Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гладни духове (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
Epsilon (2022)

Издание:

Автор: Триш Макгрегър

Заглавие: Есперанса

Преводач: Паулина Стойчева Мичева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща Кръгозор

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ООД — София

Технически редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-284-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16530

История

  1. — Добавяне

Четиринайсет

„Бъркли“, Калифорния

Автобусът остави Иън на южната страна на кампуса на „Бъркли“. Той преметна дръжката на малката си пътна чанта през рамо и остана за миг на място сред свежия, прохладен въздух, докато се ориентираше в картата, която Люк му бе дал. След това тръгна по булевард „Телеграф“ в посока към административната сграда, която трябваше да се намира на шест пресечки на север. Ако Сара Уелс съществуваше и наистина преподаваше тук този семестър, щеше да я намери там.

След двайсет и четири часово пътуване беше чудесно да ходи отново, да знае, че съвсем скоро щеше да разбере със сигурност, по един или друг начин, дали беше побъркан или все още с разума си. Нуждаеше се от това последно доказателство, с очите си да види някого от Есперанса. Дори не искаше да говори с нея. Всъщност може би бе по-добре да не го прави. Ако се намесеше, ако се представеше и се опиташе да обясни кой е, можеше да предизвика някаква промяна по веригата в бъдещето. Не можеше да рискува. Колко много се бе променило само защото Люк бе говорил с журналиста, който познаваше Кинг — мястото на убийството, датата… Може би в историята на света имаше толкова значими събития, че те не можеха да бъдат променени.

Докато навлизаше все повече във вътрешността на кампуса, минаваше покрай множество студенти — някои носеха плакати в памет на Кинг; други — членове на Студентската организация за демокрация (СОД) — разлепваха обяви за тазседмичното шествие против войната, а последователите на „Черните пантери“ се разхождаха с вдигнати юмруци и крещяха „Черна сила, черна сила“[1].

Убийството на Кинг може и да не бе повлияло на живота в Хибинг, Минесота, помисли си Иън, но тук, в Бъркли, беше част от битката за края на войната във Виетнам.

Мина покрай студентските общежития — от отворените врати гърмеше музика. „Бийтълс“, песен от албума „Сержант Пепър“. По прозорците бяха залепени множество плакати, обявяващи всякакви събития: антивоенна демонстрация, концерт на Джанис Джоплин, поетично четене на Джеймс Дики, събиране на СОД. Имаше и плакат на Робърт Кенеди с надпис „Запазете наследството живо“.

Дали Боби вече бе убит? Боби Кенеди? Напусна този свят на 5 юни, 1968 година в хотел „Амбасадор“, Лос Анджелис. Думите на Тес изникнаха в съзнанието му. След като беше се оказала права за Кинг, сигурно беше права и за Робърт Кенеди.

Фоайето на административната сграда беше доминирано от голямо кръгло бюро, зад което седяха четирима студенти. Нямаше опашки. Приближи и красива млада жена го попита с какво може да му помогне.

— Имам среща със Сара Уелс. Но тя забрави да ми каже номера на вътрешния си телефон. Преподава културна антропология.

Жената прелисти голямата тетрадка пред себе си, прокара пръста си по редовете и поклати глава.

— Не намирам името й, сър.

Това го порази. Дълбоко в себе си бе уверен, че е истинска, че ще бъде тук.

— Може ли да проверите пак? У-е-л-с.

— Тя е в департамента по социални науки — обади се един от младежите зад бюрото. — Но провеждат някои от заниманията си в сградата на хуманитарните специалности, докато ремонтират тяхната.

Още прелистени страници, още списъци и после:

— Да, ето я — младата жена направи един червен знак Х на картата и му я подаде. — Втори етаж, кабинет 13.

13. Иън за малко да се разсмее на глас.

— Благодаря ви много.

