Кели Армстронг
Призоваването (48)

47

Лежах будна и се взирах в стената. Нямах сили да се обърна и да се огледам. Не можех дори да повдигна главата си от възглавницата. Усещах как успокоителното ме потиска и отново ме унася в сън, но държах очите си отворени и не ги отлепвах от боядисаната в зелено стена.

Леля Лорън ме беше предала.

Когато тя повярва, че съм се шляла из мазетата с Дерек, аз се бях почувствала предадена.

Спомних си колко бях ядосана и със свито гърло се помолих да се върна във времето, когато си въобразявах, че това е най-лошото нещо, което би могла да направи. Всичко се основаваше на лъжа.

Тя е била лъжа. Нашата връзка е била лъжа.

Когато още като дете виждах караконджули в мазето, тя прекрасно е знаела, че виждам духове. Майка ми е знаела и затова е настояла да се преместим.

Докоснах с пръсти медальона си. Дали това не бе нещо повече от глупав талисман, който да ме пази? Дали майка ми наистина е смятала, че той ще ме закриля? Затова ли леля Лорън настоя да го нося, докато съм в Лайл Хаус? Саймън ми бе казал, че некромантията е наследствена. Щом и майка ми, и леля ми са знаели за духовете, сигурно съм го наследила по тяхна линия.

Дали баща ми е бил наясно? Затова ли странеше от мен? Защото имам необикновени способности?

Замислих се за майка ми. За катастрофата. За шофьора, който я бе блъснал и когото така и не откриха. Дали наистина е било злополука? Или някой я е убил…?

Не. Стиснах здраво възглавницата и отпъдих мисълта от главата си. Не можех да допусна мисълта ми да се рее на всички страни. Иначе щях да полудея.

Ще полудея.

Леля Лорън знаеше, че не съм луда, а ме остави да си мисля тъкмо обратното. Откара ме в дом за групово пребиваване.

Дом, пълен с деца като мен, притежаващи свръхестествени способности.

Когато леля Лорън заяви, че сме специални, тя включи в това число и Рей. Значи тя наистина може да е полудемон. Ами Тори? Тя пък каква е? Знае ли майка й? Ако майка й работи за тях, трябва да е наясно, а ако е наясно и въпреки това укорява Тори, че не се подобрява.

Каква майка би го направила?

Но нали леля ми стори същото? Само че подслади горчилката с усмивки и прегръдки, а това бе още по-лошо. Поне в момента се чувствах много, много зле.

Дали Лайл Хаус не беше мястото, където ни изпращаха, щом нещата се влошат? Затварят ни вътре и ни дават лекарства, като се опитват да ни убедят, че сме психично болни? Но защо? Нима истината не бе по-лесна за възприемане? Защо да не ни предупредят, докато сме още млади, да ни подготвят, да ни научат да се контролираме?

От думите на Саймън бях разбрала, че така би трябвало да бъде. Казваш на децата си истината, научаваш ги как да използват способностите си и да ги крият, преди да са изгубили контрол над себе си.

Що за място беше Лайл Хаус?

Спомних си какво беше казал Саймън за баща си.

„Работеше за групата изследователи, лекари и учени със свръхестествени способности, които се опитваха да облекчат живота на другите като тях.“

После чух духа на вещицата, погребана в мазето:

„Сам Лайл ни обеща по-лек живот. Нали всички само за това копнеем? Безценна власт.

Виждаш ли, момиченце, научният прогрес се нуждае от експеримент, а експериментът се нуждае от субекти, та тъкмо такива субекти сме двамата с Майкъл. Опитни мишки, жертви на един безумец“.

Скочих, сърцето ми биеше толкова силно, че едва си поемах дъх.

Леля Лорън каза, че сме специални. Всички ние. Рей, Саймън, Тори, аз.

Но не и Дерек.

„Очаквам да се разправите добре с този звяр, което трябваше да направите още преди години. Ще го третирате като побесняло куче.“

Трябваше да намеря Дерек преди тях.

Огледах се да видя какво има около мен. Двойно легло с големи възглавници и ватирано одеяло.

Килим на пода. Писалище. Кресло. През открехнатата врата се виждаше банята. Като в луксозен хотел.

На отсрещната стена имаше врата, боядисана в бяло. Беше най-обикновена интериорна врата, но когато се приближих до нея и я докоснах с длан, усетих хладината на стоманата.

Дебела стоманена врата без стъкло, върху нея нямаше дори шпионка.

