Кели Армстронг
Призоваването (45)

44

При следващия завой се разпръснахме, за да търсим изход.

Първата врата, която отворих, водеше към дълго тясно помещение, пълно с работни маси.

Никакъв изход от там.

Като се върнах в коридора, чух гласове, които идваха отдалеч; някой претърсваше стаите, които бяха най-близо до входа с надеждата, че сме се свили в първата, на която сме попаднали.

Докато бързах към съседната врата, забелязах някаква фигура в стаята от другата страна на коридора. Спрях, но беше късно. Цялата се виждах.

Укротих лудналото си сърце и осъзнах, че мъжът е с гръб към мен. Носеше джинси и карирана риза, бе на ръст колкото мъжа с пушката и имаше същата тъмна коса. Не си спомних онзи да е носил карирана риза, защото имаше и сако.

Мъжът стоеше на издигната платформа, впил пръсти в релсите, и се взираше надолу в огромния гатер. Нещо бе привлякло вниманието му и той изцяло бе погълнат от него.

Внимателно пристъпих напред. Мъжът се размърда и аз замръзнах на място, ала той премести ръце по релсите и продължи да се взира надолу. Вдигнах стъпало.

Мъжът направи същото и стъпи по-долу.

Качи се върху релсите и се сви на място, обгърнал решетката с ръце. Нещо под него се движеше и погледът ми се премести към гатера. Ножовете се въртяха с такава скорост, че резервните светлини, разположени на доста голямо разстояние от тях, проблясваха на импулси. Но не се чуваше шум, дори мъркането на двигателя отсъстваше.

Мъжът се хвана по-здраво за релсите. После внезапно се метна напред. Видях как се блъсна в ножовете, видях и първите пръски кръв и се облегнах на стената отзад, понечих да закрия уста с ръката си, ала вече бях започнала да пищя.

Нещо — част от него — изхвърча от гатера и се пльосна до вратата. Откъснах поглед от там, без да разбера какво е, като отстъпих назад; зад мен някой тичаше.

Две ръце ме обгърнаха. Чух гласа на Саймън в ухото си:

— Клоуи?

— Т-там им-маше човек. Той… — Стиснах дланите си в юмруци, за да отблъсна образа, който изникваше в съзнанието ми. — Дух. Мъж. Той ск-скочи в гатера.

Саймън ме прегърна, притисна с ръка главата ми отзад на тила и аз зарових лице в гърдите му. Той ухаеше на омекотител с дъх на ванилия и леко на пот, а мирисът му внесе странно спокойствие в душата ми. Останах така, докато си поема въздух. Дерек зави край ъгъла.

— Какво стана?

— Призрак — отвърнах аз и се отдръпнах от Саймън. — Извинявайте.

— Някой те е чул. Трябва да тръгваме.

Когато се обърнах, отново зърнах призрака да стои на платформата. Дерек проследи погледа ми. Призракът стоеше в предишната си поза, хванал се за релсите.

После пристъпи напред.

— П-повтаря се. Като на филм. — Тръснах глава. — Няма значение. Ние…

— Трябва да тръгваме — заяви Дерек и ме побутна напред. — Хайде!

Когато се отправихме надолу по коридора, откъм Рей се чу пронизително изсвирване.

— Нали казах да свирнете тихо? — просъска Дерек през зъби.

Завихме по коридора и видяхме Рей, застанала пред една врата, над която пишеше:

„ИЗХОД“. Тя протегна ръка към дръжката.

— Недей! — Дерек мина покрай нея и открехна вратата, като се ослушваше и душеше във въздуха, после я отвори широко. — Виждаш ли този склад?

— Дето е като онзи, първия зад нас ли? — попита Рей.

— На два километра от тук. Хайде, върви. Намираме се точно зад… — Главата му се извъртя по следите на някакъв шум. — Идват. Чули са подсвиркването. Вие вървете. Ще ги пообъркам и ще ви настигна.

— Аха — обади се Саймън. — Ще ти помогна. Клоуи, вземи Рей и тичайте. Дерек отвори уста, за да протестира, но Саймън го прекъсна.

— Нали искаш да се объркат?

Той прошепна някаква магия и щом махна с ръка, наоколо падна мъгла.

— Аз съм твоят човек — каза и се обърна към мен. — Тръгвайте. Ще ви настигнем.

Исках да възразя, но нямах какво друго да предложа. Способностите ми вече бяха доказали, че не ми помагат, а по-скоро ми пречат.

Рей бе изминала пет-шест метра и подскачаше на място пред мен като боксьор, очакващ противника си; махна ми да побързам.

Обърнах се да тръгвам и Дерек заобиколи откъм Саймън.

— Влезте в склада и не мърдайте. Един час поне не си показвайте носа навън. Ако не дойдем, намерете някое ъгълче, където да се свиете. Непременно ще се върнем.

Саймън кимна с глава.

— Разчитайте на това.

— Не стойте в склада, ако има опасност, но това ще бъде мястото на срещата ни. Ако не можете да останете, намерете начин да ни напишете съобщение. Непременно ще дойдем на срещата. Разбрахте ли?

Кимнах.

— Сигурно ще се върнат — викна някой. — Претърсете всяка стая.

Дерек ме избута през вратата.

Саймън се наведе и изрече с устни:

— Скоро ще се видим. — После вдигна палци нагоре и се обърна към Дерек. — Време е за шоу.

Аз си плюх на петите.