Арналдур Индридасон
Гласът (22)

21

Ерлендур гледа видеозаписите почти през цялата нощ.

Спести си малко време, като превърташе напред касетите, когато нямаше появяващи се хора пред камерата. Повече движение пред банката имаше в промеждутъка от девет сутрин докъм четири следобед, след което тълпата значително оредяваше и ставаше съвсем рехава, когато към шест часа двете туристически магазинчета затваряха. Входът към хотела беше отворен през цялото денонощие. До него имаше банкомат, покрай който през нощта минаваха малко хора.

Не забеляза нищо странно в деня на убийството на Гвюдлойгур. Хората, преминаващи през фоайето, се виждаха ясно, но Ерлендур не разпозна никого. Когато превърташе касетите с нощните записи, клиентите преминаваха като мълнии през вратата, спираха до банкомата и изчезваха отново навън. Някой и друг човек се връщаше обратно в хотела. Той оглеждаше всеки от тях внимателно, но не можа да свърже никого с Гвюдлойгур.

Забеляза, че служителите на хотела използваха този вход. Видя шефа на рецепцията и управителя на хотела. Видя и Осп да пробягва пред камерата и си помисли, че тя сигурно е била доволна да се отърве от това място и да се прибере вкъщи след работния ден. На едно място мярна Гвюдлойгур да преминава през преддверието и постави видеото на пауза. Това беше три дни преди убийството. Портиерът беше сам и вървеше с бавни крачки пред камерата. Погледна към банката, после обърна глава и погледна към туристическите магазинчета, след което изчезна в хотела. Ерлендур върна записа назад и отново изгледа записаното с Гвюдлойгур. Извъртя го четири пъти. Стори му се някак странно да го вижда жив. Спря записа на мястото, където Гвюдлойгур поглежда към банката, и започна да разглежда лицето му, застинало върху екрана на телевизора. Тук момчето хорист беше живо. Човекът, който някога бе притежавал нежен и изпълнен с болка момчешки глас. Момчето, което накара Ерлендур да потъне в най-болезнените си спомени, докато го слушаше да пее.

На вратата се почука. Той изключи видеото и телевизора и отвори вратата. Беше Ева Линд.

— Да не беше заспал? — попита тя и се шмугна в стаята покрай него. — Какви са тия касети? — каза тя, като видя купчината от видеокасети.

— Свързани са с разследването — отвърна Ерлендур.

— Стигнахте ли до някъде?

— Не. До никъде.

— Ти говори ли със Стина?

— Стина?

— За която ти казах. Стина! Питаше ме за курвите по хотелите.

— Не, не съм говорил с нея. Кажи ми друго, познаваш ли момиче, горе-долу на твоята възраст, казва се Осп и работи тук в хотела? Имате доста еднакво отношение към живота.

— Какво искаш да кажеш?

Ева Линд помоли баща си за цигара. Запали, поднесе огънче и на него и се просна на леглото. Ерлендур седна до бюрото и се загледа навън през прозореца в тъмната нощ. „Два дни до Коледа, помисли си той, после всички ще станем отново нормални.“

— По-скоро негативно настроена — каза той.

— Изглеждам ли ти много негативно настроена? — попита Ева Линд.

Ерлендур замълча. Откъм Ева Линд се разнесе свистене и от ноздрите й излезе цигарен дим.

— А ти какво, да не си олицетворение на щастието? — каза тя.

Ерлендур се усмихна.

— Не познавам никаква Осп — продължи Ева. — Тя какво общо има с разследването?

— Нищо общо няма с разследването — отвърна Ерлендур. — Или поне така си мисля. Тя е открила трупа и изглежда, че знае това-онова за нещата, които стават в хотела. Не е глупаво момиче. Може да се оправя сама и е устата. Малко ми прилича на теб.

— Не я познавам — повтори Ева.