Нямаше и дръжка.

Където и да се намирах, това място не беше нито фалшив дом за групово пребиваване, откъдето можеше да се излезе на двора, да се върши къщна работа, да се влиза в час и да се ходи на излети. От тази стая нямаше излизане.

Върнах се в леглото.

Бях хваната в капан. Никога нямаше да избягам от него, никога.

Няма що, страхотно. Будна си едва от пет минути, огледала си се набързо и вече си се предала. Защо просто не ги дочакаш лежешком да дойдат и да те завържат за масата?

Какво ти каза онази вещица? Нещо за електрически проводници, по които са пускали ток, докато си прехапе езика?

Изстенах.

Ами Дерек? Изкара те от Лайл Хаус, а ти дори не се опитваш да го предупредиш за опасността. Ще ги оставиш да го заловят ли? Да го убият?

Дерек не би се оставил да го заловят. Беше твърде умен. Той излезе от Лайл Хаус.

Изведе теб от Лайл Хаус. Нямаше намерение да бяга. Беше чиста случайност. Помниш ли как д-р Давидоф се опитваше да го върне? И той за малко да го послуша. Ами ако отново го убедят? Може Дерек да е имал нещо наум, да е решил, че наистина е по-добре да го приберат и да го държат под ключ.

Но не и докато се чувстваше длъжен да закриля Саймън.

А, Саймън… Дерек никога няма да предаде Саймън. Но ако иска да отвлече вниманието им, така че Саймън да избяга, както направи за теб и Рей? Ако си каже, че като предаде себе си, ще даде възможност на Саймън да избяга, със сигурност ще се предаде. Знаеш, че ще го направи.

Длъжна бях да го предупредя. Но за тази цел ще трябва да изляза от тук. Този път не можех просто да си седя и да чакам някой да измисли план за бягство. Трябваше да разчитам сама на себе си.

Може би са ме заключили за известно време и после ще ме пуснат. Не бях опасен арестант. Все ще ме изведат навън — за упражнения, за храна, за да експериментират върху мен.

Опитах се да не мисля за последното.

Важното беше да изляза, а когато изляза, да съм готова за бягство. Но най-напред трябваше добре да огледам наоколо и да измисля план. Но как бих могла да го направя, заключена в тази стая? Да се моля да намеря удобна схема за бягство, скрита под матрака?

Да се придвижа астрално през вратата и да разузная наоколо?

Спрях да мисля и бавно наведох очи към блузата, която носех. Зеления суичър на Лиз.

Ако тя бе мъртва, може би щях да я призова, да я накарам да огледа сградата и.

Нима е мъртва? Значи се надяваш да е мъртва?

Стиснах одеялото и си поех дълбоко въздух. Дни наред отказвах да повярвам, че Лиз не е между живите. Независимо от доказателствата, с които разполагах, не можех да го повярвам, защото самата мисъл за това ме побъркваше.

Ала сега, заключена в тази стая, предадена от собствената си леля, в очакване да заловят и убият Дерек като животно.

Лиз беше мъртва.

Бяха я убили.

Притежавала е свръхестествени способности, не е успяла да ги контролира и те са я екзекутирали. Вероятно и тя бе в техния списък. Ами Питър? Нима родителите му са се престрували, че го прибират у дома, а са го оставили на тези хора да го убият? Или понеже се е пооправил, са го пуснали да се прибере? Лиз не се беше оправила. Значи не са я пуснали.

Една съвсем малка част от мен все се надяваше, че греша по отношение на Лиз. Но знаех, че съм права.

Съблякох суичъра. Видях, че са сменили превръзката на ръката ми. Бяха зашили раната, докато бях в безсъзнание. Щом се грижеха за мен, значи не се канеха да ме убият, поне засега.

Вторачих се в суичъра, като мислех за Лиз и за смъртта. За това, какво би било да си мъртъв на шестнайсетгодишна възраст, да не изживееш останалата част от живота си…?

Стиснах очи. Нямаше време за емоции.

Претърсих стаята за камери. Не намерих нито една, но това съвсем не означаваше, че няма такива. Ако ме видеха, че си говоря самичка, веднага ще се досетят какво върша, ще помислят, че и аз като Лиз не мога да контролирам способностите си.

Или ще го направя, или няма. Изборът е мой.

