Кели Армстронг
Призоваването (25)

24

Знаех, че Рей бе разочарована от онова, което намерихме — или което не успяхме да намерим. Чувствах се странно виновна, като актьор, който не е успял да забавлява публиката. Но тя не се усъмни, че съм видяла призрак, нито че той ми е казал да отворя вратата и аз й бях благодарна за това.

Върнах ключа, измих се, после намерих госпожа Талбът и й казах, че се качвам горе да се занимаваме по математика с Дерек и че Саймън ще бъде с нас. Тя се поколеба, но само за миг и ме отпрати.

Взех новопристигналия текст по математика от стаята си и отидох в крилото на момчетата. Вратата беше отворена. Саймън се бе проснал на леглото и четеше комикс.

Дерек се бе навел над твърде малкото писалище и си пишеше домашните.

Стаята представляваше огледален образ на нашата и се намираше в задната част на къщата, а не в предната. Стените на Саймън бяха покрити с нещо, което ми се стори страници, откъснати от книга с комикси, но когато се загледах, видях, че са нарисувани на ръка. Някои бяха черно-бели, но повечето бяха цветни, направени в стил, който не беше чист „манга“, нито истински комикс. Съймън непрекъснато попадаше в неприятни ситуации поради навика да си драска в час. Чак сега разбрах какво е правил.

Стените около леглото на Дерек бяха голи. Върху скрина си бе натрупал книги, а по леглото му се въргаляха отворени списания. В задния ъгъл на бюрото си бе натикал някакъв уред, от който стърчаха жици и шайби. Училищен проект, помислих си аз, но ако трябваше да изработя нещо подобно идната година, с мен щеше да бъде свършено. Похлопах върху рамката на вратата.

— Здрасти! — Саймън захвърли комикса и седна в леглото. — Тъкмо щях да кажа на Дерек, че трябва да слезем и да разберем дали сестрите не са ти вдигнали скандал. Нали не са?

Поклатих глава.

Дерек остави текста си по математика върху нощното шкафче, а върху него сложи папката.

— Ще бъда под душа. Започвайте без мен.

— Сестрите няма ли да чуят шума от течаща вода?

Той сви рамене и прибра косата си назад, която сега бе спаружена и мазна и издаваше матов отблясък на светлината.

— Кажете им, че съм тук. Ще ми отнеме само няколко минути.

Той тръгна към вратата, като ме заобиколи отдалеч, което пък ме накара да се запитам толкова ли много се нуждаеше от този душ. Аз нямах намерение да душа наоколо.

Щом взема душ през нощта, значи има проблем. Кери ми бе казала, че винаги се къпела вечер, но трябвало да промени навика си и да започне да взема душ сутрин, защото докато дойде време за вечеря, косата й ставала мазна. Не посмях да предложа и на Дерек да направи същото, но докато ме отминаваше, не устоях и невинно попитах:

— Защо просто не се къпеш сутрин?

— Къпя се — измърмори той и излезе.

Саймън захвърли комикса си настрана.

— Влизай. Не хапя.

Излегна се отново в средата на матрака, пружините изскърцаха, а той потупа с длан едно местенце на ръба на леглото.

— Бих казал, че за първи път имам момиче в леглото си, ако няма да прозвуча като пълен неудачник.

Протегнах се и поставих учебниците си на нощното шкафче, за да прикрия факта, че се бях изчервила. Когато отварях текста, за да изглежда така, сякаш работим върху него, неволно съборих папката, скриваща текста на Дерек. Погледнах заглавието и онемях. „Алгебра и тригонометрия за колежите“.

Разлистих страниците.

— Ако разбереш нещо от това, значи си много по-напред от мен в материала — отбеляза Саймън.

— Мислех, че Дерек е в десети клас.

— Така е, но не и по алгебра. Нито по геометрия. Нито по химия, физика или биология, въпреки че по тези предмети е едва в дванайсети клас.

— Едва в дванайсети.

