Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (17)

След няколко минути в подножието на хълма се показа, радвайки погледа с новите си постройки, селището Монтеняк, позлатено от лъчите на залязващото слънце и обвеяно от поезия, която този красив кът, напомнящ оазис в пустиня, пораждаше в контраст с равнината.

Очите на госпожа Граслен се напълниха със сълзи. Свещеникът й показа очертаващата се по билото широка бяла ивица, врязана като белег в планината.

— Ето какво направиха моите енориаши в знак на признателност към своята благодетелка — рече той, като показа неотдавна прокарания път. — Сега можем да стигнем с каляската до самия замък. Този път не ви струва нито грош, а за два месеца ще го оградим и с дървета. Негово преподобие може да прецени колко самоотвержен труд и грижи изисква подобно мероприятие.

— Те сами ли прокараха пътя? — запита епископът.

— Да, ваше преподобие, и се отказаха от всякакво възнаграждение. Всички бедняци вложиха тук своя дял, знаейки, че при нас иде тяхната закрилница и майка.

В подножието на планината пътниците съгледаха събрани всички жители на селото. Раздадоха се пушечни изстрели, а после две красиви девойки, пременени в бели дрехи, поднесоха на госпожа Граслен цветя и плодове.

— Да те посрещнат така в село! — възкликна тя и стисна ръката на господин Боне, сякаш се боеше да не падне в пропаст.

Тълпата съпроводи колата чак до парадната врата. Оттук госпожа Граслен можа да разгледа своя замък, който отдалеч се открояваше само в едри линии. Когато го видя отблизо, тя бе почти изплашена от великолепието му. Камъкът е рядкост в този край, гранитът, който може да се намери в планината, трудно се поддава на обработка; ето защо архитектът, комуто Граслен бе възложил да възстанови замъка, желаейки да уевтини постройката, избра за главен материал тухлата, още повече че в гората на Монтеняк се намираха в изобилие глина и дърво, необходими за нейното доизграждане. Греди, мертеци, камъни за основите също бяха доставени от гората. Без такива строги икономии Граслен би се разорил. Голямата част от разходите включваше транспорта, обработката на материалите и работническите надници. По този начин всички тези средства останаха в селото и го бяха оживили.

Погледнат отдалеч, замъкът представляваше огромна червена маса, насечена на клетки с черни жлебове и обрамчена със сиви ивици; последното впечатление се обясняваше с това, че всички рамки на прозорците, всички врати, корнизи, ъгли и разграничителни первази между етажите бяха облицовани с дялан гранит. Дворът, във вид на наклонен овал, като във Версайския дворец, бе ограден с тухлена стена, украсена с правоъгълни гранитни издатини. В подножието на тази стена се виждаше плътна ивица от разнообразни храсти, подбрани във всички зелени оттенъци. Две великолепни железни врати, разположени от двете страни на двора, водеха едната към терасата, гледаща Монтеняк, другата — към помещенията на слугите и към фермата. От двете страни на парадната врата, пред която завършваше неотдавна прокараният път, се издигаха два красиви павилиона в стила на шестнайсетия век. Обърнатата на изток фасада излизаше на двора и бе съставена от три павилиона, при което средният се отделяше от двата странични чрез жилищни помещения. Точно такава фасада, гледаща към градината, бе изложена на запад. Всеки павилион притежаваше по един прозорец, а жилищните помещения — по три. Централният павилион, построен във вид на камбанария със спираловидни, дървени подпори, бе забележителен с изяществото на редките си скулптурни ваяния. В провинцията архитектурната украса е скромна и макар според уверенията на писателите след 1829 година орнаментиката да се бе придвижила далеч напред, в тези времена домопритежателите се въздържаха от излишни разходи, които поради липсата на конкуренция и на добри работници биваха доста големи. Ъгловите павилиони, с по три прозореца на страничните фасади, бяха увенчани от висок покрив с гранитна балюстрада в долния край. По всеки скат на полегатия пирамидален покрив се виждаше прозорец, ограден с изящна рамка, а под него — разкошен балкон с красиво изрязани оловни и чугунени перила. Конзолите на вратите и прозорците на всички етажи бяха покрити с украшения, копирани от елегантните домове в Генуа. Павилионът, обърнат с трите прозореца на юг, гледаше към Монтеняк: другият, северният — към гората. От прозорците, които гледаха към градината, се откриваше онази част от Монтеняк, където се намираше къщата на Ташронови, както и пътят, водещ към главния град на окръга. Откъм двора окото си почиваше в безкрайната равнина, която бе затворена с планини само в съседство с Монтеняк, а в далечината се губеше в синкавата линия на равния хоризонт. Покривът над разположените в два етажа жилищни помещения бе прорязан от мансарди в старинен стил; страничните павилиони бяха с по три етажа. Средният павилион имаше отсечен купол, напомнящ купола на така наречения павилион на часовите в Тюйлери или в Лувъра; в него се намираше само една беседка, украсена с часовник. За икономия всички покриви бяха покрити с керемиди, но здравите мертеци и подпорите носеха с лекота огромната им тежест.

