Кели Армстронг
Призоваването (37)

36

Пет минути по-късно ние вървяхме надолу по тротоара, а зад нас светлините на Лайл Хаус избледняваха. Обиколихме карето и отбелязахме всички пътища, извеждащи от къщата.

Намирахме се в някакъв квартал на Бъфалоу, който не познавах — наоколо имаше много стари къщи, построени върху големи терени, в които очакваш да зърнеш паркиран някой мерцедес или кадилак. Но тутакси разбрах защо нямаше подобни автомобили — причината беше в издигащите се на няколко преки в източна посока високи комини.

Като отминахме две преки на запад, замърсеният въздух около нас ми подсказа, че се намираме в промишлена зона и Дерек го потвърди. Районът бе стар и доста приличен, но му липсваше елегантност. Нямаше заложни къщи, нито порномагазини, нямаше и кафенета, нито барове. След редките си излизания навън, Саймън разказвал на Дерек, че е видял доста стари и непретенциозни магазинчета, много малки улички и тъмни местенца.

— Когато стигнете до промишления район — каза Дерек, — вече ще сте на свобода. А ако не можете да се отдалечите в тази посока? — Той махна с ръка на изток, към фабриката. — Тогава тръгнете натам. Има само предприятия. Сигурен съм, че ще откриете един-два изоставени склада, за да се скриете за известно време. — Огледа се, като отбелязваше на ум всяка подробност от пейзажа, поемаше с разширени ноздри хладния нощен въздух в гърдите си, който усещаше като балсам за треската си. — Ще запомниш ли всичко?

— Ако ми го повториш. Но съвсем бавно. Може би ще трябва дори да ми го нарисуваш? Да ми го обясниш с чертеж?

Той се намуси.

— Само питам, ясно? Важно е.

— Ако се притесняваш, че няма да се справим, решението е очевидно. Ела с нас.

— Недей.

— Само казвам.

— Е, не го казвай.

Той тръгна по-бързо, като ме остави да подтичвам до него. Саймън беше прав — когато разговаряш с Дерек, не си прави труда да обсъждаш въпросите, — но аз не можех да се стърпя.

— Саймън се тревожи за теб.

— Така ли? — Той спря, обърна се и разпери ръце. — На какво ти приличам?

— На човек, който би трябвало да си е в леглото и да се лекува, а не да дебне…

— Аз не дебна — изстреля в отговор той, по-рязко, отколкото бе необходимо. — Питам те къде съм? На улицата, нали? На няколко преки от Лайл Хаус. И след мен не са се засилили полицейски коли. Ако нещо се обърка, мога да изляза от дома. Нима мислиш, че Талбът и Ван Доп биха могли да ме спрат?

— Въпросът не е дали можеш да избягаш. А дали ще го направиш.

Той замълча. Стана ми ясно, че няма да ми даде желания от мен отговор, но пък си казах, че отговорът на този въпрос изисква много мислене. Саймън се опасяваше, че ако нещо се обърка, Дерек щеше просто да си затрае. Защото бе решил, че мястото му е в Лайл Хаус. Защото едва ли щеше да си тръгне от тук дори ако нещо застраши живота му. Дерек виждаше единствено опасността, която представлява самият той… или си мисли, че представлява.

— Дерек?

Той мушна ръце в джобовете си.

— Да.

— Какво да?

Дерек протегна едната си ръка и се почеса по другата, като забиваше толкова яростно нокти в кожата си, че по нея се появиха червени следи.

— Ако съм в опасност, ще изляза и ще ви намеря. Ясно?

— Ясно.

 

 

Като се събудих, видях на леглото си някаква фигура и се изправих с името на Лиз на уста.

Но не — Рей бе облегнала гръб на стената, бе свила крака в коленете, а очите й искряха от удоволствие.

— Помисли си, че виждаш дух, нали? — каза тя.

— Н-не. Може би. — Потърках очи и се прозях.

