… брухос знаят, че предстои нападение срещу тях, че ще стане по време на празненствата в чест на Инти. Не знам какво означава това.

Вайра изглеждаше притеснен.

— Възможно ли е, Педро? Могат ли наистина да знаят?

— Имаме информация, че свещеници от цял Еквадор са обсебвани — каза отец Хасинто. — Това ни направи по-бдителни. Планът ни вече е в ход.

Иън нямаше представа за какво говореха.

Четирима мъже излязоха от жилището на свещеника, носейки голям пластмасов сандък. Всеки носеше отделно по една туба от по десет галона с бензин. Оставиха ги на земята пред Хасинто.

— Нашият принос към каузата, господа. Храна, вода, четирийсет галона бензин, осем огнепръскачки. Огънят ще заличи брухос. Няма да стигнете далече без тях.

— Вие сте свещеник… и проповядвате убийство? — попита зашеметен Дан.

Отец Хасинто го изгледа с тъжните си тъмни очи.

— Приятелю мой, брухос са вече мъртви. Когато бъдат заличени, най-накрая свободно могат да преминат в отвъдното.

Дан се изсмя нервно.

— Мъртви. Да — пребледня и имаше вид сякаш всеки миг ще повърне. — Тя си играеше с мозъка ми… с кръвта ми, със спомените ми…

— Доста са умели в това — отбеляза Вайра.

— В сандъка има и две мощни пушки и два пистолета — добави свещеникът, после махна с ръка към мъжете да занесат провизиите в малкия автобус, паркиран наблизо.

— Защо бус? — попита Иън.

— Това не е обикновен автобус — каза отец Хасинто. — Прозорците могат да се запечатват с натискане на едно копче. На багажника има монтирана въртяща се камера, която позволява да виждаш всичко на 360 градуса. Има и сателит, и бордов компютър. Капакът на покрива може да се отваря, в случай че камерата падне или ако трябва да се стреля срещу врага. Бусът е бил направен за швейцарска компания, която пренасяла ценности през Алпите, а ние само леко го пригодихме за нашите цели. Имаме шест такива автобуса, които използваме за църковни събития.

— Ще дойдеш ли с нас, Дан? — попита Вайра.

— Аз? Не, абсурд, човече — изглеждаше ужасен от мисълта. — Ще се върна в Маями и ще се опитам да оправя живота си — погледна към Иън. — Ще ми направиш ли една услуга, ако срещнеш Тес? Дай й това — подаде му един плик. — Просто извинение. За всичко. Написах на гърба номерата на телефоните на Тес, на майка й и на племенницата й. Звънях им няколко пъти, но не успях да се свържа.

— Ще го получи, Дан — каза Иън. — Благодаря ти за телефоните.

— И Вайра… Всичко, което Доминика прави, всяко решение, което взема, е свързано в крайна сметка с теб. Тя иска да ти отмъсти — продължи Дан. — Вярва, че си разбил сърцето й, че си я използвал и си я предал. И преди, и сега. Знам, че не е вярно, но тя така го вижда в главата си.

— Не се и съмнявам — каза Вайра.

В Испания, през петнайсети век, бях убит, защото бащата на жената, която обичах, ме мразеше. Това ли беше жената, брухата, известна като Доминика, запита се Иън. Изглеждаше логично и същевременно ужасно като мисъл.

— Дан, отиди да хапнеш нещо — каза отец Хасинто. — После ще се погрижим за прибирането ти у дома.

— Благодаря много — той кимна към Иън и Вайра и се опита да се усмихне. — Късмет и на двама ви.

Обърна се и тръгна към църквата със сведени рамене, сякаш носеше огромен товар. Иън имаше чувството, че наблюдава напълно сломен човек, борещ се да не се разпадне.

— Не бива да допускаме да го обсебят отново — каза Вайра.

— Ще има придружители до Кито — свещеникът махна към автобуса. — Нека ви покажа някои неща вътре.

Вътрешността на автобуса беше впечатляваща — пет редици с кожени седалки с по три места от двете страни на пътеката, общо за трийсет пасажери, сандъци с припаси навсякъде, където беше възможно да се поставят, вграден хладилник и тоалетна в задната част, конзола, отрупана с копчета, ключове и екрани. Отец Хасинто седна на шофьорското място и им показа какво контролират всички тези бутони, как работят сателитната чиния и джипиеса, какво можеше да се проследи от компютъра.

— Интернет не се хваща добре. И обхватът на телефоните не е добър — обясни, че външната част на автобуса бе от подсилена стомана, прозорците — от бронирано стъкло, и всъщност бусът бе по-скоро като танк, който може да мине през всичко.

След като Иън слезе долу, отец Хасинто каза:

— Няма да сте сами, когато пресечете Рио Пало. По наши сметки ще има поне двайсет хиляди души от цяла Южна Америка, мъже и жени, които са загубили свои любими и близки хора, когато са били обсебени и впоследствие убити от брухос.

— Групата за освобождение — каза Вайра, като погледна към Иън и го осведоми накратко за предисторията на движението. — Те често говорят за себе си като за освободителна армия. Или отмъстители.

— Църквите из цял Еквадор работят с тези групи — допълни свещеникът. — Затова в църквите са изградени убежища, затова въоръжаваме селяните и сме изградили мрежа от алармени системи. Време е брухос да разберат какво се случва, когато хората се надигнат. Тъй като те вече са научили за нашия план, първо ще спрете в църквата „Света Клара“, близо до Дорадо, където ще получите указания за по-нататъшните ни действия. Опитахме се да държим нещата под контрол, като само малцина от нас знаят всички детайли на плана.

— Къде е Дорадо? — попита Иън.

— Само на няколко часа оттук. Там се събира групата за освобождението.

— На какво разстояние от Рио Пало е Дорадо?

— На по-малко от петстотин метра.

Хвърлей камък, помисли си Иън и се изпълни с въодушевление.

— Защо са чакали досега? Защо не са нападнали преди години?

— Чакаха вас — ти и Тес да се завърнете в Еквадор — отвърна свещеникът. — Търсеха някакъв знак.

— Как е възможно да са знаели за нас?

— Вашето идване в Есперанса като междинни души бе възвестено като начало на нова ера, Иън. Сайтът на групата за освобождение има контакти из целия Еквадор. Подозирам, че са научили веднага, щом Тес е влязла в страната. Но ти, приятелю, дойде тук с друг… превоз — погледна към Вайра — и вероятно новината още не се е разпространила. Другата причина, поради която е избран този ден, е, че е лятното слънцестоене. Стотици хиляди души в Еквадор и Перу ще честват Инти Райми, Празника на слънцето. През петте години, откакто сайтът на групата събира данни за смъртните случаи, причинени от брухос, никога не е имало такъв по време на празника.