Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (19)

18. Горският дух

И тъй, още на следващото утро Вероник писа на господин Гростет. Само след няколко дни тя получи от Лимож три впрегатни коня, изпратени от стария й приятел. По молба на Вероник отец Боне й бе придал за придружител сина на пощальона; младият човек бе доволен, че можеше да бъде в услуга на госпожа Граслен и да припечелва петдесет екю месечно. Морис Шампион — кръглолик чернокос младеж, невисок, ала снажен и силен, се понрави на Вероник и веднага постъпи на служба. Той трябваше да придружава господарката си при всички нейни излизания и да се грижи за конете. Главен управител на Монтеняк бе един бивш кавалерийски подофицер от кралската гвардия, родом от Лимож; Наварският херцог го бе изпратил от друго свое имение в Монтеняк, за да се запознае с местните гори и земи и да доложи какви изгоди може да се извлекат от тях. Жером Колора видя само безплодни, неразработени земи, гори, неексплоатирани поради отсъствие на пътища, руините на замъка и огромни средства, необходими за възстановяване на дома и градините. Особено го бяха изплашили осеяните с гранитни скали пусти места, открояващи се рязко в необятната гора. Този именно честен, но неблестящ с ума си служител беше придумал херцога да продаде имението си.

— Колора — каза госпожа Граслен на своя управител, когото бе извикала при себе си, — от утре вероятно ще ми се налага да излизам всяка сутрин на кон. Вие сигурно познавате горските участъци, принадлежащи към имението, а така също и онези, които присъедини към него господин Граслен. Покажете ми ги, искам да огледам всичко сама.

Обитателите на замъка с радост наблюдаваха промяната в живота на Вероник. Недочакала нареждания, Алин сама намери и приведе в ред старата черна амазонка на господарката си. На следващото утро майка Совиа с неизказано удоволствие видя, че дъщеря й се бе облякла за езда. Яздейки след управителя си и Шампион, които откриваха пътя по памет, тъй като пътеките в тези пустинни планини бяха едва забележими, госпожа Граслен реши да обиколи засега само височините, по които се простираха нейните гори, за да изучи планинските склонове и опознае урвите и пресъхналите корита, естествени пътища, прорязали целия дълъг рид. Тя искаше да обхване големината на предстоящата й задача, да разбере природата на планинските потоци, да открие основите на набелязаното от свещеника начинание. Вероник следваше Колора, който водеше колонката, а Шампион яздеше в лек тръс на няколко крачки след нея.

Докато яздеха из гъсто обраслите с дървета участъци, ту изкачвайки се, ту спускайки се по планинските клисури, винаги много тясно разположени едни до други в планините на Франция, Вероник се предаваше на съзерцание на горските чудеса. Отначало повече от всичко я поразяваха вековните дървета, но в края на краищата свикна с тях. После вниманието й бе привлечено от високите, сякаш изкуствено засадени в равни редици гори или самотно извисилите се на поляната няколко невероятно високи бора, или — явление по-рядко — храсти, в други места нискостеблени, а тук достигащи гигантски размери и понякога толкова стари, колкото родилата ги земя.

Надвисналият над голите скали облак предизвикваше в нея неизпитвани дотогава чувства. Тя се взираше в белезникавите бразди, прорязани от снежната вода и напомнящи отдалеч зараснали рани. Излизайки от някоя гола клисура, се възхищаваше от вкоренилите се в охрата на скалистите сипеи вековни кестени, прави като алпийски борове. Вероник яздеше така бързо, че можа най-после от висотата на птичи полет да обхване с очи обширни пояси движещи се пясъци, горски тресавища с редки дървета, преобърнати гранитни блокове, назъбени, опасно надвиснали скали, тъмнеещи падини, поляни, покрити с цъфнало изтравниче, и други, изсъхнали напълно — диви, пусти, сякаш мъртви в самотата си кътчета, където растяха индийската каспера и клекът, ливади, покрити с ниска трева, ивици земя, наторена с вековни тинести наслоения — с една дума, планинската природа на Централна Франция с нейната печал и великолепие, с безмълвното величие на горите й, със суровата, апокалиптична красота на пейзажите й. И колкото по-продължително се любуваше на тези разнообразни по форма, но одухотворявани от една мисъл картини, толкова по-силно я завладяваше, отговаряйки на тайните й чувства, дълбоката тъга, лъхаща от тази дива, изоставена и безплодна земя. А когато, възлизайки по пресъхнала урва, където сред пясък и камъни растяха само хилави изродени храсти, видя отново и отново в процепа между две скали ширналата се долу равнина тя почувствува как я порази суровият дух на тази природа и породи в нея нови мисли, навеяни от дълбокия смисъл на обкръжаващите я разнообразни картини. Няма горско кътче без свое значение; всяка дъбрава, всеки гъсталак наподобява лабиринта на човешките мисли.