Когато каза, че никой няма да се усъмни, ако помоля да работим заедно по математика, Дерек е нямал предвид, че той се нуждае от помощ. Страхотно. Нещо по-лошо — Дерек си е помислил, че съм вятърничава блондинка, която се стряска и от най — малкия шум. Очевидно не ме смята за много умна.

Върнах папката на мястото й.

— Тори не ти е казала нищо, нали? — попита той. — За вчера.

Поклатих глава.

Той въздъхна и кръстоса ръце под главата си.

— Добре. Не й знам проблема. Ясно й показах, че не ме интересува. В началото се опитах да не съм груб и просто не й обръщах внимание. Но тя не разбра намека ми и трябваше да й кажа, че не ме интересува. Сега се държа отвратително и грубо с нея, но тя пак не се отдръпва.

Обърнах се към него, за да го виждам по-добре.

— Мисля, че е доста трудно — някой да те харесва, а ти да не се интересуваш от него.

Той се засмя.

— Единствената личност, която Тори харесва, е самата Тори. Аз съм само временна прищявка, докато се върне при своите капитани на футболни отбори. Момичетата като Тори трябва винаги да имат някого до себе си — който и да е, — а тук аз съм единствената й възможност. Питър бе твърде млад, а Дерек… Дерек не е неин тип. Повярвай ми, ако тук пристигне друго момче, тя тутакси ще забрави за съществуването ми.

— Не съм сигурна. Струва ми се, че може наистина да…

— Глупости! Нима ти приличам на стръв за примадони? — Той се обърна на една страна и опря глава на ръката си. — Да, така е. Когато двамата с Дерек отидем в ново училище, радвам се на вниманието на кокетките. Ще ми подвикнат: „Хей, Саймън, тъкмо се питах, е, чудех се, дали не би могъл, нали се сещаш, да ми помогнеш с домашните след часовете? Щото имахме математика, пък ти, нали се сещаш, си китаец, нали тъй? И си мнооого добър по задачите.“

Той обели очи.

— Първо, баща ми е кореец, а майка ми беше шведка. Второ, по математика съм пълна скръб. Не харесвам часовници с кукувички, нито ски, нито пък шоколадови лакомства.

Направих опит да се засмея.

— Според мен те са швейцарски.

— Ха! И кое е шведско?

— Хм, не знам. Кюфтенцата?

— Е, като че ли те ми харесват. Но вероятно не и шведски кюфтенца.

— И какво обичаш най-много?

— От предметите ли? История. Не се смей. Не съм зле и по английски език. Съчинявам лоши хайку, които между впрочем са японски стихчета.

— Знам. — Погледнах към рисунките, окачени върху неговите стени. — Трябва да си страшен по изкуство. Тези рисунки са удивителни.

Очите му светнаха, в тъмнокафявите му ириси проблесна кехлибарено жълто.

— Не съм сигурен дали думата „удивителни“ е употребена на място, но благодаря. Всъщност не съм страшен по изкуство. Миналата година едва изкарах. Вбесих учителката, защото през цялата година й предлагах комиксите си. Изпълнявах си задачите, но само използвах техниките, като ги прилагах в моите работи. Тя ме взе за всезнайко.

— Но това не е честно.

— Е, когато въпреки двукратните предупреждения от нейна страна, аз продължих да й давам нещата си, вероятно съм се държал като всезнайко. Или съм бил голям инат. Общо взето, не съм чак толкова добър в училище — средна работа. Дерек е геният вкъщи. А аз съм най-добър по физическо. Падам си по бягане през пресечена местност, бягане с препятствия, баскетбол, футбол.

— О, и аз играех футбол — казах и тутакси млъкнах. — Е, преди време. Преди много време. Тогава всички се втурвахме да гоним топката като рой пчели.

— Помня онези дни. Ще трябва да ти давам опреснителни уроци, за да си направим отбор. Футболен клуб „Лайл Хаус“.

— Много малък клуб.