Седнах на леглото със скръстени крака и със суичъра на Лиз в ръце, повиках я, както бях викала и другите духове. Не беше нужно да се притеснявам, че ще вдигна мъртвите от техния сън. Тук нямаше трупове. Поне така се надявах. Ала нямах никаква представа какво ме чака зад вратата — може би там имаше лаборатория, може би телата на други като Лиз.

Нямах време.

Онзи дух в дома, некроманът, ми бе казал, че около Лайл Хаус има бариера срещу духове, направена с магия. Вероятно и тук беше същото и аз се нуждаех от цялата си изключителна сила, която той твърдеше, че притежавам.

Съсредоточих се толкова силно, че ме заболя главата, но нищо не се получи.

Затворих очи, за да си я представя по-добре, ала все поглеждах и не можех да фокусирам.

Накрая останах със затворени очи, като дадох всичко от себе си и си представих как измъквам Лиз от етера и…

— Ехо! Къде съм?

Отворих очи и я видях — все още носеше нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките си на жирафчета.

Лиз.

Не, духът на Лиз.

— Ало? — тя помаха с ръка пред очите ми. — Какво е станало, Клоуи? Няма нищо страшно.

Знам, че Лайл Хаус не прилича на увеселителен парк, но… — Тя се огледа и смръщи вежди. — Но това не е Лайл Хаус, нали? Къде…? Божичко! В болницата сме. И теб са те вкарали тук. Кога?

Тя запримига бързо и поклати глава.

— Карат ме да пия много гадни лекарства. Спя и сънувам, а щом се събудя, чувствам се съвършено объркана. И на теб ли ти ги дават?

Къде е била Лиз през всичкото това време? Напъхана между двата свята? Едно бе сигурно. Тя не знаеше, че е мъртва. И аз трябваше да го кажа.

Да, кажа ли? Няма начин. Тя е щастлива. По-добре да не знае.

И колко време, мислиш, ще измине, преди да го разбере? Не би ли трябвало тъкмо ти да го съобщиш?

Не исках. Ама никак не исках да го правя. Но имах нужда от нея — тя трябваше да ми помогне да избягам и да спася Рей, да предупредя Саймън и Дерек. Този път всичко зависеше от мен, а за да им помогна, трябваше да направя нещо ужасно.

С треперещи пръсти се вкопчих в суичъра й и си поех дълбоко дъх.

— Лиз? Трябва да ти кажа нещо.

Стиснах очи и си представих как измъквам Лиз от етера. Само още едно бързо дръпване и.

Нечий гърлен смях ме накара да скоча на крака. Извъртях се, но виждах само пустата стая.

— Т-ти не си Лиз.

Смехът се чуваше от всички страни, той се изви около мен и се завъртя — въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато накрая сякаш започна да изригва от всяко ъгълче на стаята.

— Кой си ти?

Смехът се превърна в злорад кикот. По здравата си ръка усетих топлина. Дръпнах ръкава си надолу.

— Какво си ти?

— Сега въпросът ти е по-подходящ.

Топлият въздух ме погъделичка по бузата. Потърках я, като отстъпвах назад и накрая опрях гръб в стената.

— Каква си ти, дете? Това е въпросът. Когато повика приятелката си, отговориха ти духовете на хиляда мъртъвци, които си проправяха път към прогнилите си черупки и молеха за милост. Знаеш ли къде са тези черупки?

— Н-не.

— В едно гробище. На няколко километра от тук. Хиляда трупа, готови да се превърнат в хиляда зомбита. Огромна армия мъртъвци, които можеш да командваш.

— Аз не…

— Така е. Все още не искаш. Способностите ти имат нужда от време, за да узреят напълно.

И после? — Гърленият смях изпълни стаята. — Уважаемият д-р Лайл днес сигурно танцува в ада и не усеща агонизиращите мъки, защото тържествува.

— Самюъл Лайл?

— Че има ли друг? Това е скъпият покойник, оплакан от малцина, дълбоко побърканият д-р Самюъл Лайл — напевно отвърна гласът, докато се носеше покрай мен с топлата струя въздух. — Създателят на най-приятната, най-сладката ненавист, на която съм била свидетел.

— М-моля?

— Малко от това, малко от онова — запя тя. — Дръпнеш отсам, щипнеш от там и виж какво се получава. Съвършена топка енергия, която всеки миг ще избухне. — Гласът се приближи, в ухото ми повя ветрец. — Има ли още такива като теб, дете? Сигурно. Малки магьосници и чудовища, напращели от сила. Създателите ви не осъзнаха ли вече своята грешка?