Млъкна и се загледа в нищото пред себе си. Баща й я наблюдаваше и също мълчеше. Така минаваше времето. Понякога нямаха какво да си кажат един на друг. Друг път се караха жестоко. Никога не говореха за неща, които не ги засягаха, не говореха за времето или цените по магазините, за политика, спорт, дрехи или каквото и да било друго, с което хората убиваха времето си. Смятаха това за пълна глупост. Само те двамата, миналото им и настоящето, семейството, от което не стана семейство, защото Ерлендур го напусна, трагичната история на Ева и брат й, Синдри, злобното отношение на майка им към Ерлендур — само това имаше значение за тях, само тези неща бяха темата им на разговор и придаваха цвят на взаимоотношенията им.

— Какъв подарък искаш за Коледа? — попита най-накрая Ерлендур, нарушавайки мълчанието.

— Подарък за Коледа? — изненада се Ева.

— Да.

— Нямам нужда от нищо.

— Все от нещо трябва да имаш нужда.

— Ти какво си получавал като подарък за Коледа? Когато си бил малък.

Ерлендур се замисли. Спомни си за едни ръкавици.

— Някакви дреболии — каза той.

— Винаги ми се струваше, че мама дава на Синдри по-хубави подаръци, отколкото на мен — промълви Ева Линд. — А после престана да ми дава подаръци. Казваше, че съм ги продавала за дрога. Веднъж ми подари пръстен, който продадох. Брат ти получавал ли е по-хубави подаръци от теб?

Ерлендур усети, че тя се опитва внимателно да се промъкне в душата му. Дъщеря му често поставяше въпросите ребром и го вадеше от равновесие с прямотата си. В други случаи, а те бяха много по-редки, сякаш се опитваше да покаже малко тактичност.

Когато Ева лежеше в интензивното отделение след загубата на бебето и се намираше в дълбока кома, лекарят й бе казал на Ерлендур, че той трябвало да бъде при нея и да разговаря с нея колкото се може повече. Много възможно било да чува гласа му и да усеща присъствието му, макар и да не било сигурно, че разбира онова, което той й говори. Едно от нещата, които Ерлендур разказа тогава на Ева, беше за изчезването на брат му и как самият той бил спасен в планината. Когато Ева се съвзе и се прибраха в дома му, той я попита дали помни нещо от онова, което й бе казал в болницата, но тя не си спомняше нищо. Любопитството й обаче се събуди и тя не го остави на мира, докато не го накара да повтори всичко, което й беше разказвал в болницата и което не беше споделял с никого дотогава. Не беше говорил никога преди с дъщеря си за своето минало и на Ева, която иначе никога не се уморяваше да го обвинява и да му търси отговорност за нещастния си живот, й се стори, че някак се приближава към баща си, че го опознава по-добре, макар и да си даваше сметка, че далеч не го разбира напълно. Въпросът, който ядеше Ева през цялото време, караше я да беснее и да му бъде сърдита, все още оставаше неизяснен. Този въпрос определяше връзката помежду им повече от всичко друго. Разводите бяха нещо обикновено, тя разбираше това. Хората постоянно се разделят, някои го правят по лош начин и никога повече не разговарят един с друг. Тя си даваше сметка за това и не го коментираше. Но не можеше да проумее защо Ерлендур се бе разделил и с децата си. Защо не бе показал някаква заинтересованост, след като си тръгна, защо ги беше пренебрегвал, докато Ева сама не го бе издирила и намерила да стои самотен в мрачното си жилище в един панелен блок. За всичко това беше говорила многократно с баща си, но той все още не бе дал никакъв отговор на въпросите й.

— По-хубави подаръци? — възкликна Ерлендур. — Всичко беше еднакво. Всъщност точно като в стихотворението. „Най-малкото — свещ и карти за игра.“^[37] Понякога на човек му се иска да получи нещо по-вълнуващо и интересно, но родителите ми бяха бедни. В ония времена всички бяха бедни.

— А след като брат ти е умрял?

Ерлендур не отговори.

— Ерлендур? — каза Ева.

— Нямаше никакви подаръци, след като той изчезна — отвърна Ерлендур.