— Малък, но първокласен.

Изтегнах се на леглото и се подпрях на лактите си. За последен път бях говорила насаме с момче… ами, много отдавна, когато вече бях престанала да мисля за тях като за „другите деца“ и бях започнала да ги наричам в ума си „момчетата“.

— Като стана дума за първокласни клубове — казах аз, — надявам се, че ме повика тук с цел да отговориш на някои въпроси.

— Не ти ли е достатъчна компанията ми? — Той вдигна вежди в престорен гняв, което не се получи поради блясъка в очите му. — Добре. Твърде дълго чакахме. Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Ухилихме се един на друг.

— Така. Ти си некромантка, а аз съм магьосник. Ти разговаряш с мъртвите, а аз правя магии.

— И затова ли си тук? Направил си нещо?

— Не — отвърна той и по лицето му премина сянка. — Е, направих нещо, но не беше магия.

Нещо се случи. С Дер…

Той млъкна. От досието на Дерек вече знаех защо той е тук, макар че не можех да си призная.

— Както и да е, случи се нещо и баща ми изчезна, стана една — мътна и кървава. С една дума — затвориха ни тук, докато измислят какво да ни правят.

И докато „излекуват“ Дерек, предположих аз. Затова Саймън няма досие, нито ходи на терапия. Беше тук, не защото има проблем. Когато баща им е заминал, властите сигурно са довели Дерек в този дом и са решили да оставят и Саймън с него.

— Какво друго? Какъв друг вид… — затърсих да намеря правилната дума.

— Хора със свръхестествени способности. Различните видове се наричат раси. Те не са толкова много. Най-често се срещат некромантите, магьосниците, вещиците, както наричат момичетата, владеещи магията. Те са подобни на магьосниците, но са различна раса и не са толкова силни като тях, поне така говорят. Какво още? Полудемоните, но не ме разпитвай за тях, защото знам съвсем малко. Дерек знае повече. О, и шаманите. Те са добри лечители и могат да правят астрални пътешествия.

— Астрални…?

— Да излизат от телата си. Да ходят навсякъде, подобно на призраци. Страхотно е, когато искаш да измамиш на изпит, или да проникнеш в момичешката съблекалня… имам предвид онези, които обичат тези неща.

— Аха. Каза, че Дерек знае повече за полудемоните. И той ли е полудемон?

Саймън погледна към коридора и изви главата си така, че да чуе, ако душът все още е пуснат.

— Измъкнала си го насила от мен, разбра ли?

— Хм?

Той се обърна на една страна и бе толкова близо до мен, че можеше да докосне крака ми.

Понижи глас.

— За Дерек. Какъв е той. Ако те попита, ще кажеш, че насила си го измъкнала от мен.

Изправих се, усетих гняв в душата си.

— Значи Дерек не желае да знам какъв е? Той, който ме нарече в лицето „некромантка“ и настоя да приема този факт? Ако не желае…

— Желае. Ще го направи. Само че е… малко сложно. Ако не го попиташ, няма да ти каже.

Но ако го попиташ…

Той вдигна очи и ме погледна с молба да не правя нещата по-трудни, отколкото са.

— Добре — въздъхнах аз. — Ето, питам. Какъв е Дерек? Полудемон?

— Не. Всъщност няма наименование за него. Мисля, че можеш да го наречеш „притежател на гена на супермен“, но би било пошло.

— Аха!

— И затова не го наричат никак. Хората като Дерек имат… много бързо физическо развитие, би могло и така да се каже. Те са изключително силни, както сама се убеди. А и сетивата им са по-чувствителни. Такива неща.

Хвърлих поглед към теста по математика.

— И са по-умни?

— Не, просто Дерек си е такъв. Поне така говореше баща ми.

— Баща ти е… също магьосник, предполагам. Значи познава и други… като нас?

