Арналдур Индридасон
Гласът (21)

20

На рецепцията Ерлендур попита за управителя на хотела, но му казаха, че бил отскочил до някъде. Главният готвач отказа да даде обяснение за определението „сводник“, с което го нарече. Ерлендур не беше срещал скоро толкова избухлив човек и си даде сметка, че в яростта си готвачът бе изтървал нещо, което иначе нямаше намерение да казва. Но не успя да изкопчи нищо повече от него, поне засега, пък и в кухнята той си беше на свой терен. За да изравни малко позициите и главно за да го разсърди още повече, Ерлендур обмисли варианта да прати четирима униформени полицаи в хотела, които да откарат главния готвач с полицейска кола в управлението на Квервисгата.

Известно време си поигра с тази идея, но реши за момента да отложи изпълнението й.

Вместо това се качи в стаята на Хенри Уапшот. Счупи поставения от полицията печат на вратата. Експертите бяха внимавали да не разместват нищо. Ерлендур дълго стоя на едно място, като се оглеждаше и търсеше нещо подобно на опаковка от тютюн за дъвчене.

Стаята беше за двама, с две легла, и двете неоправени. Изглеждаше като че ли Уапшот беше спал и в двете или бе имал гост за през нощта. На масата имаше грамофон, свързан с усилвател и две малки тонколони, на другата масичка стояха четиринайсетинчов телевизор, видеоплейър и две касети. Ерлендур пъхна едната в апарата и включи телевизора. Щом филмът тръгна, Ерлендур го изключи — Осп беше права за порното.

Полицаят отвори чекмеджетата на нощните шкафчета, претърси пътната чанта на Уапшот, провери в гардероба и в банята с тоалетната, но никъде не откри тютюн за дъвчене. Погледна и в кошчето за боклук, то беше празно.

— Елинборг беше права — каза Сигурдур Оли, който внезапно се появи в стаята.

Ерлендур се обърна.

— За какво говориш?

— Британците най-накрая изпратиха сведения за него — отвърна Сигурдур Оли и се огледа.

— Търся тютюн за дъвчене — осведоми го Ерлендур. — Открили са нещо подобно върху презерватива.

— Мисля, че знам защо той не искаше да се свърже с посолството си или с адвокат, надявал се е да му се размине — продължи Сигурдур Оли и започна да докладва информацията, която полицията в Англия бе изпратила за колекционера на грамофонни плочи.

Хенри Уапшот, неженен, няма деца, роден малко преди Втората световна война, през 1938 г., в Лондон. Семейството му по бащина линия имало няколко скъпи недвижими имота в близост до центъра на столицата. Някои били разрушени по време на войната, впоследствие били построени наново като луксозни жилищни и офисни сгради, които осигурили значително състояние на семейството. Уапшот нямал нужда да работи за прехраната си. Бил единствено дете, посещавал най-добрите училища във Великобритания, Итън и Оксфорд, но не се дипломирал. Когато баща му починал, Хенри поел управлението на семейния бизнес. За разлика от своя родител, той показал малък интерес към работата с недвижими имоти и скоро започнал да се появява само на най-неотложните срещи, докато и това не престанал да прави, прехвърляйки напълно управлението в ръцете на изпълнителния си директор.

Живеел в дома на родителите си и съседите му го смятали за странен самотник, учтив, но немногословен и дръпнат. Единственият му интерес бил колекционирането на грамофонни плочи, с които пълнел къщата. Купувал плочите по специализираните пазари или от разпродажби на наследствено имущество. Пътувал много поради колекционерската си страст и се говорело, че притежава една от най-големите частни колекции от грамофонни плочи в Англия.

Два пъти нарушавал закона и се числял към групата на сексуалните престъпници, към които британската полиция проявявала особено внимание. Първия път бил обвинен и осъден на затвор за изнасилване на дванайсетгодишно момче. Момчето живеело в съседство на Уапшот и двамата се запознали покрай взаимния си интерес към събиране на грамофонни плочи. Инцидентът станал в къщата на родителите на Уапшот и когато майка му научила за деянието на сина си, получила удар. Случаят се раздухал в английската преса, особено в жълтите вестници, където Уапшот, роден иначе във висшето общество, бил описан като някакво диво и свирепо животно. По време на разследването излязло наяве, че Уапшот плащал значителни суми на момчета и млади мъже за различни сексуални услуги.