Излезе от сградата. Убеди сам себе си, че просто ще почука на вратата й и ще я попита дали могат да поговорят за брухос в Еквадор. Щеше да й каже, че е журналист на свободна практика, който пише материал за тази страна и докато е бил там, е чул легенди за брухос и е говорил с местни, които са били убедени, че те са духове — гладни духове. Нещо такова.

Но когато изкачи стъпалата до втория етаж на сградата по хуманитаристика и се накани да потропа на вратата й, го заля огромна вълна на неувереност и за малко да се затича към най-близкия изход. Приведе се напред, така че кръвта да нахлуе в главата му, и просто си остана там, със затворени очи, почти докосващ пода с ръце.

— Ей, добре ли сте?

— Да, само съм леко замаян.

Изправи се и застина на място от изумление. Истина е, всичко бе истина, наистина се бе случило. Сара Уелс изглеждаше точно както я помнеше — четирийсет години напред във времето. Висока, крехка блондинка, бледа и приятна, не повече от трийсетгодишна. Значи това, което Пако Фарадей му бе казал, бе вярно — хората в Есперанса не остаряваха. Гъстата й руса коса бе късо подстригана, по привлекателен начин, който разкриваше дръзката линия на челюстта й. Носеше съвсем лек грим, обеци и колие, направени от някакъв красив черен камък, изпъстрен с кехлибар. Нямаше ги дънките и полото с висока яка, които помнеше; синята рокля отиваше чудесно на очите й.

— Много сте пребледнял. Кабинетът ми е точно тук — тя махна с ръка към отворената врата зад нея. — Защо не влезете вътре да си починете, а аз ще ви донеса чаша вода.

— Много ви благодаря.

Иън влезе вътре, чантата му се удряше в бедрото му, а той се опитваше да се държи като човек, който допреди минути е бил на път да припадне. Отпусна се на най-близкия стол, остави чантата си на пода. Почувства парещото чувство в стомаха си и внезапно разбра, че тя беше изненадана от себе си — от това колко лесно бе поканила непознат мъж в кабинета си — и че на някакво по-дълбоко ниво усещаше, че двамата се познават.

Докато Сара наливаше вода от каната в пластмасова чаша, Иън забеляза как бе украсила кабинета си. На стената срещу него висяха плакати от концерт на Джоан Баез и от фестивала в Монтерей, между тях бяха окачени в рамка дипломите й, сякаш бяха по-маловажни, на източната стена имаше висок шкаф, запълнен с грижливо подредени книги. Вдясно видя снимки от Еквадор — сенчестите, загадъчни лабиринти на улиците на Кито, индианки кечуа, увити в цветните си одеяла, готвещи на открито, и вулканът, който се извисяваше над Есперанса. Сърцето му се сви само като ги гледаше.

— Търсите ли някого? — попита Сара, докато му подаваше чашата с вода.

Той кимна и пресуши чашата.

— Професор Уелс. Пиша статия за Еквадор и разбрах, че тя е един от най-видните експерти по митологията на тази страна.

— Е, аз съм професор Уелс.

Иън се престори на изненадан.

— Фантастично! Какъв късмет имам. Аз съм Иън Ритър.

Въпреки убедеността му, че тя вече усещаше, че се познават отнякъде, изражението й не разкри нищо.

— Аз съм специалист само по една много малка част от митологията на Еквадор, мистър Ритър. Но цялата тази култура и страна ме очароват.

— Какво може да ми кажете за разпространената вяра на местните в брухос, които пътуват с мъглата? Някои хора ги наричат mala sangres. По време на пътуването си чух местни да говорят за тях, за това как обсебвали хора, но никой не пожела да обсъди темата с мен. Знаете ли нещо повече?

Нещо рязко се промени в изражението й.

Брухос, за които говорите, поне по мое мнение са еквадорската версия на бугимен, на таласъмите от различни култури. Бил си непослушно момче и брухос ще разберат за това и ще те накажат. Нещо такова.

— Смятате ли, че има нещо вярно в митовете? Че може наистина да съществуват?