— Да. Хората със свръхестествени способности членуват в нещо като общност. Може би „мрежа“ е по-подходящата дума. Познаваш и други, така че можеш да разговаряш с тях, да получаваш неща, които иначе вземаш от нормалния свят. Навремето баща ми общуваше със себеподобните си. Но вече не контактува толкова много с тях. Случиха се… някои неща.

Той замълча за миг, измъкна стърчащия от одеялото конец, после го пусна на леглото и отново се обърна по гръб.

— Ще се върнем на това по-късно. Дълга история. Краткият отговор е: да, навремето татко бе част от мрежата на хора със свръхестествени способности. Работеше за изследователската компания, в която лекари и учени със свръхестествени способности се опитваха да улеснят живота на себеподобните си. Татко е адвокат, но те се нуждаеха и от такива хора. Всъщност така открихме Дерек.

— Открихте Дерек ли?

Саймън направи гримаса.

— Не се изразих съвсем правилно. Прозвуча така, сякаш татко е докарал вкъщи изгубено кученце. Но тъкмо така и стана. Нали виждаш какъв е Дерек? Рядко срещан екземпляр. Та хората, за които работеше татко — те го гледаха. Беше сирак, или пък бе изоставен от родителите си като бебе, а те не искаха да го оставят в дом за изоставени деца, което щеше да е много лошо, ако на дванайсет започнеше да проявява свръхсилата си. Само че в компанията нямаше добри условия за отглеждане на деца. Дерек не говори много за живота си при тях, но аз мисля, че се е чувствал така, сякаш расте в болница. На баща ми това никак не му хареса, така че му разрешиха да отведе Дерек и да се грижи за него в дома си. Беше… странно. Сякаш никога не бе излизал извън компанията. Неща като училище или търговски център, дори автомагистрала го плашеха до смърт. Не беше свикнал с много хора, нито с шума.

Той остана неподвижен, обърнал глава към коридора. Тръбите изсвистяха, когато водата спря да шурти.

— После — изрече той.

— В момента излиза. Не може да чуе.

— О, може и още как.

Спомних си какво каза Саймън за „чувствителните сетива“ на Дерек. Сега разбрах защо Дерек винаги знаеше за какво си говорят хората. Казах си, че трябва да бъда по-внимателна.

Прокашлях се и заговорих с нормален тон:

— Добре, значи имаме магьосници, вещици, полудемони, некроманти, шамани и други рядко срещани видове, като например Дерек. Права ли съм? Нямам намерение да се разпростирам върху разните там върколаци и вампири.

Той се засмя.

— Би било страхотно.

Страхотно, да, но аз с радост оставих върколаците и вампирите за Холивуд. Бих могла да повярвам в магии, духове и дори в астралните пътешествия, но превръщането в животни или пиенето на кръв ми идваше малко в повече.

На устата ми напираха поне още десет въпроса. Къде беше баща им? Какво е станало с хората, за които е работил баща му? Защо ги е изоставил? Ами майката на Саймън? Но нали Саймън каза, че „ще се върне на това по-късно“? Да настоявам да ми разкаже всичко на мига би било неприлично любопитство.

— Ето ни и тримата. Събрани на едно място. Това сигурно означава нещо.

— Според Дерек това е така, защото някои свръхестествени способности — като твоите и неговите — не могат да се обяснят и хората ги причисляват към психическите заболявания. Някои деца в домовете сигурно имат такива способности. Но повечето нямат. Трябва да разговаряш с него по въпроса. Той ще ти го обясни по-добре.

— Добре, тогава да се върнем към моя случай. Какво искат тези духове?

Той сви рамене.

— Помощ, предполагам.

— За какво? И защо точно от мен?

— Защото можеш да ги чуеш — отговори Дерек, който тъкмо влизаше и бършеше с кърпа косата си.

— Така значи.

— Нямах намерение да го казвам.

Вторачих се в него, ала той се обърна с гръб към мен, грижливо сгъна кърпата и я постави на стола до бюрото.

После продължи:

— Колко некроманти, мислиш, се разхождат наоколо?