Когато излязъл от затвора, майка му била вече починала. Той продал къщата на родителите си и се преместил в друг квартал. Няколко години по-късно влязъл отново в новините, когато две момчета в юношеска възраст съобщили, че Хенри Уапшот им предложил да се съблекат в дома му срещу заплащане. Отново бил обвинен в изнасилване. Хенри Уапшот се намирал в Баден-Баден, Германия, когато обвинението било повдигнато, и бил арестуван в Бренърс Хотел & Спа.

Не успели да докажат второто изнасилване и Уапшот се преместил в Тайланд, където запазил своето британско гражданство. Колекцията си от грамофонни плочи държал в Англия, където от време на време се връщал по причини, свързани с колекционерството. В тези случаи използвал майчиното си име, Уапшот, иначе по баща било Уилсон. Не се бил сблъсквал със закона след изселването си от Великобритания, а за пребиваването му в Тайланд не се знаело нищо.

— Разбираемо е защо е искал да не се разчува за престоя му — каза Ерлендур, след като Сигурдур Оли приключи с доклада.

— Изглежда, че е перверзник от най-лошия сорт — рече Сигурдур Оли. — Можеш да си представиш защо е избрал Тайланд.

— Значи, нямат нищо за него понастоящем? — попита Ерлендур. — Британската полиция?

— Не, доволни са, че са се отървали от него — отвърна Сигурдур Оли. — Излиза, че Елинборг беше в крайна сметка права.

— За какво, ще ми припомниш ли?

— Че интересът на Хенри към Гвюдлойгур, тоест към момчето хорист Гвюдлойгур, а не към Дядо Коледа, е бил сексуален. Тя ни нарече монаси, задето сме нямали нейната сила на въображението.

— Излиза, че Хенри е бил с него в стаичката долу и го е убил? Момчето хорист, което е обожавал?

— Не мога да го разбера това — каза Сигурдур Оли. — Не разбирам хора, които правят подобни неща, знам само, че те са най-големите извратеняци, които можеш да си представиш.

— Не му личеше, поне не на пръв поглед — отвърна Ерлендур и сръбна глътка зелен шартрьоз.

— Никога не им личи на тия проклети перверзници — допълни Сигурдур Оли.

Бяха се върнали на приземния етаж и седяха в малкия бар, който се намираше там. Пред бюфета имаше тълпа. Чуждестранните гости бяха весели и шумни. Очевидно бе, че са доволни от видяното и преживяното, бузите им се бяха зачервили, повечето носеха своите исландски вълнени пуловери.

— Успя ли да откриеш някаква банкова сметка на името на Гвюдлойгур? — попита Ерлендур. Запали си цигара и се огледа. Забеляза, че е единственият, който пуши на бара.

— В момента проверявам — отговори Сигурдур Оли и отпи малко бира.

Елинборг се появи на вратата и Сигурдур Оли й махна с ръка. Тя кимна и си запробива път към бара. Поръча си голяма бира и седна при тях. Сигурдур Оли я осведоми накратко за информацията, дадена от британската полиция за Хенри. Тя не се стърпя и се усмихна.

— Мамка му, знаех си го! — реагира тя.

— Какво?

— Че интересът му към момчето хорист е бил сексуален. Вероятно и интересът му към Гвюдлойгур също.

— Да не искаш да кажеш, че той и Гвюдлойгур са се забавлявали двамцата там долу? — попита Сигурдур Оли.

— Може би Гвюдлойгур е бил принуден да участва в това — каза Ерлендур. — Някой е имал нож.

— Мислиш ли, че трябва да прекараме Коледата по този начин, като обсъждаме всичко това? — изстена Елинборг.

— Не ти отваря апетита — отвърна Ерлендур и довърши чашата си шартрьоз.