— Не знам. В Есперанса, където митът е най-силно разпространен, местните твърдо защитават вярата си. Затова е възможно да се каже, че за тях митът е истина. Но никога не съм виждала сигурни доказателства за съществуването на подобни създания. Като културен антрополог повече се интересувам от митология.

— А ако предположим, че митът е истина? Да предположим, че тези брухос наистина съществуват.

Тя се усмихна и килна глава на една страна, присвивайки очи, сякаш сега го виждаше истински за първи път.

— Изглежда сте имали някакво особено преживяване, докато сте били там, мистър Ритър.

Той не беше сигурен колко трябва да й каже, какво можеше да признае.

— Кажете ми, моля… При своите проучвания намерихте ли някаква информация за митологията на самия град?

Сега тя седна зад бюрото, подпря се с лакти и отпусна брадичка върху дланите си.

— Не съм сигурна какво имате предвид.

— Според митовете, които чух, преди векове Есперанса е била нематериално място, където душите в преходно състояние са отивали, за да открият, че смъртта не е задължително заличаване на съзнанието. Брухос са харесвали града, защото това означавало, че разполагат с много души, които могат да обсебват. После имало голяма битка между група еволюирали души и брухос, които загубили. И тогава Есперанса станала физическо място и се материализирала в нашия свят.

— Каква е тази група от еволюирали души, които спечелили битката?

— Чух, че ги наричат cazadores de luz.

— Ловци на светлина, или търсачи на светлина — усмивката й стана по-мека и блага. — Простете ми, мистър Ритър. Но всичко това звучи като еквадорска версия на „Изгубеният Рай“ — очите й обходиха лицето му за миг, после тя се намръщи леко. — Струвате ми се много познат. Къде сме се срещали? Имам някакъв спомен, че сме заедно в една стая, че съм се навела над вас и ви казвам да помните. Спомни си. Има и една друга, висока руса жена с вас — разсмя се силно, нежно, с известно неудобство. — И все пак съм сигурна, че никога не съм ви виждала, нито съм чувала за вас до днес. Това смислено ли ви звучи?

Как беше възможно да помни събития, които щяха да се случат след четирийсет години? Айнщайн твърдеше, че времето е илюзия, че човек го възприема като минало, настояще и бъдеще, защото това е единственият начин, по който човешките същества могат да функционират. Но Айнщайн не бе имал предвид душата, тази част от човека, която оцелява след смъртта и която, изглежда, бе вечна. Да предположим, че след като преживее дадено събитие, духовното съзнание може да преодолее ограниченията на времето? Да си припомня отрязъци от нещо, което на земно, недуховно ниво още не се беше случило?

— Имате ли малко свободно време? — попита той. — За кафе или закуска?

Сара Уелс погледна към часовника на стената.

— Имам три часа до следващата ми лекция. Знам подходящото място.

— Между другото, ако кандидатствате за стипендията „Фулбрайт“, за да изучавате митовете за брухос, да знаете, че ще я спечелите.

Тя вече се бе изправила от стола и го гледаше с широко отворени от изненада очи, стиснала чантата си в едната ръка и ключовете в другата.

— Как…? Искам да кажа, да, подала съм документи… Но не са ми отговорили, а минаха месеци.

— През май следващата година ще позвъните на сестра си от Кито. Това е последният път, когато някой въобще ще чуе някаква информация от и за вас. Защото ще спечелите „Фулбрайт“, ще заминете за Еквадор и ще се установите за постоянно в Есперанса.

Очите й сега се взираха втренчено в него.

— Откъде знаете, че имам сестра?

— Четох за вас в интернет, в „Кафенето на инката“ в Есперанса, през 2008 година, докато бях в кома през 1968 година.

Изражението й беше неразгадаемо като китайска бисквитка с късметче. Иън нямаше да се изненада, ако тя вдигнеше слушалката на телефона и позвънеше на охраната. Вместо това обаче Сара Уелс отметна глава назад и се разсмя.

