Триш Макгрегър
Есперанса (23)

Двайсет и две

Май 1968 г.

Заради наближаващите избори Кито бе град под обсада. На всеки ъгъл имаше войници, от време на време се чуваха изстрели, беше обявен и вечерен час.

Иън беше тук вече две седмици, разговаряше с туристически агенти, бармани, портиери в хотели, туристи, с всички, които смяташе, че може да го упътят към Есперанса. Очевидно дотам не пътуваха никакви автобуси, никакви самолети и дори хора, които бяха чували за града, нямаха идея къде точно се намираше. Звучеше невероятно, че един цял град можеше да изчезне в Андите, но явно точно такъв бе случаят с Есперанса. Пиколото в един хотел му даде най-полезния съвет — да отиде до хотел „Експат“ в Отавало и да наеме шофьор да го закара до Есперанса.

Страхотен план. Но наложените от правителството мерки за пътувания в Еквадор означаваха, че трябваше да получи виза от Министерството на транспорта. Така че през последните пет дни Иън се редеше на опашка заедно с още няколкостотин туристи и еквадорци. Днес беше поредният такъв ден.

Вече бе един часът следобед и Иън чакаше от шест часа. Дузина души стояха между него и входната врата, което му даваше шанс да влезе вътре в сградата преди залез-слънце и настъпването на вечерния час. Трима войници охраняваха вратата, като я запречваха с телата си. Всеки път, когато хората вътре приключеха и бяха готови да си тръгват, един от войниците отключваше вратата, другият преброяваше колко души излизаха, третият даваше знак колко могат да влязат.

В един и половина, когато от вратата го деляха осем души и вече можеше да вижда хубаво вътре, металните щори бяха пуснати и един служител обяви, че офисът затваря за обяд до три следобед. От стоящите на опашката зад него стотина души се надигнаха шумни протестни викове и внезапно тълпата се понесе напред, към сградата.

Иън се отмести бързо в противоположната посока, срещу вълната от хора, пробивайки си път през гневните нападатели. Докато тълпата се скупчваше все по-близо до сградата, войниците започнаха да стрелят със сълзотворен газ. Въздухът бързо се изпълни с отровата и паникьосаните хора се разпръснаха във всички посоки, стотици души се препъваха и падаха по улиците, криеха се зад коли и нахълтваха във всяка отворена врата. После започнаха да хвърлят камъни по войниците и по сградата. Прозорци се разбиваха на парчета, коли пламнаха, пукаха се гуми и облаци от тъмен, мазен дим се понесе по улицата. Неочаквано бяха избухнали размирици.

Иън затисна с пръсти носа и устата си и продължи да си пробива път през тълпата. Очите му сълзяха, дробовете му го боляха, сякаш бяха пламнали. После войниците започнаха да стрелят, изстрелите отекнаха във въздуха, разнесоха се писъци и плач на ранени хора, които се блъскаха в Иън. Той се опита да запази равновесие, но някой падна върху него отляво — ранена и плачеща жена, която се гърчеше от болка, а от главата й течеше кръв. Иън се блъсна в стената пред себе си, жената се свлече на земята. Той се опита да стигне до нея, да й помогне, но тя бързо бе смачкана от останалите блъскащи се хора. Прогърмяха още изстрели, разнесоха се сирени.

Иън мина през масата прииждащи и побягна зад ъгъла на сградата, сливайки се с останалите, които се опитваха да се спасят от хаоса. Очакваше всеки миг над улицата да се спусне мъгла, да чуе зловещото напяване намери тялото, нахрани тялото… Но този път заплахата бе изцяло човешка — още полицейски коли идваха към тях, няколко танка се движеха с гръмотевичен шум зад тях.

Танкове. Огледа се трескаво наоколо за магазинче, в което да се скрие, за отворена врата, прозорец. Но магазините бяха затворени плътно, дървените щори бяха спуснати до земята, хората се бяха барикадирали вътре. Не виждаше странични улички, алеи, никакъв път за бягство, освен обратно назад към размириците.

Тълпата се раздели, за да направи път на колите и танковете, хората се притискаха от двете страни към стените на къщите, крещяха, блъскаха се, падаха един върху друг. Полицейските коли преминаха покрай Иън с включени сирени, танковете ги следваха. Щом отминаха, тълпата отново се изля на улицата и всички се затичаха напред, търсейки някакво укритие. Той побягна с останалите.