Искаше му се да си вземе втора. Погледна часовника. Ако беше в офиса си, вече щеше да е престанал да работи. Суматохата на бара беше понамаляла и той махна с ръка към келнера.

— Значи, са били най-малко двама души при него в стаичката. Не можеш да заплашваш никого, ако си коленичил.

Сигурдур Оли погледна към Елинборг и си помисли, че май беше прекалил.

— Става все по-добре — каза Елинборг.

— Разваля вкуса на коледните кексчета — добави Ерлендур.

— Окей, но защо да намушква Гвюдлойгур? — попита Сигурдур Оли. — Че и не един път, а многократно. Сякаш напълно е изгубил контрол. Ако Хенри го е нападнал, то би трябвало нещо да се е случило или да е било казано, нещо, което е вбесило английския извратеняк.

Ерлендур все пак реши да си поръча още едно. Другите двама отказаха и едновременно погледнаха часовниците си, Коледа настъпваше с все по-голяма скорост.

— Мисля, че е бил с жена в стаята си — каза Сигурдур Оли.

— Измериха нивото на кортизол в слюнката по презерватива — рече Ерлендур. — Напълно в нормални граници. Тази, която е била с Гвюдлойгур, може да си е била тръгнала, когато са го убили.

— Изглежда ми малко вероятно — отвърна Елинборг, — ако съдим по това как го намерихме.

— Който и да е бил с него, не го е принуждавал да прави каквото и да било — каза Ерлендур. — Мисля, че с това сме съвсем наясно. Ниското ниво на кортизол показва, че не е бил под стрес, нито в състояние на силна възбуда.

— Тогава е курва — подхвана Сигурдур Оли, — която просто си е вършела работата.

— Не можем ли да приказваме за нещо по-приятно? — умолително попита Елинборг.

— Може да се окаже, че в хотела се краде и че Дядо Коледа е знаел за това — допълни Ерлендур.

— За което да е бил убит ли? — попита Сигурдур Оли.

— Не знам. Освен това може да излезе, че под покровителството на управителя в хотела се върти някаква не много голяма проституция. Не съм съвсем сигурен за това, но са все неща, които трябва да проверим.

— Гвюдлойгур свързан ли е с тази работа? — попита Елинборг.

— Ако вземем предвид в какво положение го намерихме, не можем да го изключим — отвърна Сигурдур Оли.

— Какво става с твоя човек? — обърна се Ерлендур към Елинборг.

— Дори не се изпоти в Окръжния съд — отвърна Елинборг и отпи от бирата си.

— Момчето все още не е свидетелствало срещу баща си, нали? — намеси се Сигурдур Оли, който също беше запознат със случая.

— Мълчи като гроб горкото момче — каза Елинборг. — А мръсникът продължава да държи на своето. Отказва да признае, че е нанесъл побой на детето. Освен това има и добър адвокат.

— Ще си върне ли попечителството над детето?

— Напълно е възможно.

— А момчето? — попита Ерлендур. — То иска ли да се върне при него?

— Това е най-чудното в цялата работа — отвърна Елинборг. — Детето е все още много привързано към баща си. Сякаш мисли, че си заслужава всичко, което му се е случило.

Помълчаха.

— В хотела ли ще стоиш на Коледа, Ерлендур? — попита накрая Елинборг. В гласа й се долавяха обвинителни нотки.

— Не, май ще се прибера вкъщи — отбеляза Ерлендур. — Може да поканя Ева, да сваря пушен агнешки бут.

— Тя как е? — попита Елинборг.

— Ами горе-долу — каза той. — Добре, надявам се.

Личеше му, че лъже, и знаеше, че са разбрали. Колегите му бяха запознати с бедите, сполетели дъщеря му, но рядко говореха за това. Знаеха и че Ерлендур желае да разговаря на тази тема колкото се може по-малко и никога не разпитваха за подробности.

— Утре е Торлауксмеса^[33] — намеси се Сигурдур Оли. — Елинборг, ти готова ли си с всичко за празника?

— С нищо не съм готова — изпъшка тя.

