Кели Армстронг
Призоваването (14)

13

Предпазливо излязох от стаята с телевизора, като мислех, че ще зърна Дерек да ме чака зад ъгъла, за да ми се нахвърли.

Боботенето на гласа му ме накара да подскоча, ала то долетя от трапезарията — той питаше госпожа Талбът кога д-р Джил ще може да го приеме. Побързах да вляза в час. Още не бяха свършили с математиката и госпожица Уенг ми посочи с ръка да седна до вратата.

Часът най-после свърши, Дерек се домъкна в стаята, но аз се направих, че не го виждам.

Рей ми помаха с ръка да седна на чина до нея. Тръгнах натам. Дерек дори не поглеждаше към мен; седна на мястото си до Саймън, двамата събраха глави една до друга и си зашушукаха.

Саймън се засмя. Напрегнах се да доловя нещо от думите на Дерек. Дали разказваше на Саймън за „шегата“ си? Или си въобразявах?

В последния час за деня имахме английски език. Дерек и Саймън изчезнаха, а аз тръгнах с Рей към трапезарията да си пишем домашните.

Едва свърших изречението с диаграмата. Сякаш дешифрирах израз на чужд език.

Виждах призраци. Истински призраци.

За някой, който вярва в духове, може би е различно. Но аз не вярвах.

Религиозното ми образование бе ограничено до нередовни посещения в църквата и четене на библията с приятелки, както и до един-единствен кратък урок в някакво частно християнско училище, когато баща ми нямаше как да ме заведе в общинското. Ала аз вярвах в Бог, както вярвах и в слънчевите системи, които никога не бях виждала — по онзи начин на безусловно приемане на нещата, без дори да се замисляш много-много върху тяхното естество.

Ако съществуваха духове, нима това означаваше, че няма рай? Нима всички сме обречени да се скитаме завинаги по земята като сенки с надеждата да намерим някой, който може да ни вижда, да ни чува и…?

И какво? Какво искаха духовете от мен?

Спомних си гласа в мазето. Знаех какво искаше той — да отворя вратата. Значи духът се бе скитал години наред, най-накрая бе намерил някой, който може да го чуе и сърцераздирателно го моли: „Хей, би ли ми отворил онази врата?“

Ами случилото се с Лиз? Трябва да съм го сънувала. И останалото… вероятно витае само в главата ми.

Но едно бе сигурно. Трябваше да науча повече и ако хапчетата не ми позволяват да виждам и чувам духовете ясно, трябваше да спра да ги пия.

— Това няма да се случи с теб.

Обърнах се от прозореца на всекидневната стая и видях Рей да влиза.

— Станалото с Лиз, това, че я преместиха, няма да се случи и с теб. — Тя седна на канапето. — Това е притеснението ти, нали? Не си казала и десет думи днес.

— Извинявай. Просто съм…

— Изплашена си.

Кимнах с глава. Беше права, макар че грешеше за причината. Седнах на люлеещия се стол.

— Както ти казах снощи, Клоуи, има начин да се измъкнем от тук. — Тя понижи глас. — Какво ще кажеш? За етикетите, които ти лепват? Просто кимай и се усмихвай. Ще отвръщаш: „Да, д-р Джил. Както кажете, д-р Джил. Само искам да се оправя, д-р Джил“. Прави го и много скоро ще последваш Питър през парадния вход навън. И двете ще го последваме. После ще ти изпратя сметката за съвета ми.

Помъчих се да й се усмихна. Доколкото бях видяла досега, Рей можеше да служи за пример на всички пациенти. Защо тогава бе още тук?

— Колко продължава средно престоят в този дом? — попитах.

Тя се облегна на канапето.

— Предполагам, два месеца.

— Два м-месеца ли?

— Питър остана тук почти толкова. Тори е тук малко по-отдавна. Дерек и Саймън са в дома от около три месеца.

— Три месеца?

— Така мисля. Но може и да греша. Преди ти да дойдеш, само двете с Лиз бяхме нови.

Всяка от нас беше тук от три седмици, макар че аз бях дошла няколко дни преди нея.

— Аз-аз… казаха ми, че ще остана само две седмици.

Тя сви рамене.

— Значи ти си по-различна. Щастливка.

— Да не са искали да кажат, че две седмици е минималният престой?

Тя протегна крак и ме побутна по коляното.

— Не увесвай нос. Нима компанията ти е лоша?

Успях да се усмихна.

— Част от нея — не.

— Не се шегуваш, нали? Питър и Лиз ги няма, така че останаха само франкенщайновци и примадони. И като споменах, кралица Виктория е станала и всеки момент ще се появи, така да се каже.

— Хм?

Тя понижи още малко гласа си.

— Натъпкана е с успокоителни и съвсем е изключила.

Сигурно съм изглеждала притеснена, защото тя побърза да обясни:

— О, обикновено не го правят. Не постъпват така с никой друг, освен с Тори, а и тя го желае. Наричаме я „принцесата на хапчетата“. Ако не й ги дадат навреме, отива да си ги иска. Един път, беше в почивните дни, таблетките свършиха и трябваше да се обадят на д-р Джил да изпише още — поклати глава тя. — Тогава Тори се втурна в стаята ни, заключи вратата и отказа да излезе, преди да й донесат лекарствата. После го издрънкала на майка си и се вдигна голяма шумотевица. Майка й се свързала с управителния съвет на дома. Във всеки случай, днес е натъпкана с успокоителни до козирката, така че няма да ни създава главоболия.