След гибелта на брат му никога вече не празнуваха Рождество. Беше минал почти месец от изчезването му. В семейството нямаше радост, нямаше подаръци, нито пък гости. Обичайно роднините на Ерлендур по майчина линия идваха в навечерието на Коледа и пееха коледни песни. Къщата им беше малка, хората седяха плътно притиснати един в друг и сякаш излъчваха топлина и светлина. Тази Коледа майка му не искаше да приема гости. Баща му изпадна в дълбока депресия и през повечето време лежеше в леглото. Не беше взел участие в издирването на момчето си, все едно знаеше по някакъв начин, че няма смисъл, сякаш осъзнаваше, че се е провалил, че синът му е мъртъв и нищо не може да направи. Никой нищо не можеше да направи и всичко беше само по негова вина.

Майка му беше неуморна. Погрижи се за Ерлендур, подтикваше хората да продължават с издирването, самата тя тръгна с тях. Върна се от планината, когато стана тъмно и беше безсмислено да се търси повече. Бе останала без сили, но щом се развидели, потегли към балкана преди всички останали. След време, когато стана ясно, че момчето й трябва вече да е умряло, тя продължи да търси с не по-малка енергия. Предаде се едва когато зимата настъпи с пълна сила, снегът стана дебел, а времето — непостоянно и опасно. Трябваше да приеме факта, че момчето е загинало в планината, да изчака пролетта, когато да поднови търсенето на тленните му останки. Всеки ден гледаше нагоре към планината, понякога кълнеше. „Трол да ви изяде вас, дето ми взехте детето.“

Мисълта за него, мъртъв горе в пустошта, беше непоносима. Ерлендур започна да го сънува в кошмарите си, от които се събуждаше с викове и плач. Виждаше го как се бори с виелицата, потънал в снега, обърнал се с гръб към бурята, а смъртта стои до него.

Ерлендур не разбираше как баща му може да седи вкъщи, докато другите търсят сина му, стигнали до предела на силите си. Изглежда, случката го бе пречупила и го бе превърнала в някаква безволева развалина. Ерлендур си мислеше за мощта на мъката — та баща му беше силен човек, пълен с жизненост, но загубата на детето малко по малко изсмука силата му и той никога не успя да се съвземе напълно.

По-късно, когато всичко бе отминало, родителите му се скараха, за първи и единствен път. Кавгата беше за случилото се и Ерлендур разбра, че майка му не е искала този ден баща им да ходи в планината, но той не я послушал. „А ако все пак имаш намерение да отидеш, казала тя, остави децата вкъщи.“ Той обаче не обърнал внимание на думите й.

И Коледите никога вече не бяха същите. След време родителите му намериха някакъв начин да се помирят. Майка му повече никога не спомена, че баща му не се е съобразил с желанието й. Той пък не признаваше, че е проявил странен инат, когато тя искала да му забрани да отиде в планината, че и да остави момчетата вкъщи. Нищо му нямало на времето и му се сторило, че тя твърде много се бърка в неговите работи. Родителите му предпочетоха да не говорят за случилото се помежду им, сякаш ако мълчанието бъдеше нарушено, то нямаше да остане нищо, което да ги свързва повече. В това именно мълчание Ерлендур започна да се чувства виновен, задето е оцелял.

— Защо тук е толкова студено? — попита Ева Линд и се зави по-плътно с палтото си.

— Парното не е в ред — отвърна Ерлендур. — Не ще да загрее. Какво ново при теб?

— Нищо. Мама все още се мъкне с някакъв тип. Запознали са се на едно празненство с хармоники. Не можеш дори да си представиш каква странна птица е той. Мисля, че все още използва брилянтин, реши си перчема на лимба и носи ризи с огромни яки. Започва да щрака с пръсти, щом чуе по радиото някоя стара боза: „Гордо плава моята ладия…“.

