Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (23)

22. Изповедта на каторжника

На другия ден Фарабеш и синът му донесоха пълни чанти с дивеч. Пазачът предложи на Франсис Граслен дървена чаша, украсена с резба, истински шедьовър, изобразяващ сражаващи се воини. Госпожа Граслен се разхождаше в това време на терасата, обърната към Ташронови. Тя седна на скамейката и като взе чашата, дълго се любува на изкусната резба. В очите й се появиха сълзи.

— Вие трябва много да сте страдали — каза тя на Фарабеш след продължително мълчание.

— Какво да се прави, госпожо — отвърна той, — тежко е, когато човек е там без всякаква мисъл за бягство, която единствено поддържа живота на почти всички каторжници.

— О, това е ужасен живот — скръбно промълви тя, като с поглед и жест прикани Фарабеш да продължи.

Фарабеш отдаде дълбокото вълнение на госпожа Граслен на горещото й съчувствие към неговата съдба и отчасти на любопитство. В това време по алеята се зададе старата Совиа; Вероник махна с кърпичката си и с необичайна за нея рязкост каза:

— Оставете ме, мамо!

— Госпожо, десет години носех — подхвана Фарабеш, като посочи крака си, — дебела желязна халка с верига, която ме приковаваше към друг човек. За цялото време на моя престой смених трима осъдени. Спях на голи дъски. Трябваше да работя свръх силите си, за да получа тънък матрак, който там наричат тиганица. Във всяка барака имаше по осемстотин човека. На всеки нар седяха по двайсет и четирима, вързани двама по двама. Сутрин и вечер веригата на всяка двойка се нанизваше на общата дълга верига, наречена „измета на обществото“, която вървеше покрай нара и свързваше краката на всички каторжници. Две години не можах да свикна със зловещото й дрънкане, повтарящо непрестанно: ти си на каторга! Едва задрямал, някой от другарите за беда се обърне или те бутне и отново ти напомни къде се намираш. Трябва да усвоиш цяла наука, докато свикнеш да заспиваш. Изобщо затварях око само след пълно изнемощяване. Когато можех да спя, имах поне нощите, за да търся забрава. А там, госпожо, забравата е по-скъпа от всичко. Веднъж попаднал там, човек трябва да се научи да задоволява най-дребните си потребности по начина, установен от жестоките нрави на каторгата. Съдете сама, госпожо, колко ужасен трябва да е бил такъв живот за момче като мене, живяло винаги на воля в гората. Ако не бях преседял преди това шест месеца сам между четирите стени на затворническата килия, въпреки хубавите думи на отец Боне, който, мога да кажа, бе баща на душата ми, бих се хвърлил в морето само при вида на тези човешки развалини — моите съзатворници. На въздух, по време на работа, все някак се търпеше. Но когато ни вкарваха в бараките, за да спим или да ядем, а ядяхме от общи баки, по три двойки на всяка бака, усещах, че умирам; свирепите лица и ругатните на моите съзатворници винаги ме изпълваха с отвращение. За щастие от пет часа лете и от седем и половина зиме, в студ, жега, бури и дъжд, тръгвахме да се трепем, с други думи, да работим. Голяма част от живота там преминава на открито и как хубаво се диша, когато излизаш от бараката, в която са наблъскани осемстотин човека! А въздухът там, забележете, госпожо, е морски! Облъхва те ветрец, грее слънце, гледаш облаците, които бягат по небето, любуваш се на божия ден. А на мен още ми се и нравеше моята работа.

Фарабеш се спря, видял две едри сълзи да се търкулват по бузите на Вероник.

— О, госпожо, та аз ви разказах само за розите на това съществуване! — извика той, помислил, че скръбта на госпожа Граслен е предизвикана от неговия разказ. — Всички жестоки предохранителни мерки на администрацията, непрестанният тормоз от страна на надзирателите, проверката на прангите всяка вечер и всяка сутрин, лошата храна, отвратителната, унижаваща ви дреха, неудобствата, които пропъждат съня, грохотът на четиристотин двойни вериги в празното кънтящо помещение, угрозата от разстрел, ако на някои негодяи им хрумнеше да се разбунтуват — всичко това е още нищо: това са рози, както вече ви казах. Ако за нещастие там попадне буржоа, дълго не би издържал. Да бъдеш прикован години наред към друг човек! Да понасяш близостта на петима каторжници по време на ядене и на двайсет и трима — по време на сън, да слушаш разговорите им! Това общество, госпожо, има свои скрити закони; не се ли подчиниш, ще те убият, но подчиниш ли се веднъж, ставаш убиец! Трябва да бъдеш или палач, или жертва!

