Кели Армстронг
Призоваването (34)

33

Питах се дали след нашето бягство ще намеря време за сън. Защото в Лайл Хаус не разполагах с такова.

През онази нощ бях толкова изтощена, че дори нямах възможност да легна, негодувах срещу Дерек или се опасявах от стъпката, която се канех да направя. Щом усетих матрака под себе си, тутакси потънах в сънища с виещи полицейски сирени и лаещи полицейски кучета. Сънувах момче, приковано към болничното легло, момче, заключено в дом за групово пребиваване, и духове, затворени в разкапващи се трупове. Зомбита, които скимтят и молят за милост, момиче, което пищи: „Но аз не исках!“, и момче, което отвръща: „И аз не исках. Няма значение“.

Сънищата се въртяха и се смесваха и от тях се откъсна един сън — образ, погребан от по-силните и по-гръмогласни картини, който се отдели от останалите и попита: „Ами аз?“.

Стреснах се и се изправих в леглото, увиснала в тъмнината, вихреща се в разбърканите образи, във въпросите, които те повдигаха, в отговорите, които обещаваха. После скочих от постелята.

Почуках на вратата на банята.

— Дерек?

Отговори ми мощно хъркане.

Отново потропах на вратата и извиках по-силно:

— Дерек?

Свивах пръстите на краката си от студ, стъпила на леденостудения дървен под, и търках настръхналата кожа на ръцете си. Трябваше да си взема пуловера. И да си обуя чорапки.

Дори не биваше да съм тук. Бях казала на момчето да си гледа работата, бях се оттеглила по великолепен начин… а сега се промъквах обратно и го молех за разговор. Да каже как се разваля една сцена.

Щом вдигнах ръка да почукам, бравата изщрака. Вратата се отвори със скърцане, аз вдигнах поглед с готово извинение на устата и очите ми се блъснаха в нечии гърди. Голи гърди… при това не момчешки. Широки и мускулести, с разпръснати по тях възпалени точки от акне — единственият белег, че не принадлежат на зрял мъж.

Когато се разхождаше из сградата, Деред неизменно носеше широки ризи и торбести джинси. Ако исках да си изфантазирам как изглежда под тях — а аз не исках, — щях да си представя яко, почти дебело тяло. Всичката тази храна, която отмъкваше от кухнята, все някъде трябваше да се трупа. И очевидно се бе натрупала, само че не се бе превърнала в тлъстини.

Страните ми пламнаха, а погледът ми се спусна от гърдите надолу… и аз видях, че той беше само по боксерки.

— Клоуи?

Погледът ми се стрелна — с благодарност — към лицето му.

Той се взираше в мен.

— Клоуи? Какво…

— Длъжник си ми.

— Хм? — Той разтърка очи с палец и показалец, шумно се прозя и разтърси рамене. — Колко е часът?

— Късно е. Или по-скоро рано. Няма значение. Нужна ми е помощта ти, а ти си ми длъжник. Облечи се и след пет минути слез долу.

Извъртях се на пети и се отправих към стълбите.

Щеше ли Дерек да ме последва? Вероятно не, като се има предвид как същия следобед пренебрегнах неговата молба за „петминутна среща“.

Бях планирала да не помръдна от прага му, докато той не се съгласи да ми помогне. Ала не очаквах да ми отвори полугол. А това ми напомни, че и аз бях само по долнището на пижамата си, а отгоре бях облякла фланелка с презрамки. Когато слязох, зърнах блузката, която Рей бе оставила в стаята с телевизора през деня. Тръгнах да излизам, като пътьом я нахлузвах и в коридора се сблъсках с Дерек.

Той носеше памучни панталони и тениска, беше се спрял по средата на коридора и яростно се чешеше по голата ръка.

— Бълхите ли? — попитах.

Шегата бе неуспешен опит да повдигна общото настроение и мислех, че не заслужавам свъсения поглед, с който ме възнагради.

— Хайде да свършваме — каза той. — Не съм във форма.

