Кели Армстронг
Призоваването (18)

17

През първия час очаквах всеки миг госпожица Ван Доп или д-р Джил да влязат в стаята и да повикат Дерек на „разговор“. Трябваше да повярвам на леля ми. Когато се върнахме от закуска, тя тихичко бе повикала госпожа Талбът настрана с думите, че искала да обсъди напредъка, който съм отбелязала. Никой не си помисли нещо друго. А и никой не прекъсна часа, за да измъкне Дерек навън.

Случката с Тори бе единствената неприятност в спокойната иначе утрин. Дерек присъстваше на всички часове и не ми обръщаше внимание. Преди обяда отиде на сеанс с д-р Джил. Когато се върна, аз чаках в коридора пред банята. Вътре, както винаги преди ядене, беше Саймън. Не познавам друг човек, който толкова съвестно да си мие ръцете преди всяко хранене.

Мислех да изтичам горе до момичешката тоалетна, но вратата на кабинета се отвори и в рамката й се открои едрата тъмна фигура на Дерек. Стегнах се. Той излезе и ме погледна.

Сърцето ми биеше толкова силно, че можех да го чуя — бях сигурна, че му се бяха карали.

Погледите ни се срещнаха. Той кимна, изръмжа нещо, което звучеше като „Здрасти!“, и тъкмо се канеше да ме отмине, когато вратата на банята се отвори.

Отвътре излезе Саймън с наведена глава. Като ме видя, мушна нещо в задния си джоб.

— Опа! Значи пак съм окупирал банята и ме чакате на опашка.

— Само Клоуи. — Дерек отвори вратата, за да вляза. Изобщо не ми се сърдеше. Дори бе по-мил от всякога. Леля ми трябва да се е справила чудесно. Трябваше да съм по-сигурна в нея.

Когато влязох, Саймън каза на Дерек:

— Хей, трапезарията е натам.

— Започвай без мен. Трябва да взема нещо от стаята.

Пауза. После:

— Почакай!

След което чух как Саймън последва Дерек нагоре по стълбите.

След обяда беше мой ред да изхвърля боклука. Житейски опит, казах си аз и взех завоя с количката към бараката, като разгоних мухите, които искаха да видят отблизо какво карам.

Всичко бе житейски опит. Не се знаеше дали няма да ми се наложи да заснема някоя важна сцена, в която главният герой извозва боклук с товарна количка.

Смехът ми литна из двора. Слънцето грееше, топлината му се разнасяше по лицето ми, дърветата и нарцисите цъфтяха, вонята на гниещ боклук едва се усещаше от лекия полъх на свежо окосена трева.

Доста добро начало на днешния следобед. По-добро, отколкото очаквах.

Спрях. Отсреща, в съседния двор, имаше призрак. Малко момиченце на не повече от четири години.

Сигурно беше дух. Играеше си самичко в двора. Носеше рокличка с набор — като сватбена торта, изобилстваща с фльонги и панделки, с ленти, вплетени в извитите, като тирбушони къдрици и фльонги върху лъскавите й лачени обувки. Сякаш самата Шърли Темпъл бе слязла направо от киноафиша.

Изхвърлих торбите в бараката, където щяха да са на сигурно място, защитени от крадливите животинки. Те тупнаха върху дървения под, ала момиченцето, което бе на по-малко от десет метра от мен, не вдигна поглед. Затворих вратата на бараката, заобиколих я и се приближих до оградата, клекнах, за да съм на нивото на детето.

— Здравей — казах аз.

Момиченцето се намръщи, сякаш се чудеше с кого разговарям.

Усмихнах се.

— Да, виждам те. Много красива рокля. Като бях колкото теб на възраст и аз имах такава.

Тя колебливо ме погледна през рамо и се приближи.

— Мама ми я купи.

— И моята рокля ми я бе купила мама. Харесва ли ти?

Момиченцето кимна с глава и в тъмните му очи грейна усмивка.

— Сигурна съм, че е така. Аз обожавах моята. Ами…?

