Кели Армстронг
Призоваването (22)

21

На следващата сутрин, когато ме повикаха да се явя пред лекарите, дадох най-доброто от себе си. Заявих, че наистина съм преживяла момента „Аз виждам мъртъвци“ и вече съм приела състоянието си, но съм се събудила от някакъв глас в нощта, който ме е повикал горе на тавана. Била съм объркана, все още спяща, сънувала съм, че виждам призраци, а всъщност не е било така.

Д-р Джил и д-р Давидоф не можеха да направят ясно разграничение между двете.

После пристигна леля Лорън. Спомних си, че когато бях осемгодишна, ме заловиха да надничам в резултатите от теста, подтиквана от новите си съученици, на които исках да направя впечатление. Заведоха ме в директорския кабинет, което ми се отрази зле.

Но разочарованието, изписано на лицето на леля Лорън ме нарани повече от наказанието. Сега зърнах на лицето й същото разочарование и усетих в душата си същата болка.

Накрая успях да ги убедя, че съм имала леко влошаване, но съвсем незначително. Другия път обаче, когато заявя, че имам подобрение, нямаше толкова лесно да ми повярват. Пътят към скорошното ми освобождение бе прекъснат.

— Идната седмица ще трябва да дадеш урина за изследване — каза д-р Джил.

— Но това е смешно — заяви леля Лорън. — Откъде знаете, че не е вървяла, докато е спяла? Нима може да контролира сънищата си?

— Сънищата са прозорци към душата — забеляза д-р Джил.

— Това се отнася за очите — озъби се леля ми.

— Всеки, който е компетентен в областта на психиатрията, ще ви каже същото и за сънищата. — Д-р Джил говореше с равен тон, ала изражението й казваше, че й е омръзнало от родители и настойници, които поставят под съмнение диагнозите й и защитават децата си. — Дори фактът, че сънува, че вижда духове означава, че на подсъзнателно равнище Клоуи не е приела положението си. Ще трябва да я наблюдаваме, като изследваме урината й.

— Аз-аз не разбирам — казах. — Защо трябва да давам проба от урина?

— За да се уверим, че лекарствата ти са правилно дозирани според теглото ти, активността ти, храната, която поемаш и други фактори. Трябва да има баланс.

— Нали не мислите… — захвана леля Лорън.

Д-р Давидоф се прокашля. Леля Лорън стисна устни и се зае да обира мъхчетата от вълнената си пола. Тя рядко се отказваше от спор, но сега нямаше как — лекарите държаха ключа към моето бъдеще.

Знаех какво щеше да каже. Изследванията нямаха за цел да уточнят дозировката на лекарствата ми. Те целяха да проверят дали ги вземам редовно.

Тъй като пропуснах сутрешните часове, сложиха ме дежурна по обяда. Подреждах масата, погълната в мислите си, когато чух глас:

— Зад теб съм.

Обърнах се и видях Дерек.

— Все не успявам и не успявам — каза той. — Плашлива си като малко коте.

— Ако ми се обадиш, когато се промъкваш към мен, ще се стресна по-малко, отколкото ако ме тупнеш по рамото, така ли?

— Не съм се промъквал.

Той поклати глава, грабна две кифли от панерчето за хляб и пренареди останалите, за да прикрие липсата им.

— Само исках да кажа, че ако двамата със Саймън искате да поговорите, не е нужно да го правите зад гърба ми. Освен ако не го правите нарочно.

— Ние просто…

— Знам какво сте правили. Саймън ми каза. Ти искаш отговори. През цялото време аз се опитвах да ти ги дам. Трябваше само да попиташ.

— Но ти каза…

— Довечера. В осем. В нашата стая. Кажи на госпожа Талбът, че ще дойдеш при мен за математиката.

— Забранено е да влизам във вашето крило. Ще ми разреши ли да се кача и да остана насаме с момче?

— Просто й кажи, че е за математиката. Тя няма да се усъмни.

Защото той има проблеми с математиката, предположих аз.

— Всичко ще е… наред, нали? Ти и аз не бива да…

— Кажи й, че и Саймън ще бъде с нас. И говори с Талбът, а не с Ван Доп.