Кели Армстронг
Призоваването (17)

16

Всеки път, когато се унасях, аз оставах приклещена в едно странно състояние между съня и действителността, а умът ми пресяваше случилото се през изминалия ден, изкривяваше го и го изопачаваше. Връщах се долу в мазето, Дерек ме хващаше за ръката и ме запращаше в другия край на помещението. После се събуждах в болницата, а госпожа Талбът до мен ми заявяваше, че никога няма да проходя.

Някой потропа на вратата и ме събуди, но аз зарових лице във възглавницата.

— Клоуи? — Госпожа Талбът отвори вратата. — Трябва да се облечеш и да слезеш долу.

Стомахът ми се сви. След като Питър и Лиз ги нямаше, нима бяха решили, че всички трябва да закусваме заедно? Не можех да погледна Дерек в очите. Не можех и толкова.

— Леля ти ще намине към осем и ще те изведе на закуска. Трябва да си готова.

Пуснах възглавницата и станах.

 

 

— Бясна си ми, нали, Клоуи?

Спрях да мушкам с вилицата бърканите яйца в чинията си и вдигнах очи. Лицето на леля Лорън, изкривено от притеснение. Тъмните полукръгове под очите й говореха, че не се е наспала миналата нощ. По-рано нямаше да ги забележа, защото щяха да са покрити с грим и щях да ги видя едва в закусвалнята на Дени на светлината на флуоресцентните лампи.

— За какво да съм ти бясна? — попитах.

Тя се засмя.

— Ами, не знам. Може би задето те пъхнах в дом, пълен с непознати, а после изчезнах.

Оставих вилицата си на масата.

— Не ти ме „пъхна“. Училището настоя да ме настанят тук, а домът настоя двамата с татко да не се появявате, за да свикна с обстановката. Не съм дете. Знам какво става.

Тя издиша толкова шумно, че заглуши боботенето на гласовете в препълнения ресторант.

— Имам проблем — продължих. — Трябва да се науча да се справям сама, защото вината не е нито твоя, нито на татко.

Тя се наведе напред.

— Но не е и твоя. Разбираш го, нали? Състояние на организма. Не си направила нищо, за да го причиниш.

— Знам. — Отхапах от препечената си филийка.

— Държиш се като напълно зрял човек, Клоуи. Гордея се с теб.

Кимнах с глава и отново отхапах от хляба. Семената от малиненото сладко хрускаха между зъбите ми.

— О, донесох ти нещо. — Тя бръкна в чантичката си и измъкна торбичка за сандвичи. В нея бе сложила колието с рубина. — Сестрите от дома ми се обадиха и ми казаха, че си го искаш. Баща ти беше забравил да го прибере от болницата, когато те изписаха.

Взех пликчето в ръка и напипах познатия камък през найлона, после й го върнах.

— Нека остане у теб да ми го пазиш. В дома не позволяват да носим накити.

— Не се тревожи, вече говорих със сестрите. Казах им, че е важно за теб и те се съгласиха да ти разрешат да си го слагаш.

— Благодаря.

— Гледай да го носиш. Не искаме пак да изчезне.

Извадих колието от пликчето и си го сложих. Знаех, че е глупаво суеверие, но с него се почувствах по-добре. По-сигурна, предполагам. Напомняше ми за мама; беше нещо, което бях свикнала да нося толкова много години, че без него се чувствах малко странно.

— Не мога да повярвам, че баща ти го е забравил в болницата — поклати глава леля ми. — Бог знае кога щеше да си спомни, защото пак отлетя.

Да, моят татко си бе отишъл. Беше ми се обадил по мобилния телефон на леля Лорън да ми обясни, че трябва незабавно да отлети за Шанхай по някаква неотложна работа. Тя му беше бясна, но нямаше смисъл той да остава, щом аз живея в Лайл Хаус. Беше си уредил да излезе в едномесечен отпуск, когато ме пуснат от тук и аз бих предпочела да е с мен тогава.

Леля ми говореше за плана си да заминем „по женски“ в Ню Йорк, когато ме пуснат.

Нямах сърце да й призная, че по-скоро бих си останала вкъщи при татко, бих се шляла с приятелки. Връщането ми към нормалния живот щеше да е най-хубавото отпразнуване на освобождаването ми от Лайл Хаус.

Моят нормален живот.

Спомних си за призраците. Щеше ли животът ми отново да се върне към нормалния ритъм? Щях ли аз да се върна към нормалния живот?

Погледът ми подскачаше от лице на лице. Имаше ли призраци тук? Как можех да разбера?