В края на краищата убият ли те веднага, ще се избавиш от този живот. Но те са майстори в злото, невъзможно е да се спасиш от омразата им. Имат пълна власт над каторжника, който не им се нрави, и могат да превърнат живота му в непрекъснато изпитание, по-страшно от смъртта. Човекът, който се е разкаял и желае да се държи добре, е общ враг. Преди всичко започват да го подозират в предателство. Предателството се наказва със смърт при най-малкото съмнение. Всяка барака има свой трибунал, който съди престъпления, извършени срещу затворническото общество. Неподчинението на обичаите на каторгата е престъпление и човек в такива случаи подлежи на съд. Например всеки е задължен да съдействува при бягство; ако на каторжника е определен час за бягство, то в този час цялата каторга е длъжна да му оказва помощ и покровителство. Да разкриеш, че някой се готви да бяга, е престъпление. Няма да ви разправям за ужасните нрави в каторгата; там буквално не принадлежиш на себе си. За да попречи на опитите за бунт или за бягство, администрацията превръща веригите в неописуемо страдание: тя оковава в една верига хора, които не се понасят или изпитват недоверие един към друг.

— А вие как излязохте от това положение? — запита госпожа Граслен.

— О, аз имах щастие — отвърна Фарабеш, — на мен никога не ми се падна жребий да убия друг осъден и нито веднъж не съм давал гласа си за чиято и да било смърт; мен никой никога не ме е наказвал и ненавиждал; разбирах се с тримата сменили се другари по верига, всички ме обичаха и се бояха от мен. Работата е в това, госпожо, че бях станал вече известен в каторгата, преди да вляза в нея. Подгревател! Та нали минавах за един от тези разбойници! Аз видях как подгряват — почти шепнешком продължи след кратко мълчание Фарабеш, — но сам никога не съм подгрявал, нито съм вземал от крадените пари. Не се отзовах на повиквателното, и толкоз. Помагах на приятели, шпионирах, сражавах се, стоях на стража или прикривах отстъпление; но никога не съм проливал човешка кръв, освен отбранявайки живота си! Ах! Разказах всичко на отец Боне и на моя адвокат, съдиите добре знаят, че не съм убиец! Но при все това съм голям престъпник, всички мои дела бяха нарушение на закона. Двама от приятелите ми им бяха говорили за мен като за човек, способен на всичко. А в каторгата, госпожо, такава репутация е по-ценна и от парите. В тази злощастна република убийството заменя паспорта. Не сторих нищо, за да опровергая това мнение. Бях мрачен и потиснат; изразът на лицето ми не е трудно да заблуди човека и мнозина са се заблуждавали. Моята необщителност, моята мълчаливост бяха вземани за признак на свирепост. Всички — каторжници и надзиратели, стари и млади, ме уважаваха. Бях главатар на моята барака. Никой не нарушаваше съня ми и никога не ме подозираха в предателство. Съгласно техните правила държах се честно; никому не отказвах помощ, към нищо не проявявах отвращение — с една дума, външно виех с вълците като вълк, а в глъбините на душата си се молех богу. Последният мой другар по верига бе някакъв двайсет и две годишен войник, извършил кражба и поради това дезертирал. Прекарахме заедно четири години и станахме приятели; сега съм уверен, че когато излезе на свобода, повече не ще се отклони от пътя. Този нещастник, на име Гепен, не бе злодей, а просто лекомислен момък, но десетте години каторга ще го научат на ум и разум. О, ако съзатворниците ми знаеха, че се покорявам на съдбата си от религиозни убеждения, че след изтичане на срока се готвя да се заселя в уединено място, за да забравя цялата тази ужасяваща паплач и никога да не се изпреча на пътя на никого от тях, те сигурно биха ме докарали до лудост!

— Но в такъв случай, ако осъдят на смърт, а после помилват беден и чувствителен млад човек, увлечен от страст…

— О, госпожо, няма пълно опрощение за убийците! Обикновено заменят смъртната присъда с двайсет години каторга. Но за младия чист човек това е страшно! Вие не можете да си представите какъв живот го очаква. Сто пъти по-добре е да умре! Да, смъртта на ешафода би била щастие за него!

— Аз не смея да мисля така — промълви госпожа Граслен.

Вероник бе побледняла като восък. За да скрие лицето си, тя опря чело на перилата и няколко минути седя така неподвижно. Фарабеш се колебаеше дали да тръгне, или да остане, но тук госпожа Граслен вдигна глава и прикривайки болката си с удивително външно самообладание, каза на смаяния Фарабеш:

— Благодаря ви, приятелю мой! — А после след кратко мълчание добави: — Но откъде намерихте смелост да живеете и страдате?

— О, госпожо, отец Боне всели това съкровище в душата ми! Затова го обичам повече от всички на света.

— Повече от Катрин? — запита госпожа Граслен с горчива усмивка.

— Ах, госпожо, почти толкова.

— А как постигна той това?