— Не е хубаво да правя подобни изненади на човек, който вижда духове, а?

Огледах стаята, като премигвах по-начесто. Отвън нахлуваше светлината на ранното утро.

Хвърлих поглед към леглото на Рей и си представих как Лиз мърда пръстите на краката си.

— Лиз не е ли оставила нещо? — попитах.

— Какво?

Отхвърлих завивките от себе си и се изправих.

— Когато се нанесе в тази стая, не намери ли нещо нейно?

— Само една блуза, беше на Тори. Още не съм си направила труда да й я върна. Не че Тори се е затичала да върне зеления суичър, който бе взела от Лиз. Онзи ден видях, че го носи. Защо питаш? Лиз обади ли ти се най-сетне?

Протегнах се.

— Не. Просто… — Отново се прозях. — Рано е и още не съм се събудила напълно. Пропуснах ли почукването на госпожа Талбът?

— Не, имаме още няколко минути на разположение. Исках да поговоря с теб, преди да са станали и останалите.

— Разбира се. Какво… — Скочих на крака. — Вчера! Двете щяхме да говорим. Съвсем забравих.

— Беше заета. — Тя дръпна един конец от подгъва на бебешката си нощница.

— Трябва ли да очаквам покана?

— Покана ли?

— За голямото бягство. Нали за това искаше да поговорим снощи? За бягството, което ти, Саймън и Дерек замисляте от няколко дни насам?

Не бих искала да си представя как съм изглеждала в онзи миг. Удивление, ужас, недоверие — сигурна съм, че всичко това е било изписано на лицето ми и то тъй ясно, че да разсее всичките й съмнения.

— Аз н-не…

— … знаеш за какво говоря? — Тя издърпа свободния край на конеца и го откъсна, като не отлепяше поглед от пръстите си. — Та, какво искаше да ми кажеш? Да измислиш някоя история, с която да ми изкараш ума ли?

— Н-не. Щях да ти разкажа какво се случи в ниското мазе. С Дерек. Отново се свързах с онзи дух.

— О!

Тя наведе поглед. Историята ми за зомбита би могла да бъде доста вълнуваща при обикновени обстоятелства, но Рей се надяваше да чуе нещо съвсем друго. Тя пусна конеца на леглото.

— Значи не съм поканена, така ли?

— Н-ням-ма нищо…

Рей вдигна ръце.

— Дочух Саймън и Дерек да говорят за бягство. При всички тези приказки за преместването ви — твоето или на Дерек — и после, когато започнахте да се мъкнете заедно.

— Не е…

— Снощи се събудих и видях, че те няма. Слязох долу, тъкмо когато двамата с Дерек се промъкнахте и влязохте в къщата и чух достатъчно, за да разбера, че не сте били на романтична разходка под луната.

— Дерек няма да избяга.

А това си беше чистата истина.

Тя отново се облегна на стената и сви колене.

— Ами ако изпълня изискванията за клуба? Ще получа ли покана?

— Моля?

— Вашият клуб. Клубът на специалните деца. Със свръхестествени способности.

От устата ми се изтръгна смях, който приличаше повече на стон на изплашен пудел.

— Свръхестествени способности ли? Бих искала да притежавам такива способности.

Защото моите няма скоро да намерят място в телевизионния канал за анимационни филми, освен ако не искат да ме използват в комедийния антракт. „Разговарящата с духове“. Или по-добре „Бягащата от духове“. Не го пропускайте, дами и господа! Само веднъж седмично, когато Клоуи Сондърс отново ще побегне с писъци от търсещия помощ дух.

— Добре, де. „Деца със свръхестествени способности“ може и да е пресилено. Но ако става дума за дете, което си запратил на другия край на стаята с едно помръдване на пръста си?

Скочих от леглото и се отправих към скрина.

— Да, но Дерек не постъпи така. Той ме сграбчи. Почувствах физическия контакт, повярвай ми.