На съседната пресечка множеството внезапно стана още по-голямо, когато хората от средата на размирицата се сляха с тях, пулсираща, стремителна река от цветове и ужас. Иън продължи да тича, докато стигна до мястото, където пътят се спускаше остро надолу, покрай други стари сгради. Сега полицията зае цялата улица, още изстрели проехтяха във въздуха, още хора паднаха на земята.

После го видя, пространството между две каменни сгради, което беше толкова тясно, че той трябваше да се пъхне в него настрани. В края му имаше светлина. Насочи се към нея, почти пълзейки, като паяк, бързо, изстрелите се чуваха все по-близо, отекваха, куршумите се удряха в ъглите на сградите.

Най-накрая спря, за да си поеме дъх, и се наведе напред, дишайки тежко, потта направо се лееше от него. Сви се, притисна торса си към коленете, отпусна челото си върху тях. Сърцето му биеше бясно. Въпреки че беше тук вече две седмици, тялото му още не бе привикнало с надморската височина. Болеше го при всяко вдишване.

Когато вдигна глава, мъж, жена, младо момиче и малко момче се опитваха да се скрият в уличката.

— Senor, por favor, puedes ayudamos? — каза мъжът.

За тези две седмици поне испанският му се бе подобрил и Иън разбра, че човекът молеше за помощ. Освен това разбра, че той умираше или вече бе мъртъв, както и семейството му. Можеше да види през тях каменните стени, до които стояха.

— Claro, senor.

Опита се да се сети как да каже „останете“ и после на колебливия си, странен испански обясни на мъжа, че е най-добре за тяхната безопасност да останат в тясната уличка.

— Английският ми не е добър — каза мъжът. Нисък и слаб, той стискаше ръката на дъщеря си и изглеждаше също толкова уплашен, колкото бяха и спътниците му. — Los soldados, войниците… синът ми бе блъснат и падна…

— Един войник… простреля баща ми — каза момичето с тих, несигурен глас. Английският й беше със силен акцент. Изглеждаше на около шестнайсет години. — Друг рани майка ми. Опитвах се да открия брат си, когато… нещо ме удари в гърба. Аз… мисля, че може би умираме. Или че вече сме мъртви. Искаме… да останем заедно.

— Тогава така и ще бъде — Иън се надяваше това да е истина. — Важно е да се държите за ръце, ще останем заедно тук, докато стрелбата свърши.

Тя се обърна към другите и заговори бързо на испански. Майката се приближи до съпруга си, който хвана ръката й, но малкото момче остана свито до стената.

— Jorge, ven asa — обърна се момичето към него.

Хорхе поклати силно глава, очите му бяха разширени от ужас.

— Брат ми… много е уплашен — каза момичето.

Иън се приближи до детето, приклекна до него и му каза на испански, че всичко ще бъде наред. Но долната устна на момчето трепереше, по бузите му се стичаха сълзи, то притисна длани към главата си и започна да хлипа.

Иън го погали внимателно по гърба.

— Попитай го дали ще дойде с мен — помоли той момичето.

Тя го направи и Хорхе повдигна глава и кимна отсечено. Иън се обърна и направи знак на момчето да се качи на гърба му. Хорхе се покатери бързо и Иън се изправи, изненадан, че усещаше тънките ръчички на детето, увити около врата му, че чувстваше тежестта му — всичките петнайсет или двайсет килограма — и че дори можеше да долови мириса на страха му.

— Es major asi? — попита го той. — Така по-добре ли е?

Ръцете на Хорхе го стиснаха по-здраво.

— Si, si, gracias, senor.

Иън изрови още няколко думи от бедния си речник и каза на испански:

— Аз съм твоето конче.

Момчето се разсмя.

Петимата се придвижваха напред, един зад друг, като се държаха за ръце — приличаха на куклите, изрязвани от хартии, на гирлянди. Изстрелите, писъците и виковете отекваха силно и май идваха притеснително близо към тях. От време на време си казваха нещо, после бащата се обърна назад и погледна към Иън.

— Вие мъртъв ли сте, сеньор?

