Кели Армстронг
Призоваването (33)

32

Чаках в банята на момчетата, скрита зад високия шкаф. Сърцето ми подскачаше при всеки шум от коридора и ми подсказваше, че съм на път да направя най-голямата глупост в живота си.

Но не грешах. Също като Дерек и аз можех да събера две и две и да получа верния отговор.

Избърсах в джинсите изпотените си длани, погледнах си часовника и се помолих да съм си направила верните заключения. Но някъде вътре в себе си се надявах да не съм.

Щом часовникът ми показа 20:00, вратата на банята се отвори. Дерек запали лампата и затвори. Когато се обърна към огледалото и ме видя, той извика от изненада, което при други обстоятелства би ми направило удоволствие.

— Полудя ли? — изсъска той. — Какво правиш тук?

Минах покрай него и заключих вратата.

— Ако си дошла да обсъдим плана, не си избрала подходящото място — каза. Извърна се и ме проследи с поглед, докато аз пресичах банята на път към душа и пуснах студената вода, така че шумът й да заглуши разговора ни, без парата да запълни помещението.

— Страхотно — измърмори той. — Сега пък ще си помислят, че се къпем заедно. Може просто да им кажем, че сме измили мръсотията, полепнала по нас в мазето, но се опитваме да пестим топлата вода.

Изправих се пред него.

— Разкажи ми плана си.

Той отвори уста, ала като никога досега от нея не излезе нищо и той се насили да се намръщи — само символично.

— През цялото време се мъчех да разбера защо искаш да ми помагаш. Какво ти пука, че съм некромантка? Какво ти пука, че щели да ме изритат от тук? Защо непрекъснато се озърташ и не ме изпускаш от поглед, както направи и днес следобед?

— Просто искам.

— Да помагаш. Ами, да, ти си противен и арогантен, но вътрешно си едно добро момче, което иска да помага на другарчето, притежаващо свръхестествени способности като него самия. Така. Но трябва да има и друга причина. И днес я открих. Саймън.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Да, Саймън искаше да съм добър с теб. Ясно? Вече мога ли да си взема душ? Сам?

— Искаш Саймън да избяга от тук. Да намери баща ви. Но той няма да тръгне без теб. Нужна му е причина, за да тръгне точно сега. И ти му я осигуряваш. Въпросната злочеста госпожичка.

— Не знам за какво говориш — изломоти той, ала избягваше да ме погледне в очите.

И последното съмнение, което ми бе останало, изчезна под напора на гнева ми.

— Ето ме и мен — истинска некромантка, наивна и объркана. Идеалната стръв. Само трябва да тръбиш с повод и без повод колко съм безпомощна и накрая той ще надене рицарските си доспехи. Страхотен план. Но нещо му липсва. Изгодата. В големите трилъри твоят герой има нужда от три неща. Цел, мотивация и изгода. Цел: да откриеш изчезналия си баща.

Мотивация: да помогнеш на бедната безпомощна некромантка. Липсва обаче изгодата.

Трябваше да поставиш госпожичката в истинска беда. Ами ако я грози опасността да бъде преместена в истинска психиатрия? Където ще бъде далеч от Саймън, който да й помогне?

Или още по-лошо — където тя може да умре, да стане жертва на нечий пъклен план. И така, вземаш Тори, за да…

— Не! — Той вдигна ръце във въздуха, а в очите му се появи неподправен ужас. — Нямам нищо общо с това. Дори Тори да се е приближавала толкова близо до мен, че да можем да разговаряме — което може би си забелязала, — не бих го направил. Не съм сторил нищо, за да ги накарам да те преместят.

— Добре тогава, значи си се възползвал от ситуацията.

Дадох му минута да отговори. Но той не го направи и това ми бе достатъчно.

— Когато първия път ти казах, че съм видяла Лиз, ти не ми обърна внимание. Но щом осъзна, че това може да проработи в твоя полза, запя друга песен пред Саймън. Пося семената на съмнението и зачака да покълнат. Затова не се намеси, когато предложих да преместят мен. Защото тъкмо това искаше. Изманипулира ситуацията и излъга.

— Никога не съм лъгал.

Пронизах го с поглед.

— Вчера наистина ли чу лекарите да говорят за моето преместване?

Той мушна ръце в джобовете си.

— Чух, че говорят за теб и по всичко личеше, че щяха да предложат.

— Така. Не си излъгал. Преувеличил си.

Той свъси вежди.

— Наистина си в опасност. Колкото повече си мисля за Лиз…

— Престани с тези глупости, Дерек! Получи каквото желаеше. Саймън тръгва. Аз тръгвам с него. Ти си прав. Той трябва да излезе и да намери баща си. Ти, разбира се, можеше да ни спестиш тези грижи, като тръгнеш с него. Но това може да е много опасно. А той не е твой баща, така че и проблемът не е твой.

Той се стрелна към мен с такава скорост, че аз залитнах, но все пак успях да остана на мястото си. Не беше никак лесно, като се има предвид, че той се надвеси над мен, а от очите му излизаха искри.

— Така ли мисля, Клоуи?

Продължавахме да се гледаме един друг в очите.

— Нямам представа какво мислиш, Дерек — спокойно отвърнах аз, или поне се надявах да е така. — Саймън ми каза, че имало причина, поради която няма да излезеш. Според него причината била доста тъпа. Така че вероятно е само извинение. Може би просто не желаеш да си навличаш неприятности.