— Знаете ли какво е най-странното? Че ви вярвам, мистър Ритър.

По време на обяда в крайбрежното заведение, намиращо се на красиво и живописно място в залива, той й разказа всичко, от А до Я. Дори й показа копия от медицинските си данни, които Люк бе взел, преди Иън да напусне Минесота, информация от болницата, от психиатрията… Тя ги прегледа съсредоточено, повечето време мълчаливо, понякога правеше коментар или задаваше въпрос.

— Знаете ли пътя до Есперанса? — попита най-накрая Сара.

— Самолет до Кито. След това нямам представа. А вие?

— Била съм там само веднъж, преди две години. И нямам идея как стигнах до града. Взех автобус, който според мен трябваше да ме закара до Ставало. Но автобусът стигна до…

— Бодега дел Сиело?

Стъписана, тя заекна.

— Това… това е повече от странно.

— Бяхте ли жива? В съзнание?

— Жива и ядосана.

— Кой беше шофьорът ви? — попита Иън.

Тя се загледа в огряната от слънцето водна повърхност в залива, в далечината се издигаха неясните очертания на Алкатрас.

— Висок мъж с гъста черна коса. Името му беше странно. Мисля, че беше Вайра.

Той помнеше името, но не го свързваше с лице или с човек. И все пак това бе белег за някакъв план. Но чий?

— Разкажете ми за Ед Грейнджър — каза тя. — Австралиец ли е?

— Да, ръководи посадата. — Иън описа каквото помнеше от хотела, от хората там, спомена имена, включително и на животните. Номад, Кали, Уискърс.

Дълго време тя не каза нищо. Ровеше в остатъците от салата в чинията си, разбъркваше супата с лъжицата си. Най-накрая проговори:

— Мисля, че двамата с вас трябва да заминем за Есперанса възможно най-скоро, Иън.

Къде беше Чарли, когато имаше нужда от него?

— Не. Нещата трябва да останат, както са били, ако никога не се бяхме срещнали.

Сара Уелс присви сърдито устни.

— Не мога да чакам толкова дълго.

— Вижте, преди две седмици казах на сина си, че Мартин Лутър Кинг ще бъде убит на 6 април в хотел „Лорейн“ в Мемфис. Той познава журналист, интервюирал някога Кинг, и му каза да направи всичко възможно Кинг да не бъде близо до „Лорейн“ по това време. Мисля, че като следствие от нашата намеса Кинг се премести в хотел „Артизан“. И бе убит там. Предупреждението ни промени малка част от историята. Ще бъде грешка, ако се опитваме да променим хода на събитията. Не можем да рискуваме.

Сара се приведе над масата, очите й бяха потъмнели от някаква силна емоция.

— Аз съм капитан на собствения си кораб, Иън. Ако реша да тръгна сега, ще го направя. Ако избера да тръгна по-късно, така и ще стане. Няма нужда вие или някой друг да ми казва кога или как.

— Права сте. — Той остави пет долара на масата, за да плати за обяда, после вдигна чантата си и стана от стола. — Нямах право да казвам нищо от това. Благодаря ви за отделеното време, Сара. Ще си взема такси до хотела.

— Почакайте, къде сте отседнали? — попита тя.

— В Сан Франциско.

Мина бързо покрай нея, излезе от ресторанта и се качи в едно от спрелите отпред таксита, когато тя се показа на вратата и извика името му.

— Карайте — нареди Иън на шофьора.

— Накъде?

— Хотел „Дриско“.

Половин час по-късно шофьорът го остави пред двуетажна сграда, високо на хълма на ъгъла на булевард „Пасифик“ и улица „Бродерик“. Беше взел името на хотела от една от брошурите в самолета. И от двете страни се разкриваше спираща дъха гледка към залива, небе и земя се сливаха отдясно на него, остров Алкатрас се виждаше вляво, но не за дълго. Към острова се движеше мъгла. Иън внезапно се зачуди дали брухос можеха да пътуват с тази мъгла. Потръпна от изненадващата студена вълна, която го заля и мина по гръбнака му, и се забърза към хотела.