— Мисля си за това събиране на плочи — продължи Ерлендур.

— И какво за него? — попита Елинборг.

— Това не е ли нещо, което започва в детството? — каза Ерлендур. — Не че знам каквото и да било, аз лично никога нищо не съм колекционирал. Но това не е ли интерес, който се ражда, когато човек е дете, когато започва да събира картички с артисти, самолетчета и, естествено, пощенски марки, кинопрограми или грамофонни плочи? При повечето хора желанието да събират нещо отминава с възрастта, но някои продължават да колекционират книги или плочи, докато хвърлят топа.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Мисля си за колекционерите на плочи като Уапшот, макар те, разбира се, да не са извратени като него. Питам се дали събирането не е свързано с някаква натрапчива идея от детството. Дали не е свързано с нуждата им да държат нещо, което иначе би изчезнало от живота им, а те искат да го запазят възможно най-дълго. Колекционирането не е ли опит да се съхрани нещо от детството? Нещо, свързано със спомените на човека, нещо, което той не иска да пусне и постоянно подхранва и отглежда чрез болезнената си склонност?

— Един вид, Уапшот колекционира плочи на момчета хористи от носталгия по детството? — попита Елинборг.

— И когато детската му мечта се появява в действителност тук в хотела, той превърта — допълни Сигурдур Оли. — Момчето е станало мъж на средна възраст. Нещо подобно ли намекваш?

— Не знам.

Ерлендур разсеяно оглеждаше туристите в бара. Забеляза човек на средна възраст, азиатец, но говореше английски с американски акцент. Беше с нова видеокамера и снимаше приятелите си. На Ерлендур изведнъж му просветна — може би в хотела имаше охранителни камери. Изобщо не се бе замислял за това. Управителят не бе споменавал за такива, нито пък шефът на рецепцията. Погледна Сигурдур Оли и Елинборг.

— Абе, вие питахте ли дали има охранителни камери в хотела? — попита той.

Колегите му се спогледаха.

— Не трябваше ли ти да провериш това? — каза Сигурдур Оли.

— Забравих! — отвърна Елинборг. — Коледата и всичко това…! Просто забравих.

Шефът на рецепцията погледна Ерлендур и поклати глава. Каза, че по този въпрос в хотела следвали много твърда политика. Никакви охранителни камери нямало в сградата, нито във фоайето, на рецепцията, в асансьора или коридорите, нито по стаите. Особено по стаите, естествено.

— Иначе тук нямаше да има никакви гости — обясни шефът на рецепцията сериозно.

— Да, досетих се — отвърна Ерлендур разочаровано.

За кратък миг бе хранил надежда, че камерите са записали нещо, което да им е от полза, което не се припокрива със свидетелските показания, нещо различно от откритото от полицаите.

Отдалечи се от рецепцията и мислеше да се върне в бара, когато шефът на рецепцията го повика.

— Тук, в южната част, от другата страна на сградата има банков клон. Има и туристически магазинчета. Оттам може да се влезе в хотела. Значително по-малко хора използват този вход. Банката със сигурност има охранителни камери. Но те най-вероятно са записали само клиенти на банката.

Ерлендур беше вече забелязал тази банка и магазинчетата. Отправи се натам, но банковият клон беше затворен. Погледна нагоре и съгледа над вратата почти невидимото око на камера. Банката беше пуста. Почука на стъклото на вратата толкова силно, че тя започна да се тресе, но нищо не се случи. Накрая вдигна телефона си и нареди управителят на клона да се яви незабавно.

Докато чакаше, Ерлендур разгледа стоките, които се продаваха в туристическите магазинчета на безбожна цена: чинии с нарисувани по тях Гутлфос^[34] и Гейзир^[35], статуетки на Тор^[36], ключодържатели с лисича козина, стенни плакати с видовете китове, които могат да се срещнат по бреговете на страната, палта от тюленова кожа, които струваха колкото месечната му заплата. Науми си да си купи нещо за спомен от тази чудновата Турист-Исландия, дето я нямаше никъде другаде, освен в съзнанието на богатите туристи, но не успя да намери нищо достатъчно евтино.

