Кели Армстронг
Призоваването (12)

11

Паднах от леглото й и толкова силно се ударих в пода, че острата болка ме прониза до мозъка на костите. С мъка се изправих и видях, че леглото на Лиз е празно. Само на мястото, където седях до преди малко, одеялото се бе набръчкало.

Бавно огледах стаята. Лиз беше изчезнала.

Изчезнала ли? Тя никога не е била тук. Снощи я бяха откарали. Не бях сънувала — от тавана все още се стичаше гел за коса.

Притиснах с длани очите си и заотстъпвах назад, докато се ударих в моето легло, седнах и си поех дълбоко въздух. Само след миг отворих очи. Около мозъка ми все още се увиваха лепкавите нишки на съня.

Бях сънувала.

Не, не беше сън. Не беше плод на въображението ми. Не бяха халюцинации. Д-р Джил беше права. Страдах от шизофрения.

Ами ако не е така? Ами ако Рей е права и аз наистина виждам духове?

Рязко разтърсих глава. Не, това беше лудост. Означаваше, че Лиз е мъртва. Пълни глупости. Халюцинирах и трябваше да приема този факт.

Мушнах ръка под матрака си, измъкнах хапчето, което бях скрила там предишната нощ и го глътнах без вода, така, на инат.

Трябваше да си вземам лекарствата. Да ги пия, за да се оправя, в противен случай щяха да ме преместят в истинската лудница, както направиха с Лиз.

 

 

На закуска бяхме само двете с Рей. Тори бе още в стаята си и сестрите с удоволствие я оставиха да си седи там.

Гребнах си от овесената каша и се престорих, че се храня. Продължавах да мисля колко уплашена беше Лиз. Какъв ужас изпитваше при мисълта, че биха могли да я изпратят у дома й. Как ми каза, че е сънувала, че е била завързана и не можела да диша.

Такива неща в реалния живот няма.

Но пък в реалния живот момичетата не могат да накарат шишенца да експлодират.

Халюцинации.

Фотографии да падат от стените.

— Госпожице Ван Доп — започнах аз, когато тя влезе да сервира закуската на момчетата. — За Лиз…

— Лиз е добре, Клоуи. На по-добро място е.

Думите й ме накараха да потръпна, лъжицата ми издрънча в купата.

— Бих искала да поговоря с нея, ако може — продължих. — Нямах възможност да се сбогувам. Нито да й благодаря, задето ми помогна, когато пристигнах тук.

Суровото лице на госпожица Ван Доп се отпусна.

— Нужно й е време, за да се настани, но след няколко дни ще й се обадим и тогава ще можеш да говориш с нея.

Стана ли ми ясно? Лиз е добре. А аз съм параноичка.

Параноя. Още един симптом на шизофренията. Потиснах пронизалия ме ужас. Сестрата тръгна да излиза.

— Госпожице Ван Доп? Извинете, ъъъ, вчера говорих с госпожа Талбът да изпратя имейл на приятелка. Тя ме посъветва да говоря с вас.

— Използвай програмата, за да напишеш писмото и щракни върху „Изпрати“. Така ще е готово за изпращане, когато вкарам паролата.

Бяха пристигнали някои документи от училището ми, така че след закуска си взех душ и се облякох, докато момчетата се хранеха, и двете с Рей се отправихме към класните стаи.

Тори бе останала в стаята си с одобрението на сестрите. Това ме изненада, но си помислих, че са й разрешили, защото е разстроена за Лиз. Спомних си какво ми бе казала Лиз — Тори е тук, защото е „на настроения“. В драматичния кръжок преди две години имаше едно момиче, за което бях чувала, че е „на настроения“. Беше или много щастлива, или страшно тъжна, средно положение при нея нямаше.

Тъй като Тори отсъстваше, единствената деветокласничка бях аз. Питър беше в осми клас; Саймън, Рей и Дерек — в десети. Нямаше кой знае какво значение. Бяхме като в училищата, в които всички ученици учат в една класна стая. В стаята имаше осем чина и всички работехме по отделни задачи, а госпожица Уенг обикаляше между чиновете, помагаше ни и тихичко ни съветваше как да постъпим.

Вероятно фактът, че госпожица Уенг носеше известна вина за напускането на Лиз, бе повлиял на мнението ми за нея, но ми се струваше, че тя бе от онези учители, които си вършат работата мъчително и често поглеждат към часовника в очакване на края на работния ден… или на по-добра работа.

Тази сутрин не беше много ползотворна за мен. Не можех да се съсредоточа, не спирах да си мисля за Лиз — какво бе направила и какво ли е станало с нея.

Сестрите ни най-малко не се учудиха на разрухата в стаята ни. Ами да, това бе работа на Лиз. Ето какви ги върши. Пощурява и започва да хвърля моливи и най-различни предмети.

Но не тя бе хвърляла онези неща в стаята. Бях видяла как фотографиите от стената се разлетяха, а тя бе доста далеч от тях.