Той поклати глава.

— Още не.

— Майка ми казва, че сигурно сте шаман — отбеляза момичето. — Затова ли можете да ни виждате и да говорите с нас?

— Не съм шаман. Мога да говоря с вас, защото преди няколко месеца умрях и се върнах обратно към живота. Докато бях мъртъв, се озовах в място на име Есперанса. Чували ли сте за него?

Тя бързо преведе и после всички кимнаха. Но момчето, Хорхе, проговори първо на развален английски.

— Есперанса. Магия.

— О, да — каза и момичето. — Има много легенди сред индианците кечуа за Есперанса. Това е магическо място, някога е било място задуши. Знаем, че…

Останалото, което искаше да каже, бе прекъснато от искряща топка светлина, която се носеше безшумно към тях като нещо от телевизионно шоу с изпитания за участниците. Разширяваше се, докато приближаваше, ставаше по-висока от сградите от двете им страни, широка, колкото уличката, после започна да блести и да пулсира. Преди да успеят да реагират, тя ги погълна. За най-краткия миг на света всепоглъщащо чувство на любов и хармония заля Иън. После светещата топка светлина изчезна и той отново бе сам на уличката. Огледа се, но не видя светлината или семейството.

Напълно изперкал от станалото, изтича до края на прохода, който се вливаше в по-широка, много сенчеста улица. Нямаше ченгета или бягащи хора. Мястото изглеждаше като много стара част от града, районът, където Кито се превръщаше в странен и безкрайно загадъчен лабиринт.

Продължи колебливо напред, подминавайки индианските семейства, живеещи направо на улицата. Повечето бяха облечени с натрупани един върху друг множество катове дрехи и си готвеха край малки огньове. Миризмата на храна се носеше из въздуха. Малките индианчета тичаха из улицата, смееха се, подхвърляха си червена топка, кльощави кучета и котки се плъзгаха из сенките, долепили носове до земята. По-големи хлапета го заобикаляха от време на време и се опитваха да му продадат разни дрънкулки. Яркият контраст между този живот и това, което току-що беше преживял, го смая. Сякаш тесният пасаж между колониалните сгради бе портал към друг свят.

Улицата се разширяваше и Иън забеляза, че мястото, което индианците кечуа си бяха извоювали, ставаше все по-голямо. Тук и там се издигаха колиби, направени от дърво и ламарина, разминаваше се с магарета, с каруци, пълни със слама, по земята бяха подредени кошници с плодове и зеленчуци. Хотелът му граничеше с парк Ел Ехидо, но в момента нямаше никаква представа на какво разстояние от него беше и къде точно се намираше. От деня, в който пристигна, непрекъснато се губеше — неориентиран гринго, странник в странна земя, истински герой на Хайнлайн^[1].

Но той беше с раницата на гърба си, плащаше седмица за седмица, не беше наложително да се връща в хотела.

— Permiso — обърна се Иън към възрастна индианка, която разбъркваше съдържанието на казана си с безкрайно търпение.

— Si? — Тя отвърна невъзмутимо на погледа му.

Иън не знаеше как да зададе въпроса си на испански, затова посочи към стомаха си, към казана и после извади един долар.

-Ah, tienes hambre^[2] — усмивката превърна лицето й в хаос от бръчки. Жената се пресегна и взе една метална купа. Напълни я с черпака, сложи вътре метална лъжица и му я подаде.

Доларът, който Иън й подаде, изчезна в гънките на дрехите й. Купата бе достатъчно топла, за да сгрее измръзналите му ръце. Нямаше представа какво ядеше, но беше вкусно и запълни празнината в стомаха му.

— Es bueno? — попита жената.

— Delicioso^[3].

Старата жена изглеждаше доволна и потупа с ръка земята до себе си. Иън й подаде купата си, повдигна вежди умолително. Тя се разсмя и сипа още една порция от вкусната манджа. Той й подаде още няколко долара и приседна до нея. На много сносен английски жената го попита:

— От стрелбата ли избягахте?

Иън кимна.

— Опитвах се да си изкарам пътническа виза. Офисът щеше да затвори за обяд и на хората това не им хареса.

— Ааа… — Тя повдигна бутилка еквадорска бира към устните си, после му я подаде. Течността беше малко по-топла от въздуха, но имаше приятен вкус.

