Кели Армстронг
Призоваването (21)

20

Плъзнах ръка по стената и затърсих електрическия ключ, но тутакси спрях. Добра ли беше идеята? С моя късмет Тори сигурно щеше да тръгне към банята, щеше да види, че лампата на тавана свети и да разузнае. Щеше да ме открие и да види как си говоря самичка.

Не включих осветлението.

Заизкачвах се в мрака по стълбите, като с едната ръка се държах за парапета, а с другата се подпирах на отсрещната стена.

Парапетът свърши и аз продължих напред в непрогледната тъма. Изкачих се. Лунната светлина се процеждаше през малкото таванско прозорче, но щом спрях, за да дам възможност на очите ми да свикнат с мрачината, успях да различа само бледите очертания на предметите.

Вървях с протегнати напред ръце, за да не се блъсна в нещо. Препънах се и наоколо се вдигна облак прах. Ръцете ми се стрелнаха към носа ми, за да заглуша кихавицата си.

— Момиче.

Замръзнах на място. Духът от мазето, онзи, който настояваше да отворя заключената врата. Поех си дълбоко въздух. Който и да бе той, не можеше да ме нарани. Дори пазачът, колкото и да се опитваше, само ме плашеше и нищо повече.

Тук аз имах думата. Аз бях некромантката.

— Кой си ти? — попитах.

— … контакт… да мина през…

— Не мога да те разбера.

— … блокиран…

Нещо му пречеше да установи контакт? Остатъкът от хапчетата в организма ми?

— … мазето… опитай…

— Да опитам вратата ли? Забрави. Никакви мазета повече. Никакви тавани. Ако искаш да ми кажеш нещо, направи го в стаите на долните етажи. Разбра ли?

— … не мога… блок…

— Да, блокиран си. Мисля, че ти пречи нещо, което приемам, но утре положението ще е по-добро. Говори ми, когато съм в стаята си. Сама. Ясно?

Мълчание. Повторих изречението си, но отговор не последва. Стоях и треперех поне пет минути, а после опитах за последен път. Когато той отново не отговори, обърнах се към стълбите.

— Клоуи?

Извърнах се с такава скорост, че се ударих в нещо, което стигаше до коляното ми, босите ми крака остъргаха дървения под, разперените ми ръце шумно се удариха в покрива и прашен облак ме обгърна. Кихнах.

— Наздраве — кикот. — Знаеш ли защо го казваме?

Кръвта зашумя в ушите ми, щом разпознах гласа. На метри пред себе си различих фигурата на Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус отпред.

— Защото, когато кихнем, душата ни излиза през ноздрите и ако никой не каже „Наздраве“, дяволът може да я улови. — Отново кикот. — Поне така казваше бавачката ми. Интересно, а?

Отворих уста, но от нея не излезе и звук.

Тя се огледа и сбърчи нос.

— Това ли е таванът? Какво правим тук?

— Аз-аз-аз…

— Поеми си дълбоко въздух. Това винаги е помагало на брат ми. — Тя отново се огледа. — Как се озовахме тук? А, да. Сеансът. Щяхме да правим сеанс.

— Сеанс ли? — учудих се аз. — Не си ли спомняш?

— Да си спомням ли? Какво? — намръщи се тя. — Добре ли си, Клоуи?

Не, със сигурност не бях добре.

— Ти… няма значение. Тъкмо разговарях с един мъж. Можеш ли да го видиш? Още ли е тук?

— Хм, не. Само двете сме.

Тя опули очи.

— Духове ли виждаш?

— Д-духове ли?

— Клоуи?

Гласът прозвуча рязко и като се обърнах, видях, че госпожа Талбът си проправя път към мен. Обърнах се към Лиз. Но от нея нямаше и следа.

— Клоуи, какво правиш горе?

— Аз-аз-аз… Стори ми се, че тук има… мишка. Или плъх. Нещо се движеше и вдигаше шум.

— И ти разговаряше с това нещо? — на вратата се появи Тори.

— Н-не. Аз-аз…

— О, недей, съвсем сигурна съм, че те чух да казваш „дух“. Определено разговаряше с някого. Изглежда състоянието ти не се е подобрило толкова, колкото твърдиш.

Госпожа Талбът ми донесе приспивателно и почака, докато го изпия. През цялото време мълчеше, ала щом чух стъпките й надолу по стълбите. Казах си, че имах какво да разкаже на д-р Джил и д-р Давидоф.

Бях провалила всичко.

Сълзи нахлуха в очите ми. Избърсах ги.

— Ти наистина можеш да виждаш духове, нали? — прошепна Рей.

Не казах нищо.

— Чух всичко. Дори не е нужно да си признаваш пред мен, нали?

— Искам да се махна от тук.

— Каква новина! Всички го искаме. — В гласа й се появи странна нотка. — Добре е да ги лъжем. Но аз винаги съм била сигурна, че виждаш духове. Кой те посъветва да провериш дали мъжът, който ти се е привидял в училище, е съществувал в действителност? И ти провери, нали? Просто не си направи труда да ми кажеш.

— Това не е…

Тя се търкулна на една страна и ми обърна гръб. Знаех, че трябва да кажа нещо, но нямах представа какво.

Щом затворих очи, отново видях Лиз и стомахът ми се сви.

Наистина ли я бях видяла? Наистина ли бях разговаряла с нея? Помъчих се да намеря и друго обяснение. Тя не би могла да е призрак, защото я бях видяла и чула съвсем ясно, а не като онзи дух, който ме бе повикал горе. А не може да е мъртва. Сестрите бяха обещали да се обадим.

Кога ще се обадим?

Внезапно почувствах нужда веднага да изясня въпроса и се помъчих да се вдигна от леглото. Ала бях толкова уморена, че не можех да мисля — поразмърдах се, надигнах се на лакти, но приспивателното взе превес.

Нещо относно Лиз. Исках да проверя.

Главата ми падна върху възглавницата.