— Само извинение ли? — Последва горчив смях. После той бавно, сякаш насила, отстъпи назад. — Нали прочете досието ми?

— Аз…

— Знам, че го прочете онази нощ, когато двете с Рей се правехте, че отмъквате храна от кухнята.

— Само защото бе постъпил така. Трябваше да разбера.

— Колко съм опасен. Не те коря. Но нали си отговори на въпросите? Знаеш точно колко опасен мога да бъда.

Преглътнах тежко.

— Ами…

— Знаеш какво съм направил и въпреки всичко си мислиш, че бих могъл спокойно да се разхождам по улиците? — Той сви устни. — Намирам се точно там, където ми е мястото.

Нещо в очите, в гласа, в лицето му ме накара да настръхна. Хвърлих поглед към душа и се загледах във водата, която пръскаше вратата със силната си струя, а шумът й изпълваше стихналото помещение.

Погледнах към него.

— Сигурно си имал причина за постъпката си.

— Мислиш ли?

Опитах се да извърна поглед, за да не го гледам, но този път той направи крачка встрани и отново се изправи пред очите ми.

— Това ли искаш, Клоуи? Да разбереш причината? Да чуеш извинението ми? Че онзи насочи оръжие срещу мен и ако не го бях тръшнал в стената, сега нямаше да съм между живите? Е, не стана точно така. Там имаше и едно хлапе, което никога няма да проходи отново и аз нямам никакво извинение за това. Виновен съм. За всичко съм виновен само аз. Баща ни изчезна. Докараха Саймън тук. Аз…

Той затвори уста, пъхна ръце в джобовете си, стисна зъби и се загледа някъде над главата ми.

След миг каза:

— Да. И така, аз искам Саймън да излезе от тук и ще направя всичко, за да го накарам да излезе, но с това не те застрашавам ни най-малко. Нямаш причина да се оплакваш.

Аз го гледах с широко отворени очи и усещането ми, че този път може би съм го разбрала, се изпаряваше с всеки изминал миг, както е ставало винаги досега. Тъкмо ще доловя нещо от същността му и той тутакси ще го скрие, при това толкова бързо, че ще ме остави да се укорявам, задето съм била толкова глупава, че съм се надявала на нещо повече.

— Няма никаква опасност? — бавно попитах аз. — Ще избягам от тук. От дома. От семейството си. От своя живот.

— Ще бъдеш със Саймън. Не се преструвай, че ти е толкова трудно да останеш с него.

— Моля?

— Знаеш какво имам предвид. Няколко дни насаме със Саймън? Би било яко. А това означава много за него. Много. Да избягаш заедно с него, за да му помогнеш да открие баща си? Никога няма да го забрави.

Ококорих очи.

— Божичко! Така ли мислиш? Наистина ли? Страхотно! Обзалагам се, че ще ме помоли да не отстъпвам от решението си и прочее. Можем да си пишем любовни писма — всеки от своя център за непълнолетни. Може дори да ни разрешават да се срещаме на танците, организирани съвместно от двата центъра.

Той ме гледаше намръщено.

— Наистина мислиш, че съм идиотка, нали? — казах аз и тутакси вдигнах ръка да го спра. — Не, няма нужда да отговаряш. Моля те. Да те светна по въпроса: да си намериш гадже не стои на първо място в списъка на момичешките приоритети. В момента това дори е доста ниско в моя списък, както сам можеш да разбереш — много по-долу е от такива тривиални неща, като например да се върна към предишния си живот.

— Добре.

— Когато това свърши, няма да се изненадам, ако Саймън не иска повече да ме вижда. Ако просто остави всичко зад себе си. И знаеш ли какво? Това ще е много добре. Защото аз трябва да разбера какво е станало с Лиз. А на Саймън искам да помогна, защото така трябва, а не защото си мисля, че е чак тооолкоз готин. Може и да не съм гениална като теб…

Той отново смръщи чело.

— Аз не съм…

— Но съм достатъчно умна, за да знам, че това няма да е някое романтично приключение. Ще избягам. Ще живея на улицата. Дори да открием баща ви, не съм сигурна, че той ще е в състояние да уреди живота ми. — Помислих си за леля Лорън и сърцето ми се сви от мъка. — Не съм сигурна, че изобщо може да се уреди.

— Значи трябва да съм ти благодарен, че отиваш с него?

— Не съм казала.

Той отново се надвеси над мен.

— Ти трябва да се махнеш от тук, както и Саймън, може би дори повече. Може и да не виждаш опасността, но аз я виждам. И се тревожа.

— Тревожиш се? За мен?

Той сви рамене.

— Разбира се. Загрижен съм. Знаеш го. — Когато говореше, той не можеше дори да ме погледне в очите. — Да, нуждаем се от теб, но освен това аз наистина желая да помогна на друг като мен със свръхестествени сили. — Хвърли поглед към мен. — Трябва да се държим заедно.

— Да не си посмял!

— Какво?

Той премести погледа си от мен и заоглежда банята.

— Прав си — рекох. — Наистина се нуждая от помощ. Животът ми се разпада и вероятно някой ден ще хвърля поглед назад и ще го оценя като най-голямата и най-глупавата грешка, която някога съм правила, но в този момент това е единственото правилно решение. Имаш нужда от мен като въпросната злощастна госпожица? Добре. Но никога повече не казвай, че го правиш заради мен. Това няма нищо общо с моята особа. Да не си посмял да твърдиш обратното!

Обърнах се и излязох.