— Къде искате да отиде? В Щатите?

— В Есперанса.

Тя отметна главата си назад и се разсмя.

— He, he, guapo^[4]. Есперанса е… как да кажа… — Ръкомахаше във въздуха в търсене на точната дума. — Leyenda.

Легенда. Иън поклати глава и постави празната бутилка на земята между тях.

— Не, бил съм там. Не е просто легенда.

Може би беше заради сенките по улицата, заради въображението му или нещо друго, но му се стори, че изражението на лицето й внезапно се промени.

— Как се казвате, сеньор?

— Иън Ритър.

Няколко неловки, дълги секунди тъмните й очи се взираха пронизително в него. После на смесица от испански и английски жената каза:

— Историята е много древна. И не искате да се забърквате в нея.

— Вече съм забъркан.

— Съчувствам ви. — Старата жена докосна внимателно ръката му. — Как да ви помогна?

— Кажете ми как да се махна от града. Трябва да стигна до Отавало. Мога да платя.

— Колко?

— Какво предлагате?

Двайсет долара му купиха пътуване в магарешка каруца със сено, запътила се към Отавало, без да му се налагаше да има пътническа виза. Калният път бе изпъстрен с дупки, той подскачаше отзад в каруцата, тресеше се, но небето над главата му бе кристално синьо. След като излязоха от Кито, небето стана почти бяло и контрастът с пищната зеленина и величествените планини наоколо бе изумителен. Искаше му се Люк да бе тук. Копнееше за компанията на хора, които познаваше. Но поне най-накрая бе излязъл от града.

Пътуването отне три дни по лоши, предимно непавирани пътища. Ядяха в местни заведения — бараки, сглобени от дърво и ламарина с няколко масички отвън и казани, къркорещи на външни огнища. Нощем спираха където ги свареше мракът, спяха в каруцата под небето, изпъстрено с повече звезди, отколкото Иън някога бе виждал. Всяка нощ сънуваше Тес, а щом се събудеше, се питаше дали тя бе открила неговото съобщение в някой от вестниците на Южна Флорида. Тревожеше се, че тя може да не си спомни него или Есперанса. Или че беше излязла от комата и се бе омъжила за своя досаден колега. Или че ще стигне до Есперанса и ще разбере, че тя не е успяла да се върне. Или че мястото изобщо не съществува, че наистина е мит. Понякога се чувстваше напълно отчаян. Но продължаваше да върви напред, крачка по крачка, километър след километър.

В следобеда на четвъртия ден влязоха в Отавало, дом на индианците отавало, една от най-богатите и най-затворени племенни общности в Еквадор. Където и да погледнеше, виждаше мъже и жени в традиционните дрехи на отавало. Мъжете носеха бели панталони до средата на прасците, характерното синьо пончо, меки шапки и имаха шимбас, дълги плитки, падащи почти до кръста им. Жените бяха облечени с бели поли, сини ризи и шалове, носеха гердани със златни мъниста и подрънкващи червени гривни. Пиршество на цветовете.

Пейзажът беше от тези, които поетите биха описали в стиховете си — от всички страни се извисяваха планини, вулканът Имбабура се виждаше в далечината, колониални сгради ограждаха тесните улици. Спътникът му го остави пред хотел „Експат“-красива постройка в колониален стил, чиито собственици били по думите му двама европейци.

Сводестите врати и прозорците на рамките бяха дървени, подовете — от теракота, трапезарията, която можеше да побере около петдесетина души, беше цялата огряна от светлина, стъклените врати водеха към вътрешен двор, пълен с пищни, екзотични растения и дървета.

Привлекателната брюнетка на около трийсет години на рецепцията го поздрави на френски. Той поклати глава и тя премина на испански, после на английски, като очевидно говореше еднакво свободно и трите езика. Не поиска да види пътническата му виза или паспорта, уговориха се за петдесет долара за стаята, в брой, като в тях се включваше и едно ядене на ден. Дори не попита за името му.

— Чухме, че в Кито положението е много лошо — отбеляза тя.

— Прилича на военен лагер.

— До края на изборите следващия месец ви препоръчвам да стоите далече от големите градове.

— Точно това възнамерявам да направя.