Кой от хората с буден ум или с дълбоко наранено сърце, разхождайки се из гората, не се вслушва в нейния шепот? И тогава долавя гласа й, ласкав или заплашителен, но по-често ласкав. Ако потърсите причините на обхваналото ви тържествено и просто, сладостно и тайнствено усещане, може би ще ги намерите във възвишеното и безизкусно зрелище на всички тези покорни на своята участ създания. Рано или късно сърцето ви се преизпълва с тайнственото усещане за вечността на природата и дълбоко развълнуван, обръщате мисълта си към Бога. Така и Вероник в безмълвието на планинските върхове, в благоуханието на гората, в прозрачната ведрина на въздуха придоби, както вечерта сама каза на отец Боне, увереност в небесното милосърдие. Тя стигна до прозрение за друг, по-възвишен свят от света, в който я бяха заключили мечтите й. И изпита нещо подобно на щастие. Отдавна вече не бе усещала такъв душевен мир. Дали това чувство се дължеше на сходството, което намираше между окръжаващите я картини и изсъхналите пустини на душата си? Или бе почувствувала удовлетворение при вида на поразената природа, мислейки си, че и несъгрешилата в нищо материя е наказана? Във всеки случай тя бе дълбоко развълнувана. Колора и Шампион с учудване се споглеждаха, забелязали как се преобразява пред очите им. Някъде из пътя изгорелите стръмни брегове на пресъхнал поток се сториха на Вероник особено сурови. И внезапно почувствува страстно желание да чуе ромон на вода, клокочеща в това пресъхнало корито.

„Да обичаш вечно!“ — помисли си тя.

Засрамила се заради тези думи, произнесени като че ли от чужд глас, тя шибна коня и глуха за предупрежденията на придружителите си, полетя към първия връх на Корезките планини, наричан Живата скала. Изкачи се на него сама, желаейки да обхване с поглед цялата околност. Сега, когато бе чула тайния глас на толкова молещи за живот създания, тя почувствува някакъв вътрешен тласък, заставил я да вложи в своето дело онова предизвикващо всеобщо възхищение постоянство, за което впоследствие даде толкова доказателства. Вероник върза коня за близкото дърво, приседна на края на една скала и отправяйки блуждаещ поглед към владенията на мащехата природа, почувствува да прелива в сърцето й онази майчина любов, която бе изпитала някога, когато за първи път погледна сина си. Неволните размисли, окъпали според хубавия й израз душата й, я бяха подготвили за върховния урок, какъвто представляваше това зрелище, и тя с облекчение въздъхна, пробуждайки се сякаш от летаргичен сън.

— Тогава аз разбрах — каза тя после на свещеника, — че трябва да обработваме душата си така старателно, както земята.

Бледото октомврийско слънце озаряваше обширната панорама. Гонени от хладния вятър, сиви облаци се надигаха от запад. Беше около три часът следобед. Вероник бе яздила четири часа, за да стигне дотук, но като всички хора, измъчвани от дълбока, скрита болка, не обръщаше внимание на външните обстоятелства. В този миг нейният живот се сливаше с могъщото дихание на природата.

— Не оставайте тук дълго, госпожо — й каза неочаквано нечий глас, накарал я да трепне. — Иначе не ще можете да се върнете. Най-малко две мили ви делят от всяко населено място, а нощем не ще излезете лесно от гората. Но това е нищо, тук ви чакат още по-големи опасности: след няколко минути на този връх ще връхлети ужасен студ; никой не знае причините му, но той вече е убил мнозина.

Госпожа Граслен видя пред себе си силно загоряло лице със светещи като въглени очи. От двете страни на лицето висяха сплетени тъмни коси, а изпод тях гъста брада, подобна на ветрило. Човекът почтително вдигна огромната си широкопола шапка, каквато носят селяните в Централна Франция, откривайки оплешивялото си, но с великолепна форма чело; с такова чело някои просеци привличат към себе си всеобщото внимание. Вероник не се изплаши ни най-малко. Тя бе в онова състояние, когато в жената замлъква всяка бдителност, правеща я страхлива.

— Как сте попаднали тук? — запита тя.

— Моят дом е наблизо — отвърна непознатият.

— А какво правите в тази пустиня? — учуди се Вероник.

— Тук живея — бе отговорът.

— Но как и от какво?

— Плащат ми нещо, за да наглеждам този горски участък — каза човекът, като посочи планинските скатове, които гледаха в противоположната посока на монтенякската равнина.

Госпожа Граслен забеляза дулото на пушката и ловджийската му чанта. И ако изпитваше все пак някакви опасения, сега напълно се успокои.

— Да не сте пазач?

— Не, госпожо. За да бъде човек пазач, трябва да положи клетва, а за да може да направи това, трябва да се ползува от всички граждански права.

— Но тогава кой сте вие?

— Аз съм Фарабеш — каза човекът с дълбоко смирение и сведе надолу очи.

Госпожа Граслен, на която това име не говореше нищо, погледна човека и забеляза в крайно добродушното му лице белези на скрита жестокост: неравните зъби придаваха на устата му с кървавочервени устни сянка на ирония и на дързост; в изпъкналите загорели и лъскави скули се таеше нещо животинско. Човекът бе среден на ръст, с могъщи плещи, къса дебела шия и космати ръце, с длани като у всички избухливи хора, склонни да злоупотребяват с преимуществата на грубата си природа. Впрочем последните му думи говореха за някаква тайна, на която поведението, физиономията и целият му облик придаваха особен, страшен смисъл.

— Значи, вие работите при мен? — ласкаво запита Вероник.

— Нима имам честта да разговарям с госпожа Граслен? — запита на свой ред Фарабеш.

— Да, приятелю мой — отвърна тя.

Хвърлил на господарката си уплашен поглед, Фарабеш изчезна с бързината на див звяр. Вероник възседна коня и побърза да се присъедини към придружителите си, обезпокоили се ненапразно, тъй като познаваха необяснимата недружелюбност на върха Живата скала.

Колора предложи на господарката си да се спуснат по малката долина, водеща право в равнината. „Може би — добави той — не ще бъде безопасно да се върнем през планината, където труднопроходимите пътища често се преплитат и макар и да познавам този край, лесно може да се заблудим.“