Можех да го попитам с какво настроението му сега се различава от обичайното за него, ала прехапах език, поканих го с жест в стаята с телевизора и затворих вратата. После наострих уши.

— Тук е добре — забеляза той. — Само трябва да сме тихи. Ако някой идва, ще го чуя.

Отидох в средата на стаята и застанах на лунната светлина. Когато той ме последва, за първи път го огледах по-добре. Лицето му беше бледо, страните му горяха, но не от акнето.

Косата около лицето му се бе сплъстила от пот, а зачервените му очи блестяха и се мъчеха да се фокусират.

— Имаш треска — казах.

— Може би. — Той прибра косата си назад. — Предполагам, че е от храната.

— Или си пипнал някой вирус.

Поклати глава.

— Аз не… — Подвоуми се и продължи: — Аз не се разболявам. Поне не толкова често. Част от моето… състояние. Това изглежда е някаква реакция. — Отново задращи по ръката си. — Не е толкова важно. Просто не съм във форма. По-кекав съм от обикновено, би казал Саймън.

— Трябва да се върнеш и да си легнеш. Забрави за…

— Не, ти си права. Длъжник съм ти. Какво ти е нужно?

Искаше ми се да поспорим, но видях, че вече е решил.

— Почакай — казах и забързах към коридора.

Той изпусна едно гневно „Клоуи!“ след мен, последвано от серия глухи ругатни, сякаш нямаше сили дори да изпсува като хората.

Върнах се с чаша студена вода и му я подадох заедно с четири таблетки тиленол.

— Две сега и две после, в случай че…

Той метна и четирите в устата си и изпи половината вода.

— Ако искаш, изпий и четирите още сега.

— Обмяната на веществата ми е много бърза — отвърна. — Това също е характерно за състоянието ми.

— Познавам доста момичета, които няма да имат нищо против такава обмяна.

Той измуча нещо неразбираемо и пресуши чашата.

— Благодаря ти, но… — Срещна погледа ми. — Не е нужно да си добра с мен, само защото не се чувствам във върхова форма. Ти си луда. Имаш това право. Използвах те и влоших нещата още повече, като се правех, че ти помагам. Ако бях на твое място, щях да ти донеса вода само ако исках да я излея върху главата ти.

Той се обърна да остави изпразнената чаша на масата и слава Богу, защото бях сигурна, че съм зинала от изненада. Или треската бе повлияла силно върху мозъчната му дейност, или аз все още сънувах, защото думите му прозвучаха като признание за вината му.

Може би дори като косвено извинение.

Обърна се отново към мен.

— И така, нуждаеш се от…

Махнах му с ръка да седне на дивана. По лицето му премина сянка на раздразнение — да се настани удобно означаваше да се разсее, а той не можеше да се занимава с подобни неща, ала когато се настаних на отсрещния стол, той се довлече до дивана. Като не го пускам да отиде и да си легне, поне да използва времето и да си отпочине.

— Знаеш нещо за некромантията, нали? — започнах аз.

Той сви рамене.

— Е, не съм експерт.

— Но знаеш повече от мен, от Саймън или от когото и да е в момента. Как некромантите контактуват с мъртвите?

— Имаш предвид онзи в мазето ли? Ако е там, ще го видиш. После можеш да му говориш, както говориш с мен сега.

— Питам те как бих могла да контактувам с точно определена личност. Възможно ли е? Или мога да общувам само с онези, на които попадам?

Той замълча. Когато проговори, гласът му беше необикновено тих.

— Говориш за майка си, нали, Клоуи.

— Не! — Дори не си бях помисляла да му отговоря с такъв рязък тон. — Е, да, хрумна ми, че някой ден, може би, разбира се, че бих искала, дори много ми се иска. — Чух се колко объркано говоря и си поех дълбоко въздух. — Свързано е с положението ни.

— Лиз ли имаш предвид?

— Не. Аз… мисля, че бих искала да й се обадя. С-само за да се уверя. Но не затова те питам. Забрави причината, поради която искам да го разбера.

