Кели Армстронг
Призоваването (43)

42

Покатерихме се на оградата под плачещата върба, като се криехме в клоните и сянката й.

Дерек ме настани от лявата си страна, по-далеч от автомобила. От разстоянието, на което бяха, щяха да видят възрастен мъж да върви с жена.

— Ще вървим и ще си говорим, нали? Като нормална двойка, излязла на късна нощна разходка. Без да се крие.

Кимнах с глава, а той ме хвана подръка. Бързо излязохме на тротоара и когато свихме към бордюра, забавихме крачка.

— Хайде, говори ми — измърмори той.

— И когато се… промени…

Последва кратък смях, защото очевидно е нямал предвид точно това. Продължавах да говоря тихо, защото както аз не можех да чуя разговора в автомобила, така и те нямаше да чуят думите ми, а само неразбираемо мърморене.

— Промени се и стана… — помъчих се да се досетя как да назова по-точно онова, което бях видяла — холивудски върколак, получовек-полузвяр.

— Вълк.

Поведе ме наляво, по-далеч от колата.

— Вълк ли?

— Нали знаеш? Голямо диво животно от семейството на кучетата. Обикновено се среща в зоологическите градини.

— Превърна се в…? Но това не е… — Спрях по средата на изречението.

— Физически възможно? — Отново кратък смях. — Да, тялото ми се мъчеше и протестираше. Нямам представа как се получава. Предполагам, че по-късно и това ще разбера. Много по-късно, при това ако имам късмет. Придвижваме се към лявата страна на улицата. Фабриката е точно.

Той млъкна и се обърна в мига, в който автомобилните фарове светнаха. Дерек стисна ръката ми и хукна да бяга, като помъкна и мен след себе си.

— Видяха ни — каза.

— Но не ни търсят.

— Напротив, търсят ни.

Дръпна ме за ръката и ме насочи към съседния двор. Когато наближихме оградата, той ме сграбчи за кръста и ме прехвърли от другата страна. Паднах на четири крака, скочих и хукнах към най-близкото скривалище — една метална барака.

Дерек се втурна след мен и за миг останах неподвижна, опряла пламналото си лице до хладния метал, жадно поемаща леденостудения въздух. После се изправих.

— Как…?

— Чух ги да казват: „Те са“ и „Обади се на Марсел“.

— Марсел ли? Това не е ли името на д-р Давидоф?

— Да, а нещо ми подсказва, че не е толкова често срещано, за да е съвпадение.

— Но как.

Той запуши с длан устата ми и аз усетих миризмата на кал. Наведе се до ухото ми.

— Заобикалят карето. Чувам гласове. Сигурно са свалили стъклата и се ослушват за нас.

Но кои бяха те? Откъде бяха дошли? Саймън и Рей бяха изчезнали преди не повече от четирийсет минути. Как са дошли до тук толкова бързо?

— Тори — прошепнах аз.

— Моля?

— Тори е разбрала за бягството ни. Затова беше толкова спокойна. Не се издаде; беше…

— Няма значение. Тръгват надолу по шосето — посочи нататък Дерек. — Хайде!

Той ме побутна в противоположната посока.

— Фабриката е в самия край. Трябва да стигнем до там. Тичай по тревата, за да не вдигаш шум.

Препуснахме по ивицата между тротоара и шосето, гуменките ни шляпаха по паважа, но по тревата се придвижвахме безшумно. До края оставаха само три къщи, вече се виждаха очертанията на фабриката, когато Дерек изруга. След още три крачки разбрах причината: около паркинга на фабриката се издигаше двуметрова ограда, направена от вериги, а на портата висеше катинар.

— Качвай се — каза Дерек.

Улових се за веригите и започнах да се катеря. Той се опита да ме повдигне, ала аз му махнах с ръка да спре и да ме последва. Бях стигнала почти до върха, когато едната половина на фабриката лумна в светлина. Хвърлих поглед назад. Двигателят на автомобила изръмжа.

— Бързо, бързо, бързо! — прошепна Дерек.

Колата шумно спря, спирачките изскърцаха. Дерек се бе превил отгоре на оградата и скочи. Падна на краката си и се завъртя в мига, в който вратата на автомобила широко се отвори.

— Скачай! Ще те хвана.

Вече се приближавах до земята, но скочих. Той ме хвана и ме изправи на крака, после ме блъсна да бягам към фабриката.

— Дерек! Клоуи!

Беше женски глас. Продължих да тичам, но като чух името си, се обърнах назад. Дребна сивокоса жена се хвана за веригата. Непозната.

Някакъв мъж забързано мина пред колата. В ръцете си държеше продълговат, тъмен предмет и когато го вдигна, сърцето ми спря да бие.

— Пушка! — извиках аз, без да спирам да тичам.

Дерек погледна към мен с разширени от ужас очи.

— Те имат…

Той ме изблъска, точно в мига, в който нещо изсвистя покрай ухото ми. Шмугнахме се в купчината дървени палета. Те тракаха около нас, блъскаха ме силно в гърба и раменете.

Скочих и се мушнах в съседната купчина, хукнах да бягам, превита на две, докато стигнахме до стената на фабриката.

Профучахме покрай северната й страна, наведохме се и се мушнахме в една ниша. Дерек ме издърпа иззад ръждясалия метален контейнер.

— Т-те ст-стреляха по нас — прошепнах аз, като едва изричах думите. — Не. Т-трябваше да взема… може би радио. Или мобилен телефон. Сгреших.

— Не си сгрешила. — Той се изви и затърси нещо на гърба си.

— Н-но те ст-стреляха по нас. Искаха да ни убият. Т-това няма смисъл.

Той измъкна нещо от долната част на тениската си. Тясна продълговата метална тръбичка със заострен край.