Стаята му гледаше към залива и той отвори широко прозорците, за да се наслади на гледката. Можеше да види Алкатрас оттук, надигащата се мъгла, настъпваща, пълзяща, започваща да се увива около острова. Вероятно бе обичайна за мястото и сезона, едва ли беше мъглата на брухос, но въпреки това се притесни.

Отдалечи се от прозореца и приседна на ръба на леглото. Порови в чантата си и се замисли, че беше тръгнал с много малко багаж — имаше само два комплекта дрехи за преобличане. Трябваше да напазарува, преди да тръгне оттук. Но първо… Извади кредитната си карта, поиска външна линия, после за оператора и получи номерата, от които се нуждаеше. Първото му обаждане беше до самолетната компания Пан Ам, за да си резервира билет за следващия полет от Сан Франциско до Кито. Имаше полет в девет часа същата вечер, който щеше да пристигне в Кито в осем часа утре сутринта. Две спирки, Хюстън и Каракас. Запази го и му казаха, че може да вземе билета си, когато отиде на летището.

Следващото му обаждане бе до няколко вестника — „Маями Хералд“, „Форт Лодърдейл Сън Сентинел“ и „Палм Бийч Пост“ — в които пусна обяви в графата „Лични“ с едър шрифт и в болд. Трябваше да излизат всеки ден през следващите две седмици.

„Слим, истина е. Тръгвам на 8.04.1968. Фриско-Кито. Обичам те, Иън Ритър от Минеаполис.“

Обявите му струваха малко състояние, но той беше оставил пари в сметката си, за да може Люк да поеме всички останали разходи. Можеше да му се обади по-късно и да му каже. Засега трябваше да си купи по-голям куфар, повече дрехи, здрави обувки и после да оправи сметката си тук.

Когато се надигна, хвърли поглед през прозореца. Заплашителната мъгла бе обвила напълно Алкатрас и сега сякаш настъпваше към сушата. Не означава нищо, каза си той. Но бързо затвори, заключи прозорците и внезапно усети, че устата му бе пресъхнала.

 

 

Доминика обичаше Сан Франциско във всяка епоха, по всяко време. Освен очевидната красота на града, именно типичната за мястото мъгла бе предизвикала в нея тази дълбока привързаност.

Мъглата тук бе най-прекрасната и най-сложна като консистенция от всички, които някога бе виждала извън територията на Еквадор. Лесно се манипулираше, оформяше и можеше да бъде използвана по същия начин като мъглата у дома. Тъй като беше напълно обичайна за Сан Франциско и никой тук не я свързваше с нищо опасно и зло, както в Есперанса, хората нямаше да се опитат да се скрият в някакви убежища, а когато им хрумнеше тази мисъл, вече щеше да е прекалено късно.

Знаеше, че Иън Ритър е тук, но не можеше да открие точното му местоположение, затова протегна ръце пред себе си като Мойсей, когато разделял Червено море, и призова множеството гладни духове от своя вид. Елате и пирувайте! Бен, нужен си ми. Доведи ги тук.

Доминика не знаеше дали ограниченията, с които се бе сблъскала при опита си да обладае насилствено телата на хората тук, щяха да важат и за тълпите брухос, връхлитащи града, но подозираше, че съвсем скоро щеше да разбере. Кой или какво ги бе наложил? През годините, в които бе ръководила това племе, единственият път, когато ги бе призовавала по този начин, бе когато тя и Бен се бяха върнали в Есперанса преди двайсет години, за да издигнат своя дом във вътрешността на двата вулканични върха. След минути тъмната мъгла започна да се събира над сушата, ставаше все по-голяма и по-плътна, докато духовете идваха незабавно отвсякъде, сякаш само това бяха чакали.