— Ще ви покажа стаята. Гледа към градината.

— Може ли да се обадя оттук до Щатите?

— Мога да ви свържа с оператора и да се обадите от стаята си. Но няма да е евтино.

Минаха през две двойни врати и излязоха в поразителния двор и градината, около която бе построен хотелът. Навсякъде цъфтяха великолепни цветя, обърнали лицата си към слънцето и синия купол на небето. Птички прелитаха между клоните на високите дървета, бръшлянови растения с огромни листа се увиваха около стволовете им.

— Откога живеете в Еквадор? — попита Иън жената.

— От десет години. Дойдох от Ница, когато завърших университета, срещнах тук съпруга си и решихме да си купим хотел.

— Значи сте достатъчно дълго тук, за да ми кажете как да стигна до Есперанса.

— Есперанса? Не съм чувала за такова място. Но в Еквадор има толкова много градчета и селца, че бих могла да живея тук до края на живота си и пак да не чуя за тях.

Разочарованието явно пролича по лицето му.

— Дали има някой в града, който може да знае?

— Вероятно. Попитайте в магазинчетата наоколо. Между впрочем, аз съм Ким Екърт.

— Иън Ритър.

Нещо проблесна в очите й, но той не успя да го разгадае.

— Иън от студената страна?

— Моля? Ами… от Минеаполис съм и там става доста студено, наистина, но…

— Вие сте прочут сред някои индианци кечуа.

— Така ли?!

— Преди месеци кечуа предупредиха всички индианци от общността из целия Еквадор за възможното пристигане на Иън Ритър, който ще търси Есперанса. Бяхме помолени да ви свържем с човек, който живее близо до Отавало.

— Значи сте чували за Есперанса.

Ким го погледна виновно.

— Съжалявам, мистър Ритър. Повечето хора, които знаят за града, внимават с кого споделят информацията за него.

— Защо?

— Защото кечуа го смятат за свещено място. Те не искат да се наводни с туристи, контрабандисти и наркотрафиканти.

— Били ли сте там?

— Не. И не знам как да стигнете дотам, нито ще го откриете на картата. Все някога това ще се промени, но засега градът е добре прикрит за чуждите очи.

Ким отключи вратата на стаята му. Той огледа голямото легло, покрито с цветна завивка, тъканата на ръка синьо-червена черга на пода, изисканата украса, двата отворени прозореца, гледащи към градината. Вдясно беше банята.

— Сигурна съм, че ще ви е удобно тук, мистър Ритър. Ще видя дали мога да се свържа с човека, за когото говореха кечуа. Ще проверя и номера в Щатите, за който питахте.

— Чудесно. — Иън написа на лист номера на Люк. — Благодаря ви. Кажете ми, мисис Екърт… Тук пада ли често мъгла? В Отавало? — Трябва ли да затворя прозорците?

— Понякога. Но бързо се разсейва и вдига.

Веднага, щом тя излезе, Иън влезе под душа. Дрехите му се бяха вмирисали след три дни в каруцата, косата му миришеше на плевня, имаше чувството, че брадата му е мазна и пълна със слама. Усещането от обливащия го горещ душ беше прекрасно, водата бе в изобилие. Но когато парата започна да го обвива плътно, се почувства неудобно — прекалено много приличаше на мъгла. Бързо излезе от банята.

Телефонът звънна и той вдигна незабавно слушалката. Връзката не беше перфектна, но все пак чу възмутения глас на Люк от другата страна. Все пак му се обаждаше четири дни след уговорения ден. Иън го остави да се навика, после му каза:

— Вземи си химикалка и записвай. Имам информация — даде му името на Ким и на хотела.

— Страхотно, татко. Вдругиден имам запазен билет за полет до Кито.

— Какво? Кога въобще реши да идваш тук?

— Приключих с лекциите. И се чувствам… виновен за станалото. Просто искам да прекараме малко време заедно.

Виновен — заради Кейси.

— Няма защо да се чувстваш така, Люк. Ела тук, защото искаш да бъдеш с мен, не по някаква друга причина. Каквото и да направиш обаче, гледай да се махнеш от Кито възможно най-бързо. Политическата ситуация е опасна. Опитай се да си уредиш пътуването така, че директно да дойдеш в Отавало. Ако не съм тук, кажи на Ким Екърт кой си.

