Кели Армстронг
Призоваването (13)

12

След обяда трябваше да вляза в час по математика. Тъй като учителката се чудеше къде точно да ме вкара в програмата, защото предишният ми учител още не беше изпратил документите ми, разрешиха ми да го пропусна. Математиката бе часът, който предишния ден Дерек бе прекарал извън класната стая, и сега направи същото, като взе следващите си по ред задачи и отиде в трапезарията, където госпожица Уенг му предаде кратък урок.

Помислих си, че се явява на поправителен по преподавания материал и има нужда от тишина около себе си. Той си тръгна по неговия път, а аз по моя — отидох в стаята с телевизора, за да напиша имейла до Кери.

Отне ми време да избера нужните думи. На третия път се получи, не бях избегнала нищо от случилото се и тъкмо се канех да щракна върху „Изпрати“, когато внезапно се спрях.

Използвах комунален акаунт. Какво ли щеше да се появи в полето, където е отбелязан изпращачът? „Лайл Хаус“ — Дом за психически разстроени деца? Бях убедена, че нямаше да е точно това, но дори да пише само „Лайл Хаус“, Кери щеше да си зададе въпроси и със сигурност щеше да провери откъде е изпратен имейлът.

Обърнах на браузъра и потърсих „Лайл Хаус“. Резултатите надхвърляха един милион.

Добавих „Бъфалоу“, резултатите намаляха наполовина, но като прегледах първата страница, видях, че бяха взети оттук-оттам: къща на Лайл в Бъфалоу, песните на Лайл Ловет, включващи в текстовете си думата „къща“ и „бизон“, разказът на някакъв представител в Камарата на представителите на име Лайл за езерото Бъфалоу.

Отново придвижих мишката към квадратчето ИЗПРАТИ и отново се спрях.

Фактът, че Лайл Хаус не разполагаше с весела уебстраница, оградена с маргаритки, не означаваше, че Кери няма да открие дома в телефонния указател.

Запомних имейла като документ с неясно наименование. После изтрих съобщението. С телефонното обаждане поне щях да успея да скрия мястото, от което се обаждам. В общото пространство нямаше телефони, следователно трябваше да използвам телефона на сестрите.

Ще ги помоля, но по-късно, когато Кери се прибере от училище.

Тъкмо се канех да изключа браузъра, когато погледът ми бе привлечен от един резултат на предишното ми търсене — за някакъв жител на Бъфалоу, загинал при пожар у дома си.

Спомних си какво ми беше казала Рей предишната нощ — да проверя дали моят пазач наистина не е претърпял пожар. Ето възможност да реша битката между онези, които твърдяха, че имам халюцинации — „така че пий си лекарствата и си затваряй устата“ — и другите, които не бяха толкова сигурни в това.

Откарах стрелката на мишката в полето за търсене, изтрих думите в него, после седнах, поставих пръсти над клавиатурата, а всеки мускул на ръката ми бе напрегнат, сякаш току-що ме бе ударил електрически ток.

От какво се страхувах?

Да не разбера, че наистина страдам от шизофрения?

Или да разбера, че съм здрава?

Докоснах с пръсти клавишите и написах: „Училище по изкуства «А. Р. Гърни», Бъфалоу, загинал пазач.“

Появиха се хиляди резултати, повечето от които с далечни съвпадения на името А. Р. Гърни, драматург, роден в Бъфалоу. И когато зърнах думите „трагичен инцидент“, всичко ми стана ясно.

Насочих мишката в горния край на екрана, щракнах и зачетох материала.

През 1991 година четирийсет и една годишният Род Стинсън, главен охранител в Училището по изкуства „А. Р. Гърни“, Бъфалоу, е загинал при експлозия на химикали.

Странен инцидент, причинен от пазач, който е работил на непълен работен ден и е напълнил контейнер с разтвор, какъвто не е бивало да поставя в него.

Загинал е, преди да се родя. Така че по никакъв начин не бих могла да чуя за този инцидент.

Но фактът, че не бих могла да чуя за това, не изключваше вероятността да съм уловила някоя дума, може би нечий разговор в класната стая, която се е съхранила дълбоко в подсъзнанието ми, а шизофренията ми я е измъкнала от там и я е трансформирала в халюцинации.

Прегледах статията. Нямаше снимки. Върнах се на „ТЪРСИ“ и повиках следващата страница. Общи неща, но пък тук имаше снимка. Нямаше съмнение, че ми се явяваше точно този човек.

Дали не бях видяла снимката му някъде?

Имаш отговор за всичко, нали? „Логично обяснение“. Ами ако го видиш в някой от твоите филми? Какво би помислила тогава?

Бих влязла вътре в екрана и бих зашлевила глупачката по лицето, защото е толкова тъпа, че не вижда очевидната истина. Не, не е тъпа. Твърдоглава е.

Нужно ти е логично обяснение? Постави фактите един до друг. Подреди сцените.

Първа сцена: момиче чува призрачни гласове и вижда момче, което изчезва пред очите й.

Втора сцена: после вижда мъртвец със следи от изгоряла плът.

Трета сцена: открива, че изгорелият пазач е съществувал в действителност и е загинал в нейното училище по начина, по който тя го вижда.

И все пак това момиче, нашата, по общо мнение, интелигентна героиня, не вярва, че й се привиждат духове? Я ела на себе си!