После мъглата се превъртя над водната повърхност, набирайки скорост и маса, и бързо обгърна остров Алкатрас. Мястото беше затворено, а все още не се допускаха туристи, както щеше да бъде след години, но имаше много тела, от които да избират — служители от Националния парк, строителни работници, екипажът на ферибота, който возеше служителите от континента на острова и обратно. Брухос обладаваха и пируваха, което бе доказателство, че ако нападаха накуп, по много, можеха да преодолеят глупавите ограничения. Други, като Доминика и Бен, не обсебваха тела. Те се хранеха от чистия ужас и страх, излъчван от обсебените хора.

Тук ми харесва, помисли Бен. Но извън Есперанса сме безсилни.

Не. Дори да не можем да приемаме физически форми, все пак можем да всяваме паника и ужас. А сред настъпилия хаос може и да открием Иън Ритър и да го убием. Някакви новини?

Имаме следа към Тес. А Пърл и Рафаел работят по няколко свещеника, които очевидно са били активни участници в движението за освобождение.

Прогрес. Знак, че вятърът се обръщаше и духаше в тяхната посока.

Да предположим, че не го намерим, Ника. И не успеем да го убием. В племето все повече се налага мнението, че трябва да действаме агресивно срещу членовете на освободителната група. В момента те са най-голямата заплаха за нас. Не ловците на светлина.

Тя се ядоса.

Докато съм начело на това племе, Бен, ще действаме по моя начин. Първо ще убием междинните.

Почувства настойчивостта на изпитателния му поглед, после той се извърна от нея и погледна към мъглата, която вече настъпваше към брега на континента. Доминика внезапно усети, че Бен бе престанал да бъде неин съюзник. Това я уплаши. Искаше да се впусне след него, да настои двамата да обсебят нечии тела, да ги използват за див и трескав секс. Но той вече бе прекалено далече от нея, а и лудостта на развихрилите се брухос я заля с пълна сила.

Дали не греша! В кой момент приоритетите и се бяха променили?

Хората й обсебваха рибари, туристи, сервитьори и сервитьорки, ченгета, бизнесмени, хипита, учители, ученици… Тъмната мъгла се виеше нагоре по хълма, все по-плътна, разрастваща се на височина и ширина, докато поглъщаше коли, кафенета, магазини, ресторанти и се изкачваше до върховете на дърветата. Племето й беше привлечено от обещанието за хаоса, възцаряващ се под него, където протестиращите срещу войната крещяха и размахваха юмруци във въздуха, а гласовете им отекваха из улиците на града.

С малко късмет Иън Ритър щеше да бъде смазан и убит при тази атака.

 

 

Иън тръгна пеша надолу по хълма, на път към магазина за дрехи, в който можеше да обогати жалкия си гардероб и да си купи нов куфар. Всяка сграда, покрай която минаваше, беше отрупана със саксии с пищни цветя — бугенвилии, теменуги, рози, нарциси. Като пред посадата в Есперанса, помисли си той. От отворените прозорци звучеше музика. Пред него се извисяваше „Президио“, военната база, която приличаше на просторен, зелен парк, заел цялото пространство по бреговете на залива. Дори оттук можеше да види стотиците протестиращи срещу войната да крачат и пеят пред портите, а гласовете им се извисяваха в чистия следобеден въздух. Върнете ги у дома, върнете ги у дома.

Когато наближи подножието на хълма, още няколко хиляди протестанти завзеха булевард „Президио“, пресечка след пресечка, на вълни, стигащи до залива. Полицаи в защитно облекло стояха подредени от другата страна на пътя, готови да се намесят, ако събралата се тълпа станеше агресивна. Тротоарите бяха все още свободни, пешеходците забързано минаваха покрай редиците на ченгетата. Иън се поколеба, защото не искаше да бъде хванат в капана на сблъсъците.