Ерлендур се усмихна. Ева за никого не се изказваше толкова гадно, колкото за „типовете“ в живота на майка й, които, изглежда, ставаха все по-смотани с всяка отминала година.

Помълчаха известно време.

— Опитвах се да си спомня каква съм била на осем години — внезапно каза Ева. — Всъщност не си спомням нищо, освен рождения ми ден. Не си спомням празненството, а само деня, когато навършвах осем години. Стоях на площадката пред блока и знаех, че имам рожден ден, ставах на осем. По някакъв начин този спомен, който иначе няма никакво значение, ме преследва оттогава. Само това — знаех, че имам рожден ден и ставам на осем години.

Тя погледна към Ерлендур.

— Каза, че той е бил осемгодишен. Когато е загинал.

— Същото лято имаше рожден ден, навърши осем.

— Защо никога не е бил намерен?

— Не знам.

— Но той е горе, в планината.

— Да.

— Костите му.

— Да.

— Осемгодишен.

— Да.

— Твоя ли беше вината? За смъртта му?

— Аз бях на десет години.

— Да, но…

— Ничия не беше вината.

— Но би трябвало да си мислил…

— Накъде биеш, Ева? Какво искаш да знаеш?

— Защо не ни потърси, мен и Синдри, след като си тръгна? — попита Ева Линд. — Защо не се опита да бъдеш с нас?

— Ева…

— Не си струваше, това ли е?

Ерлендур замълча и погледна през прозореца. Отново беше започнало да вали сняг.

— Свързваш тези две неща, така ли? — попита той накрая.

— Никога не получих обяснение за твоето заминаване. Хрумна ми, че…

— Че има нещо общо с брат ми ли? С това как е загинал? Искаш да го свържеш с това ли?

— Не знам — отвърна Ева. — Не те познавам изобщо. Минаха само няколко години, откакто те срещнах за пръв път, а и аз бях тази, която те издири. Историята с твоя брат е единственото, което знам за теб, като се изключи това, че си ченге. Никога не успях да разбера как си могъл да си тръгнеш от нас със Синдри. От децата си.

— Оставих майка ти да решава. Може би трябваше да бъда по-твърд и да получа право на свиждане с вас, но…

— … не си се интересувал — довърши изречението Ева.

— Не е вярно.

— Напротив. Защо? Защо не си се погрижил за децата си, така както е трябвало да го направиш?

Ерлендур не отговори и сведе поглед. Ева загаси третата си цигара. Изправи се, отиде до вратата на стаята и я отвори.

— Стина ще се срещне с теб утре тук в хотела — каза тя. — На обяд. Няма как да я пропуснеш, с новите й цици.

— Благодаря, че си говорила с нея.

— За нищо — добави Ева.

Поколеба се на прага на вратата.

— Какво искаш? — попита Ерлендур.

— Въобще не знам.

— Не, имам предвид като коледен подарък.

Ева погледна баща си.

— Бих искала да получа детето си обратно — каза тя и безшумно затвори вратата след себе си.

Ерлендур въздъхна тежко. Седя на леглото дълго време, без да помръдне. След това отново се зае да преглежда касетите. Човешки същества профучаваха през екрана, изпълнявайки своите коледни задачи, много от тях носеха торби и пакети с празнични покупки.

Беше стигнал до петия ден преди убийството на Гвюдлойгур, когато я видя. Първоначално я пропусна, но някъде в съзнанието му проблесна искра и той спря плейъра, превъртя касетата назад, като започна отново да преглежда кадрите. Не беше лицето й това, което събуди вниманието му. Бе нейната припряност, походката и високомерието. Ерлендур отново натисна бутона „плей“ на видеото и по-добре огледа жената в момента, в който тя влизаше в хотела. Отново върна записа назад. Около половин час по-късно тя се появи на излизане от хотела и в бърз ход мина покрай банковия клон и туристическите магазинчета. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно.

Той се изправи и втренчено се загледа в екрана на телевизора.

Това беше сестрата на Гвюдлойгур.

Тази, която не бе виждала брат си от десетилетия.