Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (15)

15. Дьониз

На следващата нощ, спряла се насред пътя в пустинно място на три левги от Лимож. Дьониз, макар сломена от скръб и умора, помоли баща си да й разреши да се върне в Лимож заедно с Луи-Мари Ташрон, един от нейните братя.

— Какво ще правиш в този град? — смръщил вежди, рязко запита бащата.

— Татко — пошепна тя на ухото му, — ние трябва не само да заплатим на адвоката, който се бе нагърбил със защитата му, но и да върнем скритите от него пари.

— Да, това е вярно — отвърна честният човек и протегна ръка към кожената торбичка.

— Не, не! — възпротиви се Дьониз. — Той не е повече ваш син. Не този, който го е проклел, а които са го благословили ще възнаградят адвоката.

— Ще ви чакаме в Хавър — каза бащата. Призори, незабелязани от никого, Дьониз и брат й се върнаха в града. Когато по-късно полицията научи за тяхното пристигане, така и не можа да узнае къде се бяха укрили. Към четири часа сутринта, промъквайки се покрай стените, Дьониз и брат й се добраха до Горен Лимож. Бедната девойка не се осмеляваше да вдигне поглед от земята, боейки се да не срещне очи, видели как бе паднала главата на брат й. Намерили господин Боне, който въпреки крайната си умора се съгласи да се нагърби с ролята на баща и опекун на Дьониз за случая, те се отправиха към адвоката, живеещ на улица Комеди.

— Добър ви ден, бедни мои деца — каза адвокатът, след като приветствува отец Боне. — С какво мога да ви бъда полезен? Може би ще ме помолите да изискам трупа на вашия брат?

— Не, господине, — отвърна Дьониз, заливайки се в сълзи при тази мисъл, която дотогава не беше й минавала през ум. — Върнах се, за да се разплатя с вас, ако, разбира се, може да се заплати с пари вечният дълг.

— Но моля, седнете — рече адвокатът, забелязал, че Дьониз и свещеникът стоят прави.

Дьониз се обърна, извади от корсажа си две банкноти по петстотин франка, прикрепени с топлийка към ризата й, и като ги подаде на защитника на своя брат, седна на стола. Свещеникът отправи към адвоката студено изпитателния си поглед, който впрочем скоро омекна.

— Оставете тези пари за себе си, бедна девойко! Дори богатите не плащат така щедро за загубено дело.

— Господине — отвърна Дьониз, — не мога да ви послушам.

— Значи, парите не са ваши? — бързо запита адвокатът.

— Извинете — отвърна тя, поглеждайки отец Боне, за да разбере дали не ще оскърби Бога с тази лъжа.

Свещеникът не вдигна очи.

— Е добре — каза адвокатът, като задържа едната петстотинфранкова банкнота, а другата подаде на свещеника, — аз деля с бедните. А вие, Дьониз, ми дайте срещу тези пари, които сега са мои, вашето златно кръстче на кадифено кордонче. Ще го окача над камината като спомен за най-чистото и добро девиче сърце, каквото съм срещал в цялата си адвокатска кариера.

— О, аз ще ви го дам така, без пари! — възкликна Дьониз, като сне кръстчето и му го подаде.

— Господине — продума свещеникът, — аз ще взема тези петстотин франка, за да пренеса тялото на злочестото момче на монтенякското гробище. Бог, надявам се, го е опростил и Жан ще може да стане с цялото мое паство в деня на Страшния съд, когато праведници и покаяни грешници ще седнат със Сина человечески отдясно на Отца като ангели.

— Съгласен съм — отвърна адвокатът. Той улови Дьониз за ръката и я притегли към себе си, за да я целуне по челото; но всъщност целта му бе друга.

— Дете мое — прошепна той, — в Монтеняк няма човек с петстотинфранкови банкноти. Не са мнозина и в Лимож, където без банкова сметка не ги отпущат никому. А това ще рече, че някой ви е дал тези пари. Не ми казвайте кой, такъв въпрос не ви поставям, но чуйте добре какво ще ви кажа: ако е останало да довършвате в града още нещо, отнасящо се до вашия брат, бъдете внимателна. След отец Боне, както след вас и брат ви ще тръгнат шпиони. На всички е известно, че вашето семейство е напуснало този край. Щом узнаят, че сте тук, неусетно за самите вас ще бъдете поставени под наблюдение.

— Уви — каза тя, — няма какво повече да правя тук.