Погледна картата на града, която служителят от хотела му бе дал. Магазинът бе само на четири пресечки оттук, на улица „Калифорния“. Поколеба се дали да не се върне назад и да мине по улица „Дивизадеро“, но протестиращите можеше да са окупирали и нея. Затова ускори крачка, пъхнал ръце в джобовете на якето си, следейки внимателно настроението на тълпата. При първия знак за враждебност можеше да се вмъкне в някой от магазините по улицата.

Вървеше бързо, песните и виковете се надигаха и замлъкваха покрай него, всяка следваща вълна бе по-силна, по-гневна, по-агресивна. После тълпата се хвърли към полицаите, започна да ги замерва с яйца и камъни и да крещи: „Смърт на свинете!“.

Полицаите изправиха редиците си — гръмогласно цунами от размахващи се палки, които се стоварваха върху главите на протестиращите, чупеха ръце и крака и ги събаряха на земята. Въздухът се изпълни със сълзотворен газ. Иън се затича, но тълпи от хора внезапно се разбягаха във всички посоки в търсене на сигурност, насочиха се към магазините, криеха се под масите и пейките и хвърляха столове срещу полицаите. Ранените се препъваха сред множеството, хлипаха и стенеха за помощ, докато кръвта се стичаше по лицата им. Две жени паднаха на земята и бяха стъпкани от тълпата зад тях. Иън помогна на един мъж да се изправи и го избута към вратата на магазинче за кафе, където млада жена ръкомахаше на хората да се скрият вътре. Затичаха се към нея, жената затръшна вратата и ги насочи към задния вход, от който хората излизаха навън, на малка уличка.

Иън се устреми към обещанието за светлина и свобода, което малката улица предоставяше, заедно с още неколцина обезумели, уплашени хора. Затича се право напред, следвайки тълпата, и после внезапно спря в края на уличката. Знаеше какво вижда пред себе си и умът му продължаваше да крещи — Бягай, бягай! — но не можеше да помръдне. Мъглата не просто пълзеше към града. Сега покриваше хълмовете, движеше се към тях ужасяващо бързо, плътна, мрачна, поне километър широка. Вече чуваше зловещото напяване, което се надигаше от нея. Намери тялото, нахрани тялото, изпълни тялото, бъди тялото… Озова се отново в Есперанса и песента се стовари върху него.

Побягна в противоположната посока, с плътно прибрани към тялото ръце като истински атлет. Мъглата напредваше по улицата зад него, песента се издигаше и заглъхваше. Намери тялото, нахрани тялото… Сълзотворният газ се беше смесил с мъглата и хората край него тичаха, като покриваха устите и носовете си с ръце. Някои от тях се гърчеха, телата им се тресяха във всички посоки, докато брухос ги обсебваха. Иън нямаше представа как тези кошмарни създания го бяха открили, но не смяташе да им позволи да го обладаят. Затича се по-бързо, още по-бързо, дъхът му вече не му стигаше, но успя да излезе от улицата на по-главния път.

Сирените пронизваха въздуха. Навсякъде имаше полицаи със защитни маски, изсипваха се от патрулните коли, размахваха палки, галопираха из тълпата на коне, избутваха любопитните зяпачи встрани. Впусна се нагоре по хълма заедно с тълпата, опитваща се да избяга от ада на булевард „Президио“. Дробовете му бяха напрегнати до краен предел, потта се лееше по лицето му.

Тълпата напредваше към хълма, но с по-бавна скорост, сякаш брухос бяха толкова заети да се хранят с размириците около себе си, че не искаха да се разпръсват много надалече от тълпата. Изпълни тялото, бъди тялото… Той обаче не забави бега си, не погледна отново назад. На върха на хълма почти се преви надве от болка, когато се опита да си поеме дъх. Портиерът на хотела са впусна към него и му помогна да стигне до лобито и да се строполи на един стол.

— Сър, седнете тук. Ще ви донеса нещо студено за пиене.