Преди да го изненада смъртта, Граслен бе замислил да продължи до замъка пътя, завършен сега от признателните селяни; та нали това начинание, което Граслен наричаше свое безумие, бе предоставило на общината пет хиляди франка. Ето как Монтеняк се бе разраснал значително. Зад помощните пристройки, по склона на хълма, спускащ се меко от северната страна към долината, Граслен бе започнал строежа на огромна ферма, което говореше за намерението му да обработва безкрайната целина. Шестима градинари, настанени в помещенията за слугите, се занимаваха под наблюдението на градинаря специалист с насажденията и завършваха в този момент най-необходимите по преценката на отец Боне работи.

Партерът на замъка, предназначен за приеми, бе обзаведен с ослепителен разкош. Първият етаж бе почти празен: след смъртта на господин Граслен доставката на мебели бе преустановена.

— Ах, ваше преподобие! — каза госпожа Граслен на епископа, след като огледа замъка. — А аз се готвех да живея в колиба! Какви безумия е вършил бедният Граслен!

— Но вие… — подхвана в отговор епископът — вие ще вършите милосърдни дела — добави след кратко мълчание, забелязал смущението й при първите му думи.

Опряла се на ръката на майка си, която водеше със себе си Франсис, Вероник се отправи към дългата тераса в подножието на която се намираха домът на свещеника и църквата и откъдето ясно се виждаха разположените на етажи селски къщи. Свещеникът се зае с епископ Дютей, комуто желаеше да покаже пейзажа от различни страни. Но вниманието на двамата духовници скоро бе привлечено от Вероник и майка й, застанали неподвижни като статуи на другия край на терасата: старицата бършеше с носна кърпичка очите си, а дъщерята простираше ръце над балюстрадата и сякаш сочеше долу църквата.

— Какво става с вас, госпожо? — запита свещеник Боне старата Совиа.

— Нищо — отвърна госпожа Граслен, като се обърна и пристъпи към двамата свещеници. — Не знаех, че гробището се намира точно пред моя дом.

— Можете да наредите да го изместят, законът е на ваша страна.

— Законът! — изтръгна се от нея тази единствена дума като стон на върховно отчаяние, на пълна безнадеждност.

Тук епископът отново погледна Вероник. Сразена от погледа на черните му очи, който пронизваше воала, обгърнал душата й, и докосваше тайната, погребана в един от гробовете на това гробище, Вероник даде воля на болката си и извика: „Да! Да!“

Потресен, епископът закри с ръка очите си и дълбоко се замисли.

— Помогнете на дъщеря ми! — изхлипа старицата. — Вижте как побледня!

— Тук е доста хладно, аз треперя — тихо каза госпожа Граслен и падна безчувствена в ръцете на двамата свещеници, които я отнесоха в замъка.

Когато дойде на себе си, тя видя епископа и свещеника да се молят на колене за нея.

— Ангелът, поселил се във вас, никога да не ви напуска — каза епископът, като я благослови. — Сбогом, дъще моя.

При тези думи госпожа Граслен се обля в сълзи.

— Значи, тя е спасена? — възкликна майка Совиа.

— И на земята, и на небето — обръщайки се, отвърна епископът и излезе от стаята.