Кели Армстронг
Призоваването (32)

31

Саймън преплува няколко дължини, а аз плясках във водата, като се опитвах да плувам „кучешката“, така че се разделихме. Нищо ново. Но имат страхотна пързалка и…

Тя отново се взря зад гърба ми и кимна предпазливо с глава.

— Здрасти! — поздрави Саймън.

Той се настани върху страничната облегалка на дивана. Отместих се, за да му направя място, но Рей бе седнала в другия край и не можах да се отдалеча много, така че бедрото му се опираше в рамото ми.

— Аз… — захванах.

— Не ти се излиза навън — продължи вместо мен той. — Страхотно. Можем да се скрием от Дерек тук вътре и да видим колко време ще му отнеме да ни открие.

— Ще ви оставя… — започна Рей и стана от дивана.

— Не, остани — каза Саймън. — Не исках да ви прекъсна.

— Не ни прекъсна. Делата ме зоват, така че ще тръгвам.

Когато тя излезе, аз се преместих на нейното място. Саймън седна до мен.

Бях му оставила достатъчно място, но той седна близо до мен — не се допирахме, но разстоянието бе съвсем малко и аз се взрях в сантиметрите незаето пространство от дивана, защото, така де, не знаех какво друго да направя или да кажа.

Ужасът, който преживях в мазето, все още витаеше над мен, позатихнал след шока и объркването, след напрежението, породено от разговора ми с лекарите и леля Лорън, ала сега, когато мина малко време, спомените ми се съживиха.

— Чувствам се ужасно — каза той. — Заради Тори. Знаех, че като ни види заедно, полудява, и се опитах да й го кажа направо, но това влоши нещата още повече.

— Ти не си виновен. Тя си има проблеми.

Кратък, отсечен смях.

— Да, би могло и така да се каже. — След минута той ме погледна. — Добре ли си?

Кимнах с глава.

Наведе се напред, раменете ни се докоснаха и аз усетих топлия му дъх до ухото си.

— Ако бях на твое място, нямаше да съм добре. Щях да съм изплашен до смърт.

Наведох глава и на челото ми падна кичур коса. Той протегна свободната си ръка, за да го вдигне, но се спря. Прокашля се, ала не каза нищо.

— Беше доста интересно — обадих се след миг аз.

— Сигурно. Също като на кино, но в реалния живот… — очите ни се срещнаха — не е чак толкова, нали?

Кимнах.

— Така е.

Той се изви назад и опря гръб в ъгъла на дивана.

— Кой е любимият ти филм за зомбита?

Прихнах и щом смехът ми проехтя в стаята, напрежението се освободи. Мислите ми поеха в друга посока и вече намирах някакъв смисъл в тях. Опитвах се да забравя какво се бе случило, да го отмина, да съм силна и корава, да съм като Дерек. Вдигам мъртвите ли?

Голяма работа. После ги връщам, погребвам телата, следващият, моля!

Ала не успявах. Продължавах да ги виждам пред себе си, да усещам миризмата и допира им. Стомахът ми се свиваше, колчем си помислех за преживения ужас, за онова, което бях направила с тях, за ужаса, който те бяха изпитали. Най-добрият начин да се справя с това бе да се поотдалеча от преживяното. Не да го забравя, а само да се поотдръпна, като си представям безопасни образи от филмите.

Така че двамата се разпростряхме върху филмите за зомбита, като спорехме и обсъждахме достойнствата на ленти, които според данните от рейтингите, нито той, нито аз би трябвало да сме гледали.

— Той е с най-добри специални ефекти — заяви Саймън, — не го съди.

— Ами да, колкото повече експлозии, толкова по-завоалирани са дупките в сценария, които иначе са толкова големи, че биха погълнали цял камион.

— Сценарий ли? Че това е филм за зомбита.

Беше се проснал на пода, където ми демонстрираше „сцената на смъртта“ на едно страшно осакатено зомби. Аз лежах на дивана и го гледах.

— Нека отгатна — предложи той. — Имаш намерение да напишеш сценарий за първия некомерсиален филм за зомбита, чиято премиера ще бъде на Съндаун.