Какво ще кажа за онова момче отзад с риза на хевиметалист, който сякаш току-що бе излязъл от телевизионната програма VH1, излъчваща предаване под названието „Обожавам осемдесетте години“? Или старицата с дълга посивяла коса и с риза на вратовръзки? Или пък облеченият в костюм мъж, който чака до вратата? Как мога да разбера, преди някой да се е блъснал в тях, откъде да съм сигурна, че не са духове, които чакат да ги забележа?

Наведох поглед към портокаловия си сок.

О, ето ти едно предложение, Клоуи. През остатъка от живота си избягвай да гледаш хората в очите.

— Е, приспособяваш ли се вече? Разбираш ли се с другите деца?

Думите й сякаш ме зашлевиха и ми напомниха, че имам по-важни проблеми от този с духовете.

Усмихваше се, бе задала въпроса на шега. Очевидно е, че се разбирам с децата. Макар и да не бях кой знае колко общителна, бях човек, на когото можеше да се разчита и който не причинява неприятности. Вдигнах поглед към нея и усмивката й изчезна.

— Клоуи?

— Хм?

— Имаш проблеми с децата ли?

— Н-не. Всичко е н-наред.

Затворих уста и зъбите ми изтракаха. За всички, които ме познаваха, заекването ми беше стресометър. Нямаше никакъв смисъл да настоявам, че всичко е наред, щом дори не можех да изрека лъжата.

— Какво е станало? — Тя стисна вилицата и ножа си, сякаш бе готова тозчас да ги насочи срещу виновника за състоянието ми.

— Няма ни…

— Не ми разправяй, че нямало нищо. Щом те попитах за другите деца, лицето ти така се изкриви, сякаш се канеше да повърнеш.

— От яйцата е. Прекалих с горещия сос. Нямам проблеми с другите деца. — Очите й ме пробождаха и аз разбрах, че няма да се отърва лесно. — Само едно дете, но не е толкова важно. Не можеш да се разбираш с всички, нали така?

— Кое дете? — Тя отпрати с ръка сервитьора, който предпазливо се приближаваше с кафето й в ръка. — Не обелвай очи, Клоуи. Тук си, за да си отпочинеш и ако някой те притеснява.

— Мога да се оправя.

Тя освободи приборите от смъртната си хватка, остави ги на масата и приглади салфетката пред себе си.

— Не е там работата, миличка. В момента трябва да се погрижиш за толкова много неща. Кажи ми кое е това момче и те уверявам, че повече няма да те притеснява.

— Той няма да…

— Значи е момче. Кое? Имате три момчета. Не, вече са само две. Високото момче е, нали? Видях го тази сутрин. Опитах се да се представя, но той ме отмина. Дарън, Деймиън.

Възпрях се и не я поправих. Вече ме бе измамила и ме бе накарала да призная, че мъчителят ми е момче. Исках поне веднъж да си кротува и просто да ме изслуша, може би да ме посъветва, но не да скача и да се втурва да ми оправя нещата.

— Дерек — каза тя. — Така се казва. Когато сутринта ме подмина, госпожа Талбът ми обясни, че той си е такъв. Грубиян. Права ли съм?

— Ами той… просто се държи недружелюбно. Но нищо от това. Както вече ти казах, човек не може да се разбира с всички, а останалите деца се държат добре. Едното момиче е малко надуто като съквартирантката ми на миналогодишния лагер. Нали я помниш? Онази, дето…

— Какво ти стори този Дерек, Клоуи? — попита тя, като отказа да се остави да отвлека вниманието й в друга посока. — Докосна ли те?

— Н-не, как ти х-хрумна?

— Клоуи — гласът стана рязък, тъй като пелтеченето ми ме издаде. — Не трябва да криеш. Ако е постъпил неуместно с теб, кълна се…

— Не беше така. Просто разговаряхме. Докато го отминавах, той ме сграбчи за ръката.

— Сграбчил те е?

— Само за миг. Изплаши ме. И аз реагирах твърде бурно.

Тя се наведе напред.

— Не си реагирала твърде бурно. Щом някой те докосне, а ти не го желаеш, имаш право да възразиш, да се оплачеш и…

Това продължи до края на закуската. Четеше ми конско за „неподходящото докосване“, сякаш бях петгодишно момиченце. Не разбирах защо се тревожи толкова. Дори не й бях показала белезите си. Но колкото повече й противоречах, толкова повече тя побесняваше и вече започвах да мисля, че може би тук не ставаше въпрос за някакво си момче, което ме бе хванало за ръката. Тя се гневеше на баща ми, задето замина, на училището ми, задето ме накара да постъпя в този дом и тъй като не можеше да им се опълчи, леля ми бе намерила човек, когото да обвини за състоянието ми, бе открила проблема, който би могла да реши вместо мен.