По линията се чу силно пращене, връзката се разпадна. Трябва да помоли Ким да го свърже отново по-късно, помисли си Иън и се насочи към подмамващото го меко легло. Една дрямка, от това се нуждаеше. Но когато се събуди, се оказа, че вече е следващата сутрин. Бе спал непробудно дванайсет часа.

Изми зъбите си, облече се и се запъти през великолепната градина към основната сграда. Притесняваше се за идването на Люк, всичко бе толкова объркано, не беше сигурен какво щеше да се случи в следващия момент, къде щеше да се озове. Нямаше гаранции за нищо.

Избра си маса близо до прозореца, който гледаше към прашната улица и площада отвъд нея. Млада индианка дойде с менюто и с красива усмивка на лицето. Иън си поръча вегетариански омлет, който пристигна малко по-късно с кошница парещи, ръчно приготвени питки, кафе и резени папая и манго. Първото му свястно ядене от дни. Насили се да яде бавно, наслаждавайки се на всяка хапка.

На улицата от училищен автобус се изсипаха деца в униформи, работници разтоварваха пълните с пресни зеленчуци и плодове колички, теглени от магарета, индианци отавало се суетяха из площада и подреждаха сергиите си със сувенири за утрешния пазар. Черно куче прекоси площада със спокойна решителност. Не се разсейваше от хората, миризмите, децата, дори колите не му правеха впечатление. Вървеше направо към хотела, пристъпваше грациозно, с вдигната във въздуха опашка. Изчезна зад една от дървените каруци, после Иън го изгуби зад училищния автобус.

Иън се надигна, като остави няколко долара на масата за закуската. Автобусът затвори врати и се отдалечи от тротоара. Никаква следа от черното куче. Но мъж в дънки и синя работна риза пресичаше улицата, гъстата му черна коса бе прибрана назад на конска опашка. Не приличаше нито на кечуа, пито на отавало.

Къде е кучето? Иън беше сигурен, че това е Номад. Невъзможно, нали? Но от деня, в който бе претърпял инфаркта преди месеци, животът му бе живо доказателство, че не съществуваше дума като „невъзможно“.

Погледът му се плъзна по улицата, през площада, спря се върху дърветата, парцелите с трева и цветя пред магазинчетата, после отново се загледа в мъжа. Той също го погледна и Иън извърна очи встрани и се престори, че чака някого. Но когато мъжът мина покрай него, го заля внезапно и силно чувство за близост и той се обърна — само да открие, че мъжът се взираше втренчено в него.

Строен, с високо чело, с грижливо оформена брада, очите му бяха зелени като чай. Иън за малко да каже „Номад?“. Но не успя да убеди себе си да го направи заради това, което щеше да означава. Така ли? И какво по-точно имаш предвид?

Куче, което можеше да се превръща в човек. Шейпшифтър. Да, разбира се. Доказателство, че може би все още се намираше в лудницата.

— Вие ли сте мистър Ритър? — попита мъжът с едва доловим акцент.

— Да.

— Приятно ми е да се запознаем — мъжът протегна напред ръката си. — Аз съм Вайра. Ким ми се обади. Да влезем вътре, за да поговорим.

Вайра? Същият, който бе закарал Сара Уелс до Есперанса преди две години? Може би все пак не се бе побъркал напълно.

— Преди да говорим за каквото и да било, искам да знам можеш ли да ми покажеш пътя до Есперанса.

— Може би.

— Това звучи доста уклончиво. Или да, или не, Вайра.

— В света, в който си попаднал така неочаквано, muchacho^[5], нищо не е изцяло черно или изцяло бяло. Какво си спомняш от времето си там?

Въпросът едновременно притесни и заинтригува Иън. Подсказваше, че Вайра знае неща, които нямаше откъде да знае.

— Помня много, включително и брухос.

— Е, след като се свързахме, те ще се задействат — посочи с ръка надолу по улицата, където беше започнала да се оформя лека мъгла.

Иън се сети за случилото се в Сан Франциско, колко бързо бе настъпила от брега към града, поглъщайки всичко по пътя си, и отвори вратата на хотела.

— Вътре ще бъдем ли в безопасност?