Той се облегна назад върху възглавницата на дивана.

— Ако знам причината, ще ти отговоря много по-ясно.

Може би, но нямаше да му я кажа, преди да съм събрала достатъчно факти, за да подкрепя теорията си.

— Ако е възможно да установя контакт с точно определена личност, как бих могла да го направя?

— Възможно е, но никак не е лесно, а на твоята възраст няма никакви гаранции. Като Саймън и магиите му — и ти още си чирак.

— Всичко става случайно — случайно вдигам мъртвите и прочее.

— Не, не е така. — Той разсеяно се почеса по ръката, а шумът от дращенето наруши тишината. — Доколкото съм чувал, вдигането на мъртвите е много трудно и изисква сложен ритуал. — Поклати глава и престана да се дръгне. — Може и да не съм разбрал както трябва. Както вече казах, не съм специалист.

— Да се върнем на въпроса. Как бих могла да повикам точно определен дух?

Той се отпусна, подпря глава отзад на облегалката и се взря в тавана, после кимна с глава, сякаш на себе си.

— Ако не ме лъже паметта, има два начина. Можеш да използваш някоя лична вещ.

— Като куче следотърсач ли?

Лек шум, звучащ като смях.

— Да, предполагам. Или като онези екстрасенси във филмите, които все искат някоя вещ, принадлежала на въпросния човек.

— А втория начин? — Постарах се да скрия колко много се нуждаех от отговора на този си въпрос и колко много се надявах сама да съм стигнала вече до него.

— Трябва да отидеш на гроба.

Сърцето ми запрепуска и ми трябваше малко време, за да проговоря отново.

— На гроба. Като предполагаме, че тъкмо там е заровено тялото. Важно е тялото, а не самият гроб.

Той отпъди с жест незначителното разграничение, което направих и пред очите ми отново се появи старият Дерек.

— Да, тялото. Основното, което принадлежи на съответната личност.

— В такъв случай знам какво искаше призракът в мазето.

Обясних му как духът е настоявал да „установя контакт“, да „ги призова“ и да „изслушам историята им“.

— Имал е предвид погребаните трупове. Затова искаше да вляза в мазето с ниския таван. За да бъда достатъчно близо до телата и да установя контакт с духовете.

Дерек изви ръка и започна да се дръгне отзад между плешките.

— Защо?

— От онова, което ми се струва, че казваше, става въпрос за Лайл Хаус. Нещо, което могат да ми кажат.

— Но тези тела са заровени там много преди Лайл Хаус да стане дом за групово пребиваване. И ако духът знае нещо, защо сам не ти го е казал?

— Не знам. Той спомена… — Напрегнах се да си спомня. — Сякаш спомена, че не може сам да се свърже с тях.

— Тогава откъде знае, че те имат да ти кажат нещо важно?

Добри въпроси. Затова се бях обърнала към Дерек. Защото той ще постави под съмнение предположенията ми, ще ми покаже недостатъците им и какво би трябвало да знам, преди да си направя съответните заключения.

— Не знам — признах си накрая аз. — Независимо как са попаднали там, сигурна съм, че не са умрели от естествена смърт. Вероятно имаш право да твърдиш, че по никакъв начин не са свързани с нас и онзи дух е объркан, изгубил е следите на времето. Или пък иска от мен да разреша загадката на тяхната смърт. — Изправих се. — Но каквото и да желае да ми съобщи, ще го изслушам. Или поне ще се опитам.

— Почакай.

Той вдигна ръка и аз затърсих и други аргументи. Чиста загуба на време. При това беше опасно, като се има предвид, че ни бяха заловили заедно. И да не забравя, че предишния път се бях опитала да контактувам с духовете, бях ги върнала в телата им. Ако го направя пак, по-добре да не го викам да ми помага, когато отново ги погреба.

Той скочи на крака.

— Трябва ни електрическо фенерче. Аз ще взема. Ти се погрижи за обувките.