— Аманда!

Момиченцето подскочи назад, приземи се по дупе и изстена. Жена, облечена в памучни панталони и кожено яке се втурна към него, ключовете в ръката й се раздрънчаха, а задната врата шумно се блъсна зад гърба й.

— О, Аманда, изцапа красивата си рокля. Трябва да променя датата на снимките.

Жената втренчено ме погледна, прегърна детето си и го поведе към къщата.

— Нали ти казах да не се приближаваш до тази ограда, Аманда? Никога не разговаряй с децата в съседния двор. Никога, разбра ли ме?

Не разговаряй с побърканите деца. Исках да извикам след нея, че ние не сме луди. Просто взех детето й за призрак, това е.

Питах се дали има книги на подобна тематика. „Петдесет начина да различиш живите от мъртвите, преди да те затворят в стаята с тапицираните стени.“ Ами да, сигурна съм, че библиотеката е закупила това томче.

Можеше да съм единственият човек в света, който вижда духове. Дали не съм го наследила, като например сините ми очи? Или съм го прихванала като вирус?

Трябва да съществуват и други като мен. Но как да ги открия? И бих ли могла? Нужно ли беше?

Шум от стъпки — някой идваше. Жив човек. Вече си бях научила урока: призраците могат да викат, да пищят, да говорят, но се придвижват безшумно.

Все още бях зад бараката и никой не можеше да ме види. Също като в мазето, само че тук никой нямаше да чуе виковете ми за помощ.

Втурнах се напред, тъкмо когато една сянка заобиколи бараката. Саймън.

Той вървеше към мен, а лицето му бе потъмняло от гняв. Сърцето ми се сви, но останах твърдо на мястото си.

— Какво им каза? — изрече думите бавно, хладнокръвно, сякаш се мъчеше да изглежда непоколебим.

— Да съм казала ли?

— На сестрите. За брат ми. Обвинила си го в нещо.

— Не съм казала на сестрите ни.

— Тогава леля ти им е казала. — Той барабанеше с пръсти по стената на бараката. — Знаеш за какво говоря. Ти си казала на нея, тя е казала на сестрите, после д-р Джил повика Дерек на специален разговор преди обяда и го предупреди да не те закача. Ако те притесни отново, ще го махнат от тук.

— К-какво?

— Чакат само да им споменеш нещо и той си отива. Ще го преместят. — Вената на врата му пулсираше. — Откакто е дошъл тук се държи идеално. А сега, най-неочаквано, след една разправия с теб, получава предупреждение. Ако само те погледне странно, изчезва.

— Аз-аз-аз…

— Снощи между вас е станало нещо, така ли? Дерек се качи в стаята обезумял от страх. Каза, че е разговарял с теб и е съсипан. Само това.

Изтъкнах истината — че не съм искала да го обадя. На закуска съм била мълчалива, леля ми помислила, че съм разстроена. Ала това можеше и да означава, че съм много намусена и че искам да изкопчи истината от устата ми.

Но отношението на Саймън ми изби рибата. Обвини ме, че съм си измисляла. Разни истории и нечестно съм насочвала стрелите в неговия неразбран от никого брат.

— В ресторанта беше горещо — казах. — И аз си навих ръкавите нагоре.

— Какво?

Дръпнах ръкава на лявата си ръка и му показах четирите белега, тъмнолилави като мастилени петна. Саймън пребледня.

— Леля ми поиска да разбере какво се е случило. Аз не й казах и тя ме прилъга да призная, че е било момче. Срещнала Дерек сутринта и той се отнесъл грубо с нея, така че леля ми реши, че сигурно е бил той. Не съм го потвърдила. Ако той е в беда, вината не е моя. Имам пълно право да кажа на някого, но не го направих.

— Добре, добре. — Той потърка брадичката си, като не отлепваше очи от ръката ми. — Значи той те дръпна за ръката. Така трябва да е било. Прав ли съм? Просто те е стиснал по-силно, отколкото е очаквал.