— Откъде да знам?

— Е, ако отговорът беше „доста“, нямаше ли да чуеш за тях?

— По-полека, брат ми — измърмори Саймън.

— Говорим за тези в страната. — Дерек прокара гребена през косата си. — Виждала ли си албинос?

— Не.

— Статистиката сочи, че възможността да срещнеш албинос е три пъти по-голяма от тази да попаднеш на некромант. Представи си, че си дух. Да срещнеш некромант е като да си изхвърлен на пуст остров и внезапно да видиш, че над теб лети самолет. Ще се опиташ ли да привлечеш вниманието на летците? Разбира се. А дали те ще искат? — Той обърна стола до писалището с облегалката напред и го възседна. — Кой знае? Ако си дух и бе попаднала на единственото живо същество, което може да те чуе, сигурен съм, че щеше да поискаш нещо от него. За да разбереш какво искат, ще трябва да ги попиташ.

— Лесно е да се каже — промърморих аз.

Разказах им за призрака в мазето.

— Там може и да има още нещо. Нещо, което не си видяла и което е важно за духа. — Той разсеяно се почеса по бузата, потрепери и отдръпна ръката си. — Може би някакъв документ или предмет, който иска да предадеш на семейството му.

— Или улики за убиеца му — додаде Саймън. — Или пък заровено съкровище.

Дерек го прониза с поглед и поклати глава.

— Като правим подобни предположения… може да е и нещо глупаво, като например писмо, което е забравил да предаде на жена си. Нещо безсмислено.

Това не ми звучеше глупаво. Нито пък безсмислено. Всъщност бе доста романтично. Духът с години не намира покой и се мъчи да предаде забравеното писмо на жена си, която е вече болна старица в старчески дом. Не е от филмите, които ценя, но не бих го нарекла глупав.

— Каквото и да е — заявих аз, — съмнявам се, че ще мога да го разбера, защото докато пия лекарствата, не мога да установя контакт с тях, за да ги попитам.

Дерек изтри капчицата кръв от бузата си, където бе разчесал някаква пъпчица. Раздразнено се намръщи и раздразнението му прозвуча и в тона му, когато изрече:

— Тогава спри да вземаш лекарства.

— Бих искала. Ако можех. Но след случилото се снощи изследват урината ми.

— Уф! Много лошо.

Саймън замълча, после щракна с пръсти.

— Хей, хрумна ми нещо. Малко е гадничко, но какво ще кажеш да строшиш хапчетата си и да ги смесиш с… нали се сещаш, с урината си?

Дерек се опули насреща му.

— Какво?

— Нали миналата година държа изпити по химия?

Саймън насочи показалеца си към него.

— Е, генийче, как мислиш?

— Ще си помисля. Ще спрем лекарствата й. Не ми пука какво иска онзи дух, но може да се окаже полезен за нас. Щом имаме възможност, Клоуи трябва да се възползва от нея и да разбере. Не че се е запътила за някъде другаде… освен ако не я преместят.

Саймън го стрелна с поглед.

— Не е смешно, брат ми.

Дерек прокара пръсти през влажната си коса.

— Не се опитвам да ви разсмея. Но не можеш лесно да скриеш факта, че виждаш призраци. Не е като да правиш магии. Тази сутрин долових нещичко от разговора между д-р Давидоф и д-р Джил… — и Дерек погледна към мен. — Вървях си и чух.

— Тя знае, че чуваш разговорите на другите, брат ми. — Дерек му хвърли начумерен поглед, но Саймън сви рамене и каза:

— Досети се. Не е глупачка. Както и да е, чул си…

Той млъкна и наостри уши.

— Момчета? Клоуи? — викаше госпожа Талбът от стълбите. — Време за вечерна закуска. Слезте долу.

Саймън се провикна, че слизаме.

— Само една секунда — казах. — Чул си лекарите да говорят. За какво?

— За теб. Дали Лайл Хаус е най-подходящото място за теб.