— Не говоря за Дерек. Няколко дни преди да отпратят Брейди, двамата с Дерек се счепкаха. Поне Брейди се опита да се счепка с него. Замахна, но когато го уцели в лицето, Саймън щракна с пръсти и — хоп! — Брейди полетя към стената. Бях там. Дерек и Саймън дори не го докоснаха. Ето защо исках да видя досието на Саймън.

— Е, както сама се убеди, Саймън няма досие. Тук е заради Дерек. Баща им изчезнал, изпратили Дерек тук заради проблема му и въдворили Саймън на същото място.

— Как така баща им е изчезнал?

Вдигнах рамене и нахлузих блузата си.

— Не говорят за това. Не искам да ги разпитвам.

Туп! Погледнах през рамо и видях, че Рей се е мушнала отново в леглото.

— Много си готина, момиче — каза тя. — Ако бях на твое място, щях да изкопча всичко от тях.

Поклатих глава.

— Стори ми се, че чух госпожа Талбът.

— Нищо не си чула. Събота е. Можем да си поспим, така че няма да се измъкнеш толкова лесно. Знам, че Саймън може да прави магии, ти също. Сигурна съм, че и Дерек е такъв. Затова двамата се държат плътно един до друг. Обзалагам се, че това е била причината бащата на Саймън да вземе Дерек у дома си.

Погледнах в огледалото и пъхнах четката в косата си.

— Защо съм толкова сигурна ли? — продължаваше Рей. — Помниш ли, когато ти казах диагнозата си? Никак не ми подхождаше. Но не ти разказах всичко. Не си чела моето досие, нали така?

Бавно се обърнах, стиснала четката в ръка.

Тя продължаваше:

— Според документите аз съм се сбила с мама и съм я изгорила със запалката. Само че в ръцете ми нямаше запалка. Просто я хванах за ръката и й причиних изгаряне от първа степен.

— Защо не…

— Защо не ти казах ли? — прекъсна ме тя. — Чаках да те опозная по-добре. За да ми повярваш. Но после ти си помисли, че виждаш духове и аз разбрах, че думите ми няма да прозвучат много убедително. Щях да приличам на някое хлапе, което завижда, че ще заведат приятелката му на люлките и иска да покаже, че и то е специално като нея, че и то заслужава да го вземат. А аз нямам способности като твоите. Не мога да предизвикам нещата да се случат. Те просто се случват, когато се вбеся.

— Също като Тори. Ти наистина я изгори, нали?

Тя притисна възглавницата ми до гърдите си.

— Така мисля. Но нима има доказателства? Само нейното усещане и червеният белег, но нали не запалих блузата й? — Тя се ухили. — Ама че забавно щеше да бъде! Така стана и с мама — излъгах я, че съм си играла със запалката и когато съм й се нахвърлила, забравила съм, че все още я държа в ръката си. Никой не потърси въпросната запалка. Виждат само онова, което им се иска да видят. Лепват му етикет; започват лечение; и ако имаш късмет, всичко ще отмине и ще се забрави. Само онова вътре в нас ще си остане непокътнато.

Мозъкът ми се гърчеше в усилието си да схване смисъла на думите й. Знаех, че трябва да кажа нещо, но какво? Да й призная всичко? Да го отрека?

Рей се търкулна от леглото на пода и се изправи на крака, прибра дългите си къдрици назад и протегна ръка. Като видя, че не помръдвам, попита:

— Ластик? Зад теб са?

Подхвърлих й един. Тя го завърза около конската си опашка и се запъти към вратата.

— Почакай — казах.

Рей поклати глава.

— Първо говори с момчетата.

— Аз не…

Тя се обърна с лице към мен.

— Напротив. Трябва. Ще ти хареса ли, ако те се разбъбрят и издадат тайните ти, без да са те предупредили? Говори с тях. После ела пак. Няма да избягам.