Кели Армстронг
Призоваването (3)

2

През времето, ограничено между съня, който не можех да си спомня, и момчето, което не бих могла да видя, аз ходех като призрак. Докато не престанех да мисля поне за едното от тях, нямаше да мога да се съсредоточа върху теста по испански. Ето защо се обадих на леля Лорън. Свързах се с гласовата й поща и й съобщих, че по обяд отново ще й позвъня.

Наближавах шкафчето на приятелката ми Кери, когато леля ми се обади.

— Живяла ли съм някога в къща с мазе? — попитах я аз.

— Добро утро и на теб.

— Извинявай. Сънувах сън, който ме тормози — и й разказах онова, което си спомнях от него.

— Аха, трябва да е била старата къща в Алънтаун. Ти беше съвсем мъничка. Нищо чудно, че не помниш.

— Благодаря. Това…

— Тормози те, сигурна съм. Трябва да е бил ужасен кошмар.

— За някакво чудовище, което живее в мазето. Съвсем обикновен сюжет. Чак се срамувам от себе си.

— Чудовище ли? Какво…?

Усилвателната система откъм нейния край на линията я прекъсна и някакъв метален глас изрече:

— Доктор Фелоус, моля да се обадите на Б.

— Напомнят ти — забелязах.

— Мога да почакам. Наред ли е всичко, Клоуи? Не ми звучиш добре.

— Не, просто… въображението ми днес е доста развинтено. Сутринта стреснах Милош, защото ми се стори, че някакво момче притича пред автомобила.

— Какво?

— Всъщност нямаше никакво момче. Беше само във въображението ми. — Зърнах Кери до шкафчето и махнах с ръка.

— Ще те взема след училище. Ще пием чай в „Краун“. Там ще поговорим.

— Звънецът всеки миг ще звънне, така че…

Тя прекъсна разговора, преди да успея да й отговоря. Поклатих глава и хукнах да догоня Кери.

Училище като училище. Няма какво толкова да се каже за него. Хората си мислят, че училищата по изкуства са по-различни, фантазират си как отвсякъде се сипе творческа енергия, представят си класове, пълни с щастливи хлапета, в които и най-големите диваци изпитват радост дотолкова, доколкото позволява изкривената им душевност. Според тях в училищата по изкуства има по-малко хулигански прояви. Та нали повечето от хлапетата стават жертва на хулигани от други училища?

Истината е, че в гимназията „А. Р. Гърни“ подобни неща наистина се срещат, но когато събереш много деца на едно място, поставят се разграничения въпреки факта, че те може и да изглеждат еднакво. Оформят се групички. И вместо да се разделят на принципа „спортисти, зубрачи и безлични“, тук те се делят на художници, музиканти и артисти.

В качеството си на ученичка по актьорско майсторство аз бях част от групата на артистите, в която талантът нямаше такова значение, каквото имаха външният вид, самочувствието и умението да се изразяваш добре. Момчетата не се заглеждаха по мен, а що се отнася до последните две качества, бях кръгла нула. На скалата за популярност се нареждах в златната среда. Бях от онези момичета, които никой не си правеше труда да запомни.

Ала винаги съм мечтала да уча в училище по изкуства и това се оказа страхотно, както и предполагах. И което бе още по-хубаво, баща ми беше обещал да остана в това училище, докато завърша, независимо колко пъти ще сменяме жилището си. Което означаваше, че за първи път в живота ми нямаше да съм „новата ученичка“ в класа. В „А. Р. Гърни“ започнах като първокурсничка, както и останалите. Просто едно нормално хлапе. Най-после.

Ала този ден не се чувствах като нормално хлапе. Цяла сутрин си мислех за момчето на улицата. Съществуваха сума обяснения. Загледала съм се в кутията за храна и не съм разбрала накъде тича. Скочил е в чакащата го до тротоара кола. Или пък в последния миг е свърнал в друга посока и се е слял с тълпата.

Беше напълно логично. Тогава защо мисълта за него продължаваше да ме разяжда?