— Сънданс. Не. Нима съм споменавала, че ще режисирам некомерсиален филм? — потръпнах. — Застреляй ме веднага.

Той се ухили и седна на пода.

— Ще си го отбележа. Без некомерсиални филми. Не че се каня да напиша или да режисирам какъвто и да е филм. А ти какво искаш да правиш? Да пишеш сценарии, или да режисираш?

— И двете, ако е възможно. Да напишеш сценарий означава да съчиниш историята, но ако искаш разказът ти да оживее, ще трябва да го режисираш, защото в Холивуд режисьорът е всичко. А сценаристите? Имената им едва се разчитат на екрана.

— Значи, режисьорът е върхът на сладоледа.

— Не, върхът на сладоледа е студиото. Режисьорът е кралят. Студиото е Господ. Правят неща, които могат да продадат, нещо, което да пасва на четирите им малки квадранта.

— Квадранти ли?

— Четирите главни демографски групи. Момчета и момичета, разделени на млади и стари. Ако уцелиш и четирите наведнъж, ще създадеш блокбъстър и ще направиш студиото безумно щастливо. Това обаче не става при филмите за зомбита, колкото и да са страшни.

Той се потупа по корема.

— Откъде знаеш всичко това?

— Може да съм отраснала в Бъфалоу, но съм добре осведомена. Абонирана съм за списания като „Варайъти“, „Криейтив скрийнрайтинг“, за цял куп материали по въпроса, чета блогове в интернет. Ако искам да вляза в този бизнес, трябва да го познавам. Колкото по-отрано го опозная, толкова по-добре.

— О, Господи! Аз дори още не знам какъв искам да стана.

— Ще те наема за ефектите с дим и мъгла.

Той се засмя и погледна зад мен.

— Здрасти, брат ми. Надиша ли се на свеж въздух?

— Исках да поговорим — Дерек обхвана с поглед и двама ни. — С двамата.

— Ами тогава вземи си стол и сядай. Темата на нашия разговор е филми за зомбита. — Саймън хвърли поглед към мен. — Още ли сме на тази тема?

— Така мисля.

— Филми за зомбита ли? — произнесе Дерек бавно, сякаш не е чул добре. Лицето му помръкна и той заговори с тих глас. — Нима сте забравили какво стана днес?

— Не сме. Затова сме захванали темата. — Саймън ми се ухили. — Нещо близко до случилото се.

Дерек понижи още глас.

— Клоуи е в опасност. Грози я сериозна беда. А вие се мотаете и си плямпате за разни филми?

— Мотаем ли се? Плямпаме ли си? Ама че думи избираш. Наситени с емоция. Ще ни обясниш ли? Много добре знам какво стана и какво би означавало то за Клоуи. Но небето няма да падне, ако не го обсъдим на мига, Чикън Литъл. — Протегна се. — Мисля, че в момента имаме нужда от време, за да поохладим страстите.

— Да поохладим страстите? Доста се стараеш в тази насока, нали?

Аз се изправих.

— Ще видя дали Рей има нужда от помощ. За делата си.

Саймън седна.

— Почакай. Почти свършихме. — После се обърна към Дерек. — Нали?

— Да. Продължете. Не се тревожете. Сигурен съм, че татко всеки миг ще влезе през вратата и ще ни спаси. Ами ако и той е в беда? Ако и той се нуждае от помощ? Е, тогава става лошо, щото ще са нужни усилия, а ти си твърде зает… с охлаждане на страстите.

Саймън скочи на крака. Дерек не помръдна от мястото си. За миг двамата се изправиха един срещу друг, после Саймън ме побутна към изхода.

— Да вървим.

Аз се подвоумих и той беззвучно изрече: „Моля те“. Кимнах с глава и двамата излязохме.

Докато вървяхме по коридора, хвърлих поглед към Саймън. Лицето му бе твърдо, безизразно. Видя, че го гледам и се опита да се усмихне, сякаш да ме увери, че не се сърди на мен.

— Госпожо Талбът — извика той. — Може ли пак да изляза? Да пострелям в коша, преди да се е стъмнило?