Наистина ли я бях видяла?

Ако съм шизофреничка, как можех да съм сигурна какво всъщност съм видяла и чула? А ако параноята бе още един симптом, как бих могла да се доверя на вътрешното си чувство, което ми подсказваше, че нещо лошо се е случило с Лиз?

През първата половина на сутринта Рей имаше среща с д-р Джил. Когато се върна, аз с нетърпение зачаках междучасието, за да си поговорим. Не за Лиз и за моите страхове.

Просто да разговарям с нея. За учебните предмети, за снощния филм, за времето… за всичко, което би разсеяло мислите ми от Лиз.

Но тя имаше проблем със своя доклад и госпожица Уенг я остави да работи и по време на почивката. Обещах да взема закуската й и се отправих към кухнята, осъдена да остана още час-два сама с мислите си за Лиз.

— Здравей! — Саймън изскочи отнякъде и тръгна редом с мен по коридора. — Добре ли си? Тази сутрин си много мълчалива.

Помъчих се да се усмихна.

— Винаги съм мълчалива.

— Да, но след снощната случка си имаш извинение. Сигурно не си спала много, а?

Свих рамене.

Саймън протегна ръка към кухненската врата. Но над главата ми се появи друга ръка и хвана дръжката на вратата. Този път не подскочих, само погледнах назад и измърморих едно „добро утро“ на Дерек. Той не ми отговори.

Саймън влезе в килера. Дерек остана в кухнята и се загледа в мен. Отново ме изучаваше с онзи призрачен израз в очите.

— Какво? — не исках да му се зъбя, ала въпросът се изстреля от устата ми като куршум.

Дерек протегна ръка към мен. Аз отстъпих назад, и осъзнах, че се е пресегнал към фруктиерата, а аз му бях препречила достъпа до нея. Отдръпнах се с пламнали страни, като измърморих някакво извинение. Но той не ми обърна внимание.

— И какво стана снощи? — попита и грабна две ябълки с голямата си ръка.

— Ст-ст…

— По-бавно.

Лицето ми пламна още повече — този път от гняв. Мразя, когато възрастните ме съветват да говоря по-бавно. Още повече, когато го правят деца. Приемах го като грубиянство, граничещо със снизхождение.

Саймън излезе от килера с кутия вафли в ръка.

— Трябваше да си вземеш ябълка — каза Дерек. — Това не…

— Добре съм, брат ми.

Подхвърли една вафла към Дерек и ми поднесе кутията да си взема. Взех две, благодарих му и тръгнах да излизам.

— Ако споделиш с някого, може да ти олекне — викна след мен Саймън.

Обърнах се. Саймън разопаковаше вафлата си и се стараеше да не ме гледа в очите. На Дерек не му пукаше. Облегнал се на шублера, той шумно дъвчеше ябълката си и очаквателно се взираше в мен.

— Е? — подкани ме той, когато аз замълчах. Направи ми знак да побързам, да разкажа всичко с най-малки подробности.

Никога не съм си падала по клюките. Може би не това искаха те, може би просто бяха любопитни, дори загрижени. Но на мен ми приличаше на клюка, а Лиз заслужаваше по-добро отношение.

— Рей ме чака — отвърнах.

Саймън направи крачка напред и вдигна ръка, сякаш искаше да ме спре. Погледна към Дерек. Не улових погледите, които двамата си размениха, но видях, че Саймън се отдръпна, кимна ми за довиждане и се зае да разопакова останалата част от вафлата си.

Вратата още не беше се затворила след мен, когато той прошепна:

— Нещо се е случило.

— Да.

Останах на мястото си. Дерек каза още нещо, ала не долових нищо от тихото му боботене.

— Не знам. Не биваше да…

— Клоуи?

Извъртях се, тъкмо когато госпожа Талбът излезе от всекидневната в коридора.

— Да си виждала Питър? — попита, а широкото й лице сияеше.

— Аха, мисля, че е в класната стая.

— Би ли му съобщила, че искам да дойде във всекидневната? Имам изненада за него.

Хвърлих поглед към кухненската врата, ала момчетата бяха млъкнали. Кимнах на госпожа Талбът и бързо се изнизах.

Родителите на Питър бяха дошли да си го приберат у дома. Той го очакваше, ала те искаха да го изненадат, така че имаше малко празненство с торта.

Обезмаслена, екологично чиста торта от моркови. После родителите му се качиха да му приберат багажа, Саймън, Дерек и Рей се върнаха в клас, а аз проведох сеанса си с д-р Джил.

Двайсет минути по-късно наблюдавах от прозореца на кабинета, как миниванът на родителите му зави по алеята и изчезна надолу по улицата.

Още една седмица и аз щях да си тръгна от тук. Само трябваше да престана да мисля за Лиз и духове и да се съсредоточа в скорошното си излизане.