— Моля те, недей — казах аз в колата, която работеше на празен ход на алеята пред Лайл Хаус. — Не е направил нищо. Моля ти се. И без това е достатъчно трудно.

— Ето защо аз няма да го правя по-трудно, Клоуи. Няма да викам бедите, а ще ги превъзмогвам. — Тя се усмихна. — Превантивна медицина.

Стисна ме за коляното. Аз погледнах през страничното стъкло, а тя въздъхна и загаси двигателя.

— Обещах ти да бъда дискретна. Знам как да се справям с деликатни проблеми като този, защото последното нещо, което желае жертвата, е да я обвинят, че много дърдори.

— Аз не съм жер…

— Този Дерек никога няма да разбере откъде е дошло оплакването. Дори сестрите няма да узнаят, че си споделила с мен. Внимателно ще привлека вниманието им върху собствените ми професионални наблюдения.

— Дай ми само два дни и…

— Не, Клоуи — строго изрече тя. — Ще разговарям със сестрите и ако е необходимо ще се обърна и към администраторите. Би било безотговорно от моя страна да не го направя.

Обърнах се с лице към нея и отворих уста да възразя, ала тя вече бе слязла от колата.

Когато се прибрах, Тори се беше върнала. Беше вече на себе си, в обичайното си настроение.

Ако аз пишех сценария за тази сцена, щях да се съблазня да променя героите до известна степен. Млада жена вижда как отвеждат единствената й приятелка, отчасти поради неин донос. Когато съквартирантите й се съюзяват помежду си и се стараят да я изведат от депресията й, като й засвидетелстват своята подкрепа и загриженост, тя осъзнава, че приятелката, която е изгубила, не е единствената й приятелка и се заклева да стане по-добра и по-мила с околните.

В реалния живот обаче хората не се променят за една нощ.

Още в началото на първия час Тори ми заяви, че съм седнала на мястото на Лиз и че по-добре ще е да не се държа така, сякаш Лиз няма да се върне. После излезе след мен и Рей в коридора.

— Закуси ли добре с леличката си? Предполагам, че родителите ти са твърде заети, за да дойдат?

— Мама със сигурност щеше да дойде. Но малко й е трудно, тъй като е мъртва и среща спънки.

Тутакси последва ответен удар. Окото й не мигна.

— И какво направи, за да заслужиш отпуската, а, Клоуи? Така ли те възнаградиха, задето им помогна да се отърват от Лиз?

— Тя не… — започна Рей.

— Като че ли ти си по-добра от нея, Рейчъл. Дори не изчака постелята на Лиз да изстине и се търкулна в нея с новата си приятелка. Е, Клоуи, как върви специалното лечение?

— Не е специално — отвърна Рей. — Майка ти непрекъснато те взема от тук и те води някъде. А при Клоуи това най-вероятно е награда за добро поведение. Докато случаят с теб е различен — майка ти е в борда на директорите.

На нашата възраст „да имаш добро поведение“ не е пример, който трябва да следваш. Но ноздрите на Тори се разшириха, лицето й се изкриви, сякаш Рей бе изрекла най-голямата обида на света.

— Така ли? — каза тя. — Е, затова пък не виждаме твоите родители да идват при теб, така ли е, Рейчъл? Колко пъти са те посетили откакто си тук? Да видим… О, правилно, нула пъти. — Тя оформи нула с палеца и показалеца на ръката си. — А това няма нищо общо с лошото поведение. Те просто не се интересуват от теб.

Рей я притисна до стената. Тори нададе оглушителен писък.

— Тя ме изгори! — викаше Тори и се държеше за рамото.

— Блъснах те.

Госпожица Уенг излетя от класната стая в коридора, следвана от Саймън и Дерек, които бяха останали след часа да обсъдят домашните си.

— Рей ме изгори. В себе си има кибритени клечки или нещо подобно. Вижте, вижте.

Тори дръпна надолу деколтето на фланелката си.

— Спри, Тори, не се разсъбличай — каза Саймън и закри очите си с длан. — Моля те.

Откъм Дерек се чу тихо боботене, което при добро желание би могло да се приеме и като смях.

Рей вдигна ръце във въздуха.

— Не нося клечки. Нито запалка. Не крия нищо в ръкава си.

— Забелязвам лека червенина, Тори, от блъсването е — каза госпожица Уенг.

— Тя ме изгори! Усетих го! Пак е скрила кибритени клечки някъде. Претърсете я. Направете нещо.

— Защо ти не направиш нещо, Тори? — попита Саймън мимоходом, докато ни отминаваше. — Например да й вземеш живота.

Тя се извъртя — не към него, а към Рей — и й се нахвърли, преди госпожица Уенг да я сграбчи, за да я спре. Сестрите пристигнаха тичешком.

Да, Тори се бе върнала.