— Разбира се, миличък.

Почакахме на вратата. Тя излезе от кухнята, като си бършеше ръцете в кърпата и набра кода на таблото. Едва тогава погледна към нас и видя, че Саймън не е сам.

— О, Клоуи. Не съм сигурна дали можеш…

— Ще поиграем баскетбол, госпожо Талбът. — Той отвори вратата и ми направи път да изляза. — Ако искате, можете да ни гледате от прозореца.

— Само… само не изчезвайте от погледа ми.

Саймън затръшна вратата след нас и тръгна из двора с такава скорост, че трябваше да подтичвам, за да не изостана от него. Погледнах през рамото си. Вратата бе затворена и от госпожа Талбът нямаше и следа.

Той се огледа.

— Виждаш ли топката някъде?

— Мисля, че е в бараката. Ще отида да я взема.

Докосна ме по лакътя.

— Недей. Освен ако наистина искаш да играеш.

Поклатих глава и той ме поведе към каменната пейка до централната градина.

— Талбът може да ни наблюдава и тук — въздъхна той. — Дерек със сигурност знае как да ме вбеси. Знаеш ли кое е по-лошото? Аз знам, че нарочно ме дразни, за да ме ядоса, но въпреки това се ядосвам. Тъпо, тъпо, тъпо.

Замълча за миг и се заоглежда из двора.

— Дерек иска да ме накара да потърся нашия баща.

— Но как? Да избягаш от дома ли? Не можеш да…

— Не е толкова трудно. — Той се отпусна на пейката. — Ако си била отгледана като нас, като деца със свръхестествени способности, нещата са… по-различни. Правилата са други.

Така трябва. Ако си в беда, трябва да избягаш.

— Но ти не искаш да излезеш от тук?

— Напротив, искам. Обмислям го, откакто влязохме в дома. Баща ми е отвън — някъде — може да е попаднал в беда, а аз да се шляя в дом за групово пребиваване? Да влизам в часовете? Да се мъкна с Дерек? Да се държа, сякаш всичко е наред? Убийствено е, Клоуи.

Дерек знае колко силно желая да изляза. Както вече ти казах, нарочно ме дразни.

— Но къде е баща ти?

Той поклати глава.

— Не знаем. Той просто. Нещата се объркаха и той изчезна, а ние се озовахме тук. Дълга история.

— Значи може да почака.

— Благодаря ти. Работата е там, че той изчезна, а аз съм сигурен, че не е тръгнал по собствена воля. И ние висим тук в очакване да ни освободят, а после какво? Къде ще отидем?

Нямаме нито баба, нито стар чичо, нито семеен приятел, който да ни вземе при себе си. За нас ще се грижат чужди хора, ние ще поискаме да избягаме и от тях, така че какъв е смисълът да чакаме?

— Искаш да излезеш, но не можеш да го направиш.

— Можем да излезем. Дерек има план. — Кратък смях. — Повярвай ми, този човек винаги има план. Но планът му включва бягството само на единия, само моето бягство. Той няма да дойде. Категорично отказва.

— Какво? Кара те да се чувстваш виновен, че не бягаш, а самият той не желае да избяга? Докъде ще стигне така?

— Да, знам, не искам да прозвучи така, сякаш го защитавам, но той си има причина за това. Доста тъпа причина, но за него е много важна и няма никакъв смисъл да се опитвам да променя решението му. Той просто е… сащисан.

— Сащисан ли?

Саймън изви ръката си и се вторачи в нея.

— Сложно е за обяснение. Дерек иска аз да изляза и да намеря татко. Татко ме е научил как бих могъл да се свързвам с него. Магии и тем подобни неща. Но не мога да оставя Дерек сам.

— Не можеш ли?

— По-скоро няма. Тревожа се за татко, но той може сам да се грижи за себе си много по-добре, отколкото Дерек.

Сигурно съм го погледнала с недоверие, защото той продължи:

— Знам, че Дерек изглежда можещ човек и в повечето случаи наистина може, но друг път. — Той поклати глава. — Сложно е. Ако избягам и после нещо стане, опасявам се, че той просто… ще се остави на течението.