Иън не можеше да говори, гърдите го боляха. Портиерът се върна с висока чаша с леденостудена вода. Иън я повдигна към устните си, но ръцете му трепереха неконтролируемо. Отпи внимателно, без да откъсва очи от вратата, ужасен, че ще види как мъглата се притиска в нея и забива отровните си нокти в стъклото като някакво бясно куче, което се опитва да се промъкне вътре. Отвън обаче се виждаха само бързащите надолу към базата полицейски коли и тичащите във всички посоки хора.

— Какво става там долу? — попита портиерът. — Чухме, че полицаите са нападнали протестиращите и е последвала кървава баня. И мъглата… никога не съм виждал нещо такова.

— Благодаря за водата. Искам да оправя сметката си и да стигна до летището. Имам нужда от такси.

— Разбира се, сър. Ще се погрижа за това.

Не знаеше колко време е минало. Изпи водата до дъно и погледна притеснено към вратата. После портиерът донесе сметката и малката му пътна чанта с прибрания багаж. Купуването на нови дрехи щеше да изчака, докато стигнеше до Еквадор. Иън порови в портфейла си и даде пари за сметката и за щедър бакшиш на мъжа.

— Таксито ви идва, сър. Преди малко разбрахме, че долу ставали странни неща — каза портиерът с шепнещ, заговорнически глас. — Хората се държали наистина много необичайно, сякаш били обладани, или нещо такова. Имало палежи. Линейки и пожарни са тръгнали натам. Някои от улиците са блокирани.

— Дали ще стигнем до летището?

— Засега пътят до летището е чист.

Петнайсет минути по-късно Иън стоеше до вратата на хотела и наблюдаваше преминаващите пожарни и линейките, с включени сирени. Тълпите продължаваха да се блъскат по тротоарите, отчаяно желаещи да се отдалечат на колкото се можеше по-голямо разстояние от ада в подножието на хълма. На няколко пъти хора се опитваха да влязат в хотела, но вратите му бяха затворени.

Напредването на мъглата явно бе забавено или дори спряно от нещо някъде долу. Когато таксито паркира пред хотела, Иън нарами багажа си, портиерът отвори вратата и той се впусна напред. Докато таксито потегляше, шофьорът — леко плешив азиатец — каза:

— Протестиращите са запалили няколко пожара долу, хората получават странни конвулсии, неколцина са били ранени и са умрели.

— Ще успеем ли да стигнем до летището?

— Не се притеснявайте — мъжът поклати глава. — Всичко е заради войната. Хората знаят, че не е редно да я водим. Искат да спре. Войната е виновна.

Войната за души. Иън се наведе напред, бдителен, търсещ някакъв знак от мъглата. Когато стигнаха върха на хълма, мъглата се впусна към тях от хълма вляво и хората се впуснаха да тичат, за да избягат от нея, крещейки ужасено. Таксито се заби в левия тротоар.

— Завий надясно — нареди припряно Иън. — Направи каквото трябва, за да си далеч от мъглата.

— Но летището е вляво и…

— Карай надясно! — заповяда Иън. — Бързо.

Шофьорът зави надясно, натисна педалите и колата полетя напред, влизайки в друга улица, после се понесе надолу по друг хълм, пак зави, направи няколко обиколки напред и назад по малките, еднопосочни улички, докато най-накрая като че ли избягаха от покрития с мъгла район. След минути се появиха и табелите за пътя към летището.

Дали мъглата щеше да се насочи към летището и да го погълне така, че полетите да закъснеят или направо да бъдат отменени? Иън не знаеше. Но се надяваше, че брухос ще са заситили глада си с кръв и ще бъдат по-отпуснати сега, когато апетитът им беше задоволен.

Таксито паркира пред входа на летището и Иън подаде на шофьора огромен бакшиш.

— За твоя безопасност, на връщане избягвай мъглата.

Измъкна се от колата с пътната си чанта и се затича към терминала.

Бележки

[1] Партията на черните пантери — афроамериканска организация за граждански права на чернокожото население, активна от средата на 60-те до края на 70-те години на XX век в Щатите. — Б.пр.