— Заловила се е за ризата ми. Бодна ме, но няма значение. Няма лесно да се справи с мен.

— Да се справи с теб ли? — опулих се аз. — Стреличка с приспивателно ли е?

— Така мисля. Виждал съм ги само на кино.

Но ние не бяхме животни. Хората не преследват децата с успокоителни стрелички.

— Н-не разбирам.

— Нито пък аз. Ясно е, че искат да ни върнат обратно. Отчаяно го желаят. Още една причина да продължим да бягаме.

Той пусна стреличката на земята, мина покрай мен и като стигна до края на контейнера, започна да души наоколо, като този път изобщо не направи опит да го прикрие.

— Саймън е тук. Не е наблизо, но съвсем наскоро е минал от тук.

— Можеш ли да го намериш?

— Да. Макар че тъкмо в този момент се надявам сам да се погрижи за себе си. Ще се крие дотогава, докато те зърне. И ние трябва да намерим подходящо място и да направим същото — да чакаме да се раздвижат.

Приближи се до портата на склада, ала тя беше заключена и тежка, а дръжките й бяха от вътрешната страна. Пропълзях покрай стената на контейнера и внимателно огледах двора на фабриката.

— Прилича ми на склад, който се използва. Нали спомена нещо този петък? Че ще е много удобно скривалище?

Той погледна над рамото ми.

— Този склад е много близо до фабриката, за да бъде изоставен. — Огледа го. — Но засега става. Трябва да вляза.

Огледа двора, после ме повлече покрай тъмната стена и двамата се стрелнахме към склада. Силно дръпване на вратата и бяхме вътре.

Дерек беше прав: складът не бе изоставен. Беше натъпкан с рула стомана, които ни предоставяха многобройни скривалища. Трябваше да се движа бавно и внимателно и да следвам Дерек, като стъпвам така, че да не вдигам шум.

След двайсетина крачки той откри някакъв процеп и се мушнахме в него. Още не бяхме влезли, когато отвътре избумтя мъжки глас.

— Дерек? Знам, че си тук. Аз съм доктор Давидоф.

Погледнах към Дерек, но той бе обърнал главата си в посока на гласа.

— Дерек? Знам, че не искаш да бягаш. Желанието ти е да се оправиш. А не можеш да го постигнеш като бягаш.

Гласът се движеше, докато лекарят вървеше из двора на фабриката. Дерек източи врат, заслуша се и прошепна:

— Четири — не, пет чифта крака. Отделно едни от други. Търсят ни. Да се надяваме, че ще им избягаме.

— Дерек? Знаеш, че не бива да си навън. Опасно е. Говорили сме за това, не помниш ли? Не искаме да нараним някого. Аз го знам, а и на теб ти е известно, че имаш нужда от нашата помощ, за да се оправиш.

Вдигнах поглед. Дерек движеше челюсти, а очите му гледаха някъде надалеч.

— Бих могъл да се върна — прошепна той. — Да ги разсея, за да можеш да избягаш. Саймън е наблизо. Трябва само да откриеш…

— Ще се върнеш? След като стреляха по теб?

— Само една стреличка с приспивателно.

— Само? Само? — гласът ми се извиси и аз се помъчих отново да заговоря тихо. — Те ни преследват като животни, Дерек. Д-р Джил знае каква съм.

— Това че тя знае, не означава, че всички знаят.

— Сигурен ли си?

Той се поколеба и вдигна очи в посока на гласа.

— Дерек? — продължаваше д-р Давидоф. — Моля те. Искам да те улесня, но и ти трябва да улесниш нас. Ако излезеш, ще поговорим. Това е. Само ще поговорим. Няма да прибегнем до дисциплинарни наказания, няма да те преместим.

Дерек запристъпва от крак на крак. Обмисляше предложението.

— Не можеш… — захванах аз.

— Ако не се покажеш, ще те намерим и ще бъдеш преместен… в центъра за малолетни, задето отвлече Клоуи.

— Отвля… — изписках аз.

Той ми запуши устата с дланта си и остана така, докато не му направих знак, че ще мирувам.

Д-р Даводиф продължаваше:

— В досието ти вече сме документирали неподходящото ти поведение по отношение на Клоуи. Когато полицията се запознае с документите ти и чуе нашите показания, които ги потвърждават, ще попаднеш в голяма беда, Дерек, а такова нещо не ти е нужно, знаеш го.

Дори тя да те защити, полицията няма да й обърне внимание. Ти си шестнайсетгодишно момче, което бяга с четиринайсетгодишно момиче. — Млъкна за миг. — Нали осъзнаваш, че е само на четиринайсет, Дерек?

Енергично поклатих глава и прошепнах:

— Лъже. Миналия месец станах на петнайсет.

Д-р Давидоф уточни:

— За полицията постъпката ти ще бъде чисто и просто отвличане и дори сексуално насилие.

— Сексуално…! — изписках аз.

Втренченият поглед на Дерек ме накара тутакси да затворя уста.

— Ти избираш, Дерек. Колкото повече усложняваш нещата, толкова по-зле за теб.

Дерек изсумтя и в същия миг д-р Давидоф изгуби играта. Ако се беше опрял на страховете му, че ще нарани някого, би могъл да го убеди да се предаде. Но да заплашва самия него?

Както бе забелязал и Саймън, това беше съвсем различно нещо.

— Стой тук — прошепна Дерек. — Отивам да потърся изход.

Исках да възразя, да настоявам да му помогна, ала не можех да виждам в тъмнината като него. Ако ще се препъвам, за да търся откъде бихме могли да избягаме, д-р Давидоф и останалите тутакси щяха да дотичат и да ни заловят.

Останах.