— За известно време. Ще бъде глупаво от тяхна страна да разрушат деликатния баланс, който поддържат с хората тук. Индианците отавало обикалят много — не само в Еквадор, но и в други страни, затова, когато брухос ги обсебват, го правят, за да научат нещо — за новостите по света, да овладеят техния занаят, да се научат как да обработват кожа, как да контактуват с другите… Те не похабяват телата на приемниците си. Такъв е принципът на странната им симбиоза. В замяна отавало често се оказват излекувани от тежки заболявания и физически увреждания. Брухос не са напълно зли, мистър Ритър.

— Съжалявам, че ще прозвучи егоистично, но в момента съм притеснен единствено да не обсебят мен.

— Няма да го направят тук. Рискуват да загубят прекалено много. Но веднага щом напуснем Отавало… — сви рамене. — Тогава правилата ще се променят.

Вайра поздрави Ким Екърт. Докато си говореха, Иън поръча две кафета на младото момиче, което му беше донесло закуската, и каза, че ще излязат на верандата. Отиде бързо в стаята си, взе раницата си и после се присъедини към Вайра на задната веранда, която гледаше към красивата градина. От кафето му се издигаше гореща пара.

— Знаеш ли нещо за Тес? — попита той.

— Да. Оцеляла е.

Иън затвори очи, изумен, че Вайра каза единственото нещо, което всъщност го интересуваше. Тя беше жива. Имаше милион въпроси, но не знаеше откъде да започне. Вайра проговори пръв.

— Виж, знам, че имаш много въпроси, Иън. Ще се опитам да отговоря на всичките. Нека ти кажа някои основни неща. Брухос и хората, свързани по някакъв начин с тях, споделят една обща информационна мрежа, която се простира през времето и пространството. Както повечето системи, и тя не е съвършена и, за нещастие, те могат да имат достъп до нея така, както и тези, които са на наша страна.

— Значи те знаят какво правим?

— Наясно са с общата картина, същото важи и за нас. Например, аз знаех, че се намираш в голяма опасност в Сан Франциско, че Доминика е обсебила човек, близък до Тес, както и друг, близък до теб. Знам, че дългогодишният партньор на Доминика, Бен, е мъртъв. Тес е убила тялото на неговия приемник и Бен не е могъл да избяга навреме. Повечето от нещата, които знам, ги знаят и те. Но конкретните детайли ми се губят. Ако се опитам да науча всичко, с всички подробности, ще се изгубя в измеренията. Трябва да се съсредоточа върху настоящето. И точно сега задачата ми е да те заведа до Есперанса, независимо от обстоятелствата.

Това звучеше като съвременна версия на „Изгубеният рай“ на Милтън, както бе отбелязала и Сара Уелс.

— Как е възможно да е убила Бен? Брухос не са ли вече мъртви?

— Мъртви са, но са заседнали в измеренията. Моят приятел Пако обичаше да разказва древно тибетското поверие, според което съществуват шест възможни свята, шест измерения, в които една душа може да се роди — светът на ада, на гладните духове, животинският, човешкият, на полубоговете и на боговете. Според него душите, които стават брухос, всъщност са родени в измерението на гладните духове, място, изпълнено с алчност, където желанията никога не могат да бъдат заситени. Това е много точно описание на света на брухос, доколкото го познавам.

— Пако Фарадей? Помня го. Той ме заши, когато бях ранен. И ми каза, че хората в Есперанса не стареят. Видях Сара Уелс и знам, че е казвал истината.

— Да, истината и само истината.

— Ти на каква възраст си, Вайра?

— Това е тема на друг разговор, muchacho. Да…

Вратата се отвори рязко и Ким Екърт направо изхвърча навън с побеляло като тебешир лице. Заговори бързо на френски и Вайра започна да превежда с почти същата скорост, с която думите излизаха от нейната уста. Мъглата се сгъстявала, спускала се над главната улица, през целия град, поглъщала всичко по пътя си.

— Вземи съпруга си, всички служители — нареди й Вайра. — Отведи ги на най-горния етаж, в стая без прозорци. Дрешник, килер, склад. Няма значение, стига да е нависоко, над мъглата. Тя не преследва вас. След като ние се махнем, мъглата ще изчезне. Къде е най-близкият заден изход, Ким?