Но аз се съпротивлявах. Колкото и да обичах света на киното, правех разграничения между действителност и фикция. Във филмите гъмжи от призраци, инопланетяни и вампири. Дори да не вярваш в извънземни, сядаш в залата, гледаш героите как се борят с някакви персонажи, които имитират извънземни, и ти се иска да извикаш:

„Браво! Точно така!“.

Ала в реалния живот, ако разкажеш някому как си бил преследван от топящ се като восък на огън училищен пазач, той ще възкликне: „Олеле! Тази вижда призраци!“ И ще те изпратят на някое място като това тук.

Вторачих се в снимката. Нямаше съмнение.

— Този ли видя?

Извъртях се на стола. До мен стоеше Дерек. За момче с неговите размери сигурно се е придвижил толкова тихо, че го помислих за призрак. Беше точно толкова тих. И точно толкова нежелан.

Той посочи към заглавието над фотографията на пазача.

— „А. Р. Гърни“. Твоето училище. И ти си видяла точно този мъж, нали?

— Не знам за какво говориш.

Той ме фиксираше с поглед.

Изключих браузъра.

— Подготвях си домашното. За училище, когато се върна. Един проект.

— Върху какво? На тема „Хората, които са умрели в моето училище“ ли? Чувал съм, че училищата по изкуства са особени, но…

Настръхнах.

— Особени ли?

— Искаш да проучиш нещо, нали така?

Когато той се надвеси над мен, за да вземе мишката, лъхна ме миризмата на неговото тяло. Не миришеше на повехнали цветя или нещо такова, а просто ми подсказваше, че дезодорантът му е свършил. Помъчих се да се отдръпна дискретно, ала той усети и обидено се намръщи, после се обърна на една страна и сви лакти.

Откри нова сесия, написа някаква дума и щракна на „ТЪРСИ“. След това се изправи.

— Опитай с това. Може пък да научиш нещо.

Поне пет минути се взирах в думата, която той бе написал. Една-единствена дума.

„Некромант“.

Че това дори не бе на английски! Преместих курсора пред думата и написах „формулирай“.

Щракнах Enter и екранът се запълни с резултати.

Некромант: човек, който пророкува, като вика мъртъвци.

Пророкува ли? Като да предсказва бъдещето? Разговаря с мъртъвци от миналото? Но това нямаше никакъв смисъл.

Прочетох следващата дефиниция в Уикипедия:

„Некромантство е пророкуване чрез духове на мъртъвци. Думата произлиза от гръцката «некрос», което означава «мъртъв» и от «мантеиа» — «пророкуване». Има и друго значение, отразено в архаичната форма на думата (фолклорна етимология с използване на латинската дума «нигер», «черен»), в която магическата мощ на «черните сили» произтича от или чрез действия, извършвани с трупове. Човек, практикуващ некроманство, се нарича некромант“.

Прочетох параграфа цели три пъти и бавно дешифрирах текста, за да разбера, че не ми казва нищо повече от първата дефиниция. Преминах към следващата, също от Уикипедия: „Във въображаемата вселена на «Диабло 2», свещениците на Ратма.“.

Определено не бе това, което търся, но бързо прегледах и останалите резултати и открих компютърна игра, наречена некромантите — хора, които могат да вдигат мъртви и да ги контролират. Това ли търсеше Дерек? Не. Той може да е противен, но ако в главата си не е поставил граница между реалния живот и видеоигрите, би трябвало да е в лудницата.

Върнах се в Уикипедия, преминах бегло през останалите дефиниции, но те бяха варианти на първата. Некроманът предсказва бъдещето, като разговаря с мъртвите.

Любопитството ми се възбуди, изтрих „формулирай“ и започнах да търся на „некромант“.

Първите два сайта бяха на религиозна тематика. Според тях некромантията е изкуството да общуваш със света на духовете. Наричаха я зло, черна магия и сатанизъм.

Нима Дерек мислеше, че правя черна магия? Нима се опитваше да спаси душата ми? Или само ме предупреждаваше, че ме наблюдава? Цялата настръхнах.

Навремето клиниката за жени, където работеше леля ми Лорън, по погрешка бе станала мишена на някаква войнстваща група в защита на живота. Така че от първа ръка знам колко се плашат хората, когато им се струва, че се върши нещо, което противоречи на убежденията им.

Върнах се на резултатите и избрах един от тях, видимо на по-академично равнище.

Пишеше, че некромант е другото — по-старото — название за медиум, спиритист, човек, който разговаря с духове. Значението произлиза от древното поверие, че човек може да разговаря с мъртъвци и че те могат да предсказват бъдещето, защото виждат всичко — знаят какви ги върши врагът ти и къде можеш да откриеш заровено имане.

Щракнах на следващото заглавие и върху целия екран се появи ужасно изображение — тълпа мъртъвци, с разкапваща се плът, посечени на парчета, предвождани от човек с пламнали очи и зловеща усмивка. Надпис: „Армията на мъртъвците“.

Разгледах страницата до долу. Беше пълна с подобни неща — хора, заобиколени от зомбита.

Бързо повиках следващата страница. Там се описваше „изкуството на некромантията“: вдигане на мъртъвците. Потреперих и отидох на друга страница. Това бе религиозен сайт, който цитираше стара книга, надуто осъждаща „противните некроманти“, които извършват престъпление против природата, като общуват с духове и съживяват мъртвите.

Имаше и още сайтове. Сайтове със старинни гравюри и картини. Уродливи рисунки на уродливи хора. Съживяване на трупове. Съживяване на духове. Съживяване на демони.

С треперещи пръсти изключих браузъра.