— Запрати ме в другия край на помещението.

Саймън се опули и спусна клепачи, за да скрие изумлението си.

— Но не е искал. Ако беше видяла колко бе изплашен снощи, щеше да разбереш.

— И това го оневинява? Ако изляза извън кожата си и те смачкам от бой, няма да съм направила кой знае какво, защото не съм искала, не съм го планирала.

— Ти не разбираш. Той просто…

— Права е — изпревари го Дерек. Гласът му идваше откъм ъгъла.

Свих се цялата. Нямаше как да го избегна. През очите на Дерек премина някакво чувство.

Съжаление ли? Вина? Но той премига и край — изражението изчезна.

Спря се зад Саймън — застана поне на метър и половина-два от мен.

— Снощи исках да поговоря с теб. Когато ти тръгна да излизаш, аз те дръпнах и… — Той сякаш се отдръпна, загледа се встрани.

— Ти ме запрати в другия край на помещението.

— Не. Да, права си. И преди го казах. Нямам извинение. Саймън? Да тръгваме.

Саймън поклати глава.

— Тя не разбира. Виж, Клоуи, Дерек не е виновен. Той е свръхсилен и…

— И ти не носеше криптонитната си огърлица — додаде Дерек, като изкриви уста в горчива усмивка. — Да, много съм едър. Пораснах бързо. Може би и аз не познавам докрай силата си.

— Това не е… — започна Саймън.

— Не е извинение, както каза и ти. Искаш да стоя по-далече от тебе? Желанието ти ще бъде изпълнено.

— Дерек, кажи й.

— Спри, разбрахме ли се? Тя не се интересува. Даде ми ясно, дори много ясно да разбера. А сега да се махаме, преди някой да ме е видял с нея и отново да ме нахокат.

— Клоуи! — гласът на госпожа Талбът проехтя в двора.

— Точно навреме — измърмори Дерек. — Сигурно разполага с екстрасензорна програма.

— Една минута — викнах й в отговор аз и се придвижих встрани, така че да ме види.

— Тичай — каза Дерек, щом чухме вратата да се затръшва. — Нали не искаш да закъснееш за лекарствата си?

Аз се намръщих, обърнах се и описах широк полукръг около тях, за да ги заобиколя и да се прибера. Саймън измърмори нещо под носа си, сякаш говореше на Дерек.

Пред мен се изви дим. Аз отстъпих назад. Той се носеше над земята като паднала ниско мъгла.

— Саймън! — просъска Дерек.

Обърнах се към тях, като сочех с пръст мъглата.

— Какво е това?

— Кое? — проследи пръста ми Дерек. — Ха! Трябва да е призрак. Не, почакай, нали уж не виждаше духове? Получаваше халюцинации. Тогава сигурно халюцинираш.

— Това не е…

— Нищо не е, Клоуи. — Той мушна ръце в джобовете си и се залюля на пети. — Игра на въображението ти, както всичко останало. А сега бъди добро дете и тичай да си изпиеш лекарствата. Не се тревожи, от сега нататък няма да се приближавам до теб. Изглежда сгреших. Много сгреших.

Искаше да каже, че ме е преценил погрешно. Че не заслужавам неговото внимание. Свих ръце в юмруци.

— Внимавай, Клоуи. Да не ме удариш. Тогава ще трябва да те обадя.

Саймън излезе напред.

— Стига, Дерек. Тя не те е обадила.

— Отлично го знае — намесих се аз, като гледах Дерек право в очите. — Дразни ме. Той е кретен и побойник и за каквито и „тайни“ да ми се присмива, моля! Може да ги запази за себе си. Прав е. Аз не се интересувам.

Извърнах се, отидох до товарната количка и я хванах за дръжките.

— Недей — каза Саймън. — Аз ще я взема.

— Тя вече я взе.

Обърнах се и видях, че Дерек е поставил ръка върху рамото на Саймън.

Саймън отблъсна ръката на брат си.

— Клоуи.

Аз се отправих с количката към къщата.