Тя махна с ръка назад, към левия ъгъл на хотела.

— Насам. Към Имбабура. Побързайте. — Прегърна и двамата. — Con Dios^[6].

Иън грабна раницата си и се втурна след Вайра през градината към задната порта. Ивици мъгла вече се плъзгаха под оградата и когато Иън размахваше раницата си наляво и надясно, те се разкъсваха и разсейваха. Двамата с Вайра блъснаха едновременно вратата толкова силно, че тя се отвори с трясък, пантите изскърцаха и някакви дървени летвички се разцепиха и полетяха встрани. Излязоха на пътя, но мъглата беше вече навсякъде, спускаше се над тях от всички посоки, не само вихрушки по земята, а и гъсти, плътни облаци. Вайра каза:

— Прости ми, Иън. Няма друг начин. — После го сграбчи за раменете.

От дълбините на цялото му същество избухна агония от болка, която се разпръсна във всяка частица на тялото му. Костите му изпукаха, гръбнакът му се изви напред, черепът му щеше да се пръсне.

Но внезапно започна да усеща миризмите край себе си по-остро от всякога. Целият произход и история на всяко камъче по улицата, на всяко листенце, на всеки храст се криеше в ароматите, които излъчваха те, вселена, съдържаща гигантска информация за съзиданието. Невероятно сила се вля в краката му. Чувстваше, че може да тича вечно. Зрението му се изостри стократно. Можеше да види точиците на гърба на мравката, пълзяща в прахта, да проследи пътя на всеки лъч светлина. Едва тогава Иън осъзна, че тича на четири крака, че беше куче или вълк, или някаква смесица от двете, а редом до него тичаше подобно създание, което носеше раницата му в зъбите си. Едва тогава се убеди напълно, че все още е затворен в Центъра за психична грижа на клиниката в Минеаполис и че сигурно е в усмирителна риза в някоя стая.

Потънаха в гъстата, тъмна мъгла. Иън откри, че може да вижда през нея — до огрените от слънцето сгради и коли от другата страна. Можеше да вижда и брухос, които пътуваха с нея. Те приличаха на парченца от незавършена или изпочупена мозайка, мрачно тъжни, като че ли част от душата им бе останала някъде другаде, когато бяха умрели. Повечето от тях бяха в мрачни, гневни цветове — кърваво червени, убийствено лилави, изгарящо оранжеви. Мъглата беше все така близко до тях, но не ги докосваше. Напяването изпълваше черепа му, извисяваше се и затихваше, зловещо, болезнено. Намери тялото, нахрани тялото, изпълни тялото, бъди тялото. Но той тичаше без никакво усилие. Дробовете му не се напрягаха, сърцето му не се изморяваше. Вятърът блъскаше право в очите му, но не го притесняваше. Вкусваше историята на брухос във въздуха… Гигантското познание за един цял нов свят, за който не бе подозирал, се изля наведнъж в него. После вече бяха от другата страна на мъглата, слънцето грееше, животът си продължаваше съвсем нормално.

Те тичаха и тичаха, докато стигнаха до малък черен камион, паркиран на пуста улица. Вайра пусна раницата на Иън и за миг се преобрази от куче в човек, после докосна рамото на Иън.

— Ще бъдеш много ядосан.

Болката този път беше минимална. Но нищо друго не беше. Лишен от новопридобитите си изключителни сетива, все още неосъзнаващ напълно какво се бе случило току-що и какво означаваше, Иън се нахвърли срещу Вайра, крещейки:

— Ти, изрод такъв, ти, скапан изрод, защо не ми каза истината?!

Двамата се строполиха на земята, претърколиха се, после Вайра го сграбчи и изви ръцете му назад.

— Това беше единственият начин да минем през мъглата.

— Разкарай се от мен, преди да те ухапя по рамото или… — изръмжа сърдито Иън и Вайра се отмести встрани. Иън се изправи и се отърси от прахта. — Повече ми харесваше като Номад.

Стана, грабна раницата си и влезе в камиона. Не знаеше защо бе толкова бесен — заради факта че Номад не беше просто любвеобилно куче, или защото бе лишен от изумителната сетивност, на която се бе насладил през тези кратки, скъпоценни мигове.