Кели Армстронг
Призоваването (44)

43

След няколко минути Дерек се върна и мълчаливо ме поведе към задната стена, където имаше счупен прозорец. Сигурно бяха запушили празнината с дъска, ала сега тя се търкаляше на пода.

— Почакай.

Той отстрани счупеното стъкло от перваза и разчисти пред мен, за да се придвижа.

Запълзях напред, но ръкавът ми се закачи на останал на пода чиреп.

Недалеч от нас се затръшна врата.

— Клоуи? Дерек? Знам, че сте вътре. Вратата е строшена.

Дръпнах ръкава си да го откача и усетих остро ужилване. Стъкълцето издрънча на каменния под.

Катурнах се на пода и щом се съвзех, си плюх на петите към най-близкото прикритие — чергилото над купа дъски. Наведох се и се мушнах отдолу, а Дерек ме изблъска навътре.

Придвижих се до мястото, където брезентът образуваше нещо като палатка. В мига, в който си поех въздух, ръката над лакътя ми започна да пулсира, което ми подсказа, че стъклото ме бе наранило сериозно.

— Имаш рана — прошепна Дерек, сякаш четеше мислите ми.

— Драскотина.

— Не е драскотина.

Хвана ръката ми и силно я дръпна. Прониза ме болка. За малко да изохкам. Беше тъмно и не виждах, но усетих, че ръкавът ми е мокър. Кръв. Той я бе подушил.

Нави ръкава ми нагоре и изруга.

— Лоша ли е? — прошепнах.

— Дълбока. Трябва да спрем кървенето. Да я превържем.

Пусна ръката ми. Пред очите ми проблесна нещо бяло и аз осъзнах, че той си сваля тениската.

— Постой — казах аз. — Имаш само тази фланелка. А аз съм навлечена с дрехи.

Той извърна глава. Свалих си и трите блузи, като скърцах със зъби, щом материята се допреше до раната ми. Припомних си, че преди да ми каже, че раната е лоша, аз почти не я усещах.

Отново облякох двете блузи и му подадох тениската си. Той я разкъса и шумът проехтя в мрака. Трябва да съм го погледнала притеснено, защото той каза:

— Наоколо няма никой. Чувам ги как претърсват склада.

Превърза ръката ми с парчетата плат. После вдигна глава, заслушан в нещо, и аз долових слабия звук на нечий глас, последван от отговор.

— Сега всички са в склада — прошепна той. — Време е да тръгваме. Ще се помъча да уловя мириса на Саймън. Следвай ме.

Дерек тръгна на зигзаг през вехториите, без да забавя ход. За щастие, аз бях зад него и той не забеляза колко пъти си удрях коленете и лактите, когато заобикалях струпаните наоколо предмети.

Най-после забави ход.

— Усетих го — прошепна и посочи с пръст към южния край на фабриката.

Зави нататък. Когато наближихме ъгъла, някаква фигура се мярна на вътрешния вход и бързо се отдалечи. Саймън. Миг след това се появи Рей и лудо замаха с ръка, преди някой да я дръпне назад — вероятно беше Саймън.

Хукнахме нататък и ги видяхме в дълбока и тясна ниша, която вонеше на цигарен дим и приличаше на преддверието на главния вход.

— Какво правиш тук? — прошепна Рей и вторачи тревожен поглед в Дерек. — Нали трябваше…

— Промяна на плановете.

— Радвам се да те видя, брат ми — обади се Саймън и тупна Дерек по гърба.

— Бях започнал да се притеснявам, че Клоуи няма да ни намери. Сума ти хора са тръгнали да ни търсят.

— Знам.

Саймън се премести към края, надникна да ни види, после се приближи до мен и ми подаде раницата.

— Добре ли си?

Кимнах с глава, като гледах да не види ранената ми ръка.

— Имат пушки.

— Моля? — широко отвори очи Рей. — Няма начин. Никога няма да…

— С приспивателни стрелички — поправи ме Дерек.

— О! — кимна тя, сякаш този вид пушки бяха стандартно оръжие за преследване на избягали деца.

— Кого видя ти? — попита Дерек.

— Ван Доп, Давидоф и Талбът, струва ми се, но не съм сигурен. От Джил няма и следа.

— Тя остана в къщата — казах. — Но има още двама, които не познаваме. Мъж и жена. — Погледнах към Дерек. — Мислиш ли, че са ченгета под прикритие?

— Нямам представа. После ще мислим за това. В момента сме като дивеч под прицел. Трябва да се измъкнем от тук.

Когато Дерек отиде да надникне навън, Саймън се наведе към ухото ми.

— Благодаря. Задето го намери. Наред ли беше всичко?

— После — обади се Дерек. — По-нататък има още един склад със счупени прозорци.

Вероятно е изоставен. Ако успеем да стигнем до.

— Клоуи? — каза Рей, като се вторачи в ръката ми. — Какво имаш по ръкава си? Прилича на… — и тя докосна с пръсти ръкава ми. — О, божичко! Ти кървиш. Наистина е кръв.

Саймън се промъкна от другата ми страна.

— Целият ти ръкав е в кръв. Какво…!

— Порязах се — отвърнах.

— Раната е дълбока — забеляза Дерек. — Трябва да се зашие.

— Аз не…

— Трябва да се зашие — повтори той. — Ще измисля нещо. Засега. — Изруга и скочи от мястото си. — Идват. — Огледа се и се намръщи. — Това е най-гадното скривалище.

— Знам — отвърна Саймън. — Исках да намеря нещо по-добро, но… — Погледът, който хвърли на Рей, показваше, че тя бе отказала да се помръдне от тук.

— Че какво му е на това място? — попита тя и се облегна на стената. — Тъмно е като в рог, така че няма да ни видят.

— Докато не те осветят с електрическо фенерче.

— О!

Дерек отиде до вратата, хвана дръжката и я дръпна. Под ви крака, дори я сграбчи и с двете си ръце, напъна се, а сухожилията на врата му изскочиха. Вратата потрепна и се отвори със силен пукот, сякаш някой стреля във въздуха.

Енергично ни замаха с ръка да влизаме.

— Намери си прикритие — прошепна ми той, когато профучах покрай него. Втурнахме се по широкия коридор с врати от двете страни — някои бяха отворени, други бяха затворени. Рей тръгна към първата врата. Дерек я побутна да продължава нататък.

— Не спирай да вървиш — прошепна той.

Изтича покрай нея и ни изведе в друг коридор. После вдигна ръка да ни укроти и наостри уши, но дори и с моите обикновени сетива чух как вратата се отвори и някой закрачи по пода.

— Отворена е! — извика някакъв мъж. — Влезли са оттук.

— Трябва да се махаме — прошепна Дерек. — Разпръснете се. Намерете изход. Какъвто и да е. После свирнете тихо с уста. Ще ви чуя.