— Не разбирам.

— Знам. — Той се вторачи в дланите си. — Знам, че думите ми нямат смисъл, но…

— Сложно е.

— Да. Но… — Той си пое дълбоко въздух. — Започвам да си мисля, че трябва да се възползвам от тази възможност. Дерек има право. Няма да стигнем до никъде, ако си седя на задника. Трябва да имаме и теб предвид. Ти наистина трябва да излезеш от тук.

— Аз ли? — Думите излетяха от устата ми като писукане.

— Дерек е прав. Няма смисъл да се мъчим да крием способностите ти, те не са като моите. Не могат да се скрият. Не и когато те наблюдават под микроскоп.

— Ако ме преместят в болница, ще се оправя.

— Ами ако това не е просто преместване? — Той се огледа притеснено. — Думите ти относно Лиз продължават да ме глождят. Може би тя е шаман. Или е мъртва, но има вероятност да е умряла в катастрофа. Защо им е да убиват децата, чието състояние не се подобрява? Звучи глупаво, но дори Дерек е разтревожен.

— Дерек ли? Той каза…

— Знам какво е казал. Но когато разговарях по-късно с него, не отхвърли толкова лесно предположението ти. Дори сам повдигна някои въпроси. С Дерек нещата са лесни. Но ти ще имаш нужда от помощ. Да речем, че всичко се подреди чудесно и те освободят, какво ще правиш? С кого ще разговаряш? Откъде ще разбереш как да се върнеш към нормалния живот?

„Нормален“. Колко проста, дори досадна дума. Странно как изпъкваше тя сега, как лъщеше като медния пръстен на въртележката, който обещаващо свети, ала не може да се докосне с ръка.

С излизането ми от тук, проблемите ми нямаше да намерят решение. Леля Лорън непрекъснато ще ме наблюдава и ще приема погрешно всяка моя „анормална“ проява като знак, че трябва да ме върне в Лайл Хаус… или още по-лошо.

Но да избягам?

Знаех какво щеше да каже Дерек. Дори си представях изражението му, свъсения му поглед, в който се четеше презрение и безсилие. Вече не бях онази Клоуи Сондърс — момичето, което учи в училище по изкуства. Дори не бях и другата Клоуи Сондърс — шизофреничката. Ако Клоуи Сондърс — некромантката — следваше старите правила, можеше да свърши в килия с тапицирани стени, където ще чува гласове, които никой друг няма да чува.

Не бях толкова наивна. Четях новините. Знаех какво става с децата, които бягат от домовете си — навън те не откриват прекрасния живот, за който са мечтали. Колко ли време щеше да ни е нужно, за да открием бащата на Саймън? Как щяхме да живеем междувременно?

Какво щяхме да ядем? Къде щяхме да спим? Аз имах малко пари, които татко ми бе оставил, но докога щяха да ни стигнат? Какво щеше да стане, когато разпространят фотографиите ни на първите страници на вестниците? Когато всяко ченге, всеки загрижен гражданин щеше да ни търси?

Трябва да се покрия тук, да затворя очи и да се моля нищо да не се случи. Или да поема нещата в собствените си ръце. Да действам.

Да търсим помощ от изчезналия баща на Саймън не бе моя идея в този сценарий. Но ако изляза, ще мога да открия следите на Лиз. Това щеше да е по-лесно. В Бъфалоу болниците не бяха чак толкова много. А ако тя не беше в безопасност в болницата, какво оставаше за нас?

В опасност ли бяхме? Не можех да продължа да си бъркам в носа и да се преструвам, че всичко е наред.

— Ако вие излезете от тук, ще тръгна с вас — казах.

— Не си длъжна да го правиш. Исках да кажа, че аз трябва да изляза заради себе си и заради Дерек, а сега и заради теб. Щом открия татко, той ще ни помогне.

— А кой ще помогне на теб? Когато си навън?

Крива усмивка.

— Ще направя магия на убиеца си — ще му пусна малко дим.

— Трябва да се отдръпнеш. Дерек би бил много по-подходящ в случая. Идвам и аз.