— О, хайде, де! — каза Миранда, докато в обедната почивка се ровех в шкафчето си. — Ето го. Попитай дали ще ходи на танци. Ще бъде яко!

— Остави я на мира — обади се Бет. Протегна ръка над рамото ми, грабна яркожълтата ми кутия за храна и я размаха под носа ми. — Не разбирам как не я виждаш, Клоуи. Свети като крушка.

— Трябва стълба, за да надзърне толкова нависоко — забеляза Кери.

Бутнах я с крак и тя се отдалечи със смях.

Бет обели очи.

— Хайде, бе, хора, размърдайте се, иначе няма да си намерим свободна маса.

Когато стигнахме до шкафчето на Брент, Миранда ме сръга с лакът в ребрата.

— Попитай го, Клоуи.

Ужким щеше да говори тихо, а всъщност го изрече на висок глас. Брент вдигна поглед и тутакси извърна очи. Лицето ми пламна и аз притиснах кутията до гърдите си.

Кичур от дългата тъмна коса на Кери падна на рамото ми.

— Истинска шушумига — прошепна ми тя. — Не му обръщай внимание.

— Не, не е шушумига. Просто не ме харесва. Нищо не мога да направя.

— Виж сега — каза Миранда. — Ще го попитам от твое име.

— Не! — Стиснах я за ръката. — М-моля те!

Облото лице се сгърчи от възмущение.

— Божичко, какво бебе си! Вече си на петнайсет, Клоуи. Трябва да решаваш сама проблемите си.

— Като например да звъниш на някое момче, докато накрая майка му ти каже да го оставиш на мира ли? — обади се Кери.

Миранда сви рамене.

— Беше майката на Роб. Нали не го е казал той?

— Така ли? Повтаряй си го, колкото си искаш.

Това вече наистина разгорещи страстите. В такива случаи обикновено се намесвах и ги карах да престанат, ала сега бях разстроена от онова, което Миранда бе казала пред Брент.

Кери, Бет и аз си говорехме за момчета, ала не бяхме много запалени по темата. Виж, Миранда беше — имаше толкова много гаджета, че пръстите на ръцете й не стигаха, за да ги преброи. Ето защо, когато започна да се мъкне с нас, необходимо бе и ние да си наречем по някое момче, което уж харесваме. И без това се притеснявах, че не съм узряла, та ако тя избухне в смях, щом й призная, че досега не съм ходила на истинска среща, щях ужасно да се притесня. Ето защо и аз си измислих едно момче. Брент.

Очаквах, че ще е достатъчно само да спомена името му. Никакъв шанс.

Миранда ме издаде — каза му, че ми харесва. Бях ужасена. Е, почти. Част от мен се надяваше той да отвърне: „Страхотно! И аз я харесвам“. Никакъв шанс. Преди това двамата понякога разговаряхме в час по испански. А сега той се премести и седна през две редици от мен, сякаш внезапно бях развила тежка форма на бромхидроза и цялата воня, та се не трая.

Тъкмо стигнахме до кафетерията, когато чух някой да ме вика по име.

Обърнах се и видях Нейт Боузиан да тича към мен — червената му коса светеше като фар в тълпата. Блъсна се в едно момче от по-горните класове, извини се и продължи да се приближава с ухилена физиономия.

— Здрасти — поздравих го аз, когато дойде до мен.

— Здрасти и на теб. Забрави ли, че Петри промени часа за сбирката на киноклуба? Днес по обяд ще обсъждаме авангардното кино. Знам, че обичаш високохудожествените филми.

Импровизирах изненада и отворих уста.

— Тогава ще им предам извиненията ти, че не можеш да присъстваш. И ще кажа на Петри, че не искаш да режисираш онзи късометражен филм.

— Днес ли ще се вземе решение?

Нейт се заотдалечава заднешком.

— Може би. А може би не. Значи, ще кажа на Петри.

— Трябва да бягам — заявих на приятелките си и се втурнах да го настигна.