„Благоразумна е — помисли си адвокатът, изпращайки Дьониз. — Подучили са я, но и сама не е глупава.“

Към края на септември, в един от онези топли септемврийски дни, запазили яркия блясък на лятото, епископът даде вечеря на градските управници. Сред поканените бяха кралският прокурор и прокурорът при съда. Възникналите горещи спорове оживиха гостите и вечерята продължи повече от обикновено. Играха вист и табла — любимата игра на всички епископи. Към единайсет часа кралският прокурор излезе да се поразходи на горната тераса. Спрял се в ъгъла, той забеляза огън на острова, който една вечер бе привлякъл вниманието на абат Габриел и епископа, с една дума, острова на Вероник; този огън му напомни за все още неизяснените тайни на престъплението, извършено от Ташрон. Прокурорът недоумяваше кому е дотрябвало в този късен час да пали огън до реката. Тази загадка, поразила епископа и неговия секретар, внезапно избухна в съзнанието му така ярко, както пламтящият в далечината огън.

— Всички бяхме същински глупаци! — извика той. — Но сега съучастниците са в наши ръце.

И той избърза към салона, потърси господин Дьо Гранвил, пошепна на ухото му няколко думи, а после двамата изчезнаха; но абат Дьо Растиняк ги последва от вежливост, видя как се отправиха към терасата и също забеляза огъня на брега на острова.

„Тя е изгубена“ — помисли си той.

Пратениците на правосъдието пристигнаха обаче твърде късно. Дьониз и Луи-Мари, които Жан навремето бе научил да се гмуркат под водата, все още се намираха на брега на Виена на посоченото от Жан място. Луи-Мари Ташрон бе успял вече да се гмурне четири пъти и всеки път бе измъквал от речното дъно по двайсет хиляди златни франка. Първата сума бе скътана в копринена кърпа, вързана в четирите края. Кърпата тозчас бе изцедена от водата и хвърлена в отрано запаления голям огън. Дьониз не се отстрани от огъня, докато кърпата не изгоря напълно. Втората сума бе загъната в шал, а третата — в батистена носна кърпа. В момента, когато Дьониз хвърляше в огъня четвъртата обвивка, жандармите, придружени от полицейски комисар, сложиха ръка на тази важна улика, която девойката им предостави без каквото и да било вълнение. Това бе носна кърпа, върху която въпреки дългото престояване във водата още се виждаха следи от кръв. Подложена на разпит, Дьониз заяви, че следвайки нарежданията на своя брат, бе измъкнала от водата откраднатото злато; комисарят я запита защо бе изгорила обвивките. Тя отвърна, че е изпълнила поставено от брат й условие. Когато я запитаха в какво са били завити парите, тя смело отговори, без да си криви душата: в копринена кърпа, в батистена носна кърпа и в шал.

Носната кърпа, на която току-що бяха сложили ръка, принадлежеше на брат й.

Този нощен лов и съпровождащите го обстоятелства предизвикаха голям шум в град Лимож. Шалът подсилваше увереността, че Ташрон бе извършил престъплението от любов.

— Дори след смъртта си продължава да я пази — каза една дама, узнала за последните така ловко обезвредени разкрития.

— Може би в Лимож някой съпруг е констатирал, че една от кърпите на жена му липсва, но ще бъде принуден да мълчи — забеляза с усмивка главният прокурор.

— Дребните добавки към тоалета така неусетно могат да ни изложат, че от днес нататък всяка вечер ще проверявам гардероба си — подхвърли със смях старата госпожа Пере.

— Чии са малките крачета, следите от които така старателно бяха заличени? — запита господин Дьо Гранвил.

— Хм! Вероятно на някоя грозна жена — отвърна главният прокурор.

— Тя скъпо заплати грешката си — добави абат Дьо Гранкур.

— Знаете ли за какво говори това дело? — високо запита господин Дьо Гранвил. — То показва колко много са загубили жените след революцията, изравнила социалните съсловия. Подобна страст може да се срещне днес само у човек, който знае, че между него и възлюблената му лежи огромна пропаст.

— Вие приписвате на любовта твърде много тщеславие — възрази абат Дютей.

— А какво мисли госпожа Граслен?

— Какво може да мисли? Тя роди, както ми казваше, по време на екзекуцията и оттогава с никого не се е виждала, защото е тежко болна — отвърна господин Дьо Гранвил.

В това време в друг лиможки салон се разиграваше, бихме казали, комична сцена. Приятелите на съпрузите Де Вано дойдоха да ги поздравят за току-що полученото наследство.

— Жалко наистина, трябваше да помилват този нещастник — отвръщаше госпожа Де Вано. — Любовта, а не користолюбието, го доведе до убийство; човекът не бе порочен, нито зъл.

— Той бе толкова деликатен! — добави господин Де Вано. — И ако знаех къде е семейството му, непременно щях да му благодаря. Добри хора са тези Ташронови.