— Гласът и словото на този човек ме покориха, госпожо. Катрин го съпроводила до пещерата, която ви показах, и той сам дойде при мен. Бил новият свещеник, ми каза, а аз — негов енориаш, обичал ме и знаел, че само съм се отклонил от пътя, но не и пропаднал; искал не да ме предаде, а да ме спаси; с една дума, каза ми неща, които ме разтърсиха до дъното на душата! Разбирате ли, госпожо, този човек ви заставя да вършите добро със същата сила, с която ви карат да вършите зло. Пак той ми съобщи, че Катрин станала майка, така че обричах две човешки създания на позор и самота! „Какво да се прави — рекох, — и те като мен не ще имат бъдеще.“ А той ми отговори, че си подготвям лоши бъднини и на този, и на онзи свят, ако не се отвърна от гибелния път. Тук съм щял да завърша на ешафода. Уловят ли ме, защитата ми пред съда щяла да бъде безполезна. И обратно, ако се възползувам от снизходителността на новото правителство при процесите във връзка с военния набор, ако се предам доброволно в ръцете на правосъдието, щял да употреби всички сили, за да спаси живота ми; щял да намери добър адвокат, който да ми издействува присъда, не по-голяма от десет години каторга. После отец Боне ми заговори за отвъдния живот. Катрин ридаеше като Магдалена. Знаете ли, госпожо — Фарабеш показа дясната си ръка, — тя беше поставила лицето си върху тази ръка и цялата я бе намокрила със сълзите си. Умоляваше ме да живея! Господин свещеникът ми обеща мирен спокоен живот и за мен, и за моето дете тук, в нашия край, и се зарече да ме запази от всякакви оскърбления. Накрая като малко дете ме напъти към Божията вяра. След три нощни посещения станах в ръцете му по-мек от восък. И знаете ли защо, госпожо?

Фарабеш и госпожа Граслен се спогледаха, стараейки се да скрият взаимното си любопитство.

— Ето, чуйте… — продължи бившият каторжник. — Когато след първата среща Катрин тръгна да го съпровожда, аз останах сам. Почувствувах душата ми да се изпълва с яснота, покой и доброта, каквито не бях изпитвал от детските си години. Това напомняше щастието, което ми бе дарила моята злочеста Катрин. Любовта на този превъзходен човек, неговите грижи за мен, за бъдещето ми, за душата ми — всичко това ме промени, прероди. Някаква светлина ме озари отвътре и събуди в мен порив за живот. Докато той ми говореше, аз се съпротивлявах. Но какво искате? Той бе свещеник, а ние — разбойници, нямахме нищо общо с него. Ала когато затихнаха стъпките му, внезапно почувствувах — той ми обясни това след два дни — да ме осеня благодат. От този миг Бог ми даде сили да понасям всичко: затвор, съд, окови, каторга. Повярвах в думите му като в Евангелие; смятах, че със страданията си изплащам свой дълг. Когато страдах жестоко, представях си как след десет години ще видя тази къщица в гората, малкия Бенжамен и Катрин. Отец Боне удържа на думата си. Но един човек ми липсваше. Катрин не ме чакаше пред каторгата, нито в пещерата ми. Тя трябва да е умряла от скръб. Ето защо съм винаги тъжен. Сега благодарение на вас ще мога да работя за благото на хората и да им отдам всичките си сили заедно с моя син, заради когото живея.

— Вие ми помогнахте да разбера как господин свещеникът е успял да преобрази цялата община…

— О, на него никой не може да противостои — каза Фарабеш.

— Да, да, зная това — каза в отговор Вероник и кимна с глава за сбогом.

Фарабеш се отдалечи. Вероник дълго се разхожда по терасата въпреки ситния дъжд, който продължи до вечерта. Тя бе мрачна. Когато лицето й придобиеше такова изражение, нито майка й, нито Алин се осмеляваха да се приближат до нея. В припадналия здрач Вероник не видя как дойде майка й заедно с отец Боне; свещеникът реши да прекъсне този пристъп на убийствена тъга, като изпрати при Вероник сина й. Малкият Франсис улови майка си за ръка и тя покорно тръгна с него. При вида на отец Боне от гърдите на Вероник се изтръгна вик на почуда и едва ли не на уплаха. Свещеникът я отведе към терасата и запита:

— Е, добра госпожо, за какво говорихте, моля, с Фарабеш?

Вероник не искаше да лъже и вместо отговор на свой ред запита:

— Този човек ли е първата ви победа?

— Да — промълви свещеникът, — предполагах, че като покоря душата му, ще покоря целия Монтеняк, и не се излъгах.

Вероник стисна ръката на отец Боне и с треперещ от сълзи глас му каза:

— От днес се готвя за велико очищение! Утре ще дойда да ви се изповядам.

Последните думи говореха за огромни вътрешни усилия, за трудната победа, извоювана от тази жена над самата себе си. Свещеникът мълчаливо я отведе в замъка и остана с нея до обяд, говорейки за предстоящите грандиозни преобразувания в Монтеняк.

— В селското стопанство — каза той — всичко зависи от времето. Според моите скромни познания особено важно е добре да се използува зимата. Дъждовете вече започват, скоро нашите планини ще се покрият със сняг и тогава ръцете ви ще бъдат вързани. Та ви казвам — пишете на господин Гростет да побърза.

Постепенно отец Боне въвлече Вероник в разговор, тя се оживи и след неговото излизане се почувствува почти освободена от вълненията на този мъчителен ден. Но старата Совиа намери, че дъщеря й е прекалено възбудена, и остана да нощува при нея.