Управителят на банковия клон беше около четиридесетгодишна жена. Готвеше се да ходи на коледно гости и изобщо не остана доволна от това, че я забавиха. Първоначално си помисли, че са обрали нейния банков клон. Двамата униформени полицаи, които похлопаха на вратата й и я помолиха да ги последва, не й казаха за какво става въпрос. Изгледа със сърдити очи чакащия пред банката Ерлендур, след като той й съобщи, че трябва да прегледа записите от охранителната й камера. Запали си нова цигара от фаса на старата, а Ерлендур си помисли, че не беше срещал такъв истински пушач от години.

— Това не можеше ли да почака до утре? — попита тя студено.

Ерлендур сякаш чу как от устата й падат ледени висулки и си каза, че не би искал да дължи нещо на тази жена.

— Това ще те убие — каза той и посочи цигарата.

— Още не ме е убило — отвърна тя. — Защо ме домъкна дотук?

— Заради убийството — отговори Ерлендур. — Убийството тук в хотела.

— И? — попита тя, без изобщо да се впечатли от чутото.

— Опитваме се да ускорим разследването — каза той и направи неуспешен опит да се усмихне.

— Що за глупост! — възкликна тя и направо нареди на Ерлендур да я последва. Двамата полицаи, които я доведоха, си бяха тръгнали, определено щастливи от възможността да се отърват от тази жена, която през целия път бе изливала върху им ругатни и обиди. Управителката на клона отиде с Ерлендур до служебния вход на банката, въведе код, с който отвори вратата, и му каза да побърза.

Банковият клон беше малък. В офиса на управителката имаше четири малки екрана, свързани с камерите зад двамата касиери на банката в салона за обслужване на клиенти и над входа. Жената включи екраните и обясни на полицая, че камерите бръмчели денонощно и всичко се записвало на касети, които пък се пазели в продължение на три седмици, след това се ползвали отново за запис. Записващото устройство било в малкото мазе под банката.

Жената го заведе долу, пушейки трета цигара, и му посочи касетите, върху които датата и местоположението на записващата камера бяха старателно обозначени. Пазеха се в заключен шкаф.

— Тук всеки ден идва охранител от банката — рече тя — и се грижи за всичко това. Не разбирам от тия неща и ще те помоля да не бърникаш нищо, което не ти влиза в работата.

— Благодаря ти много — каза покорно Ерлендур. — Иска ми се да започна от деня, в който е извършено убийството.

— Заповядай! — отвърна тя и пусна изпушената си цигара на пода, като внимателно я стъпка с крак.

Ерлендур намери касетата с нужната му дата и обозначението „преддверие“. Сложи я във видеоапарат, свързан с неголям телевизор. Реши, че няма смисъл да разглежда записите от камерите при касиерите.

Управителката на клона погледна златния часовник на ръката си.

— На тази касета е записано цяло денонощие — изпъшка тя.

— Как се справяш с това? — попита Ерлендур. — В работата?

— Какво имаш предвид с това как се справям?

— С пушенето. Какво правиш?

— Какво те засяга?

— Не ме засяга — побърза да каже Ерлендур.

— Защо просто не вземеш касетата? — попита тя. — Не мога да остана повече. Отдавна трябваше да съм на едно място и нямам намерение да ти вися на главата, докато прегледаш всички касети.

— Да, имаш право — отвърна Ерлендур. Погледна касетите в шкафа. — Ще взема тези, половин месец преди убийството. Това са четиринайсет касети.

— Знаете ли кой е убил човека?

— Все още не — каза Ерлендур.

— Добре си спомням този мъж — продължи тя. — Портиера. Работя тук като началник на клона вече седем години — добави тя за разяснение. — Дружелюбен и отзивчив човек беше, така мисля.

— Разговаряла ли си с него наскоро?

— Никога не съм говорила с него. Дори една дума не сме разменяли.

— Клиент ли ви е бил? — попита Ерлендур.

— Не, нямаше сметки при нас. Поне доколкото знам. Никога не съм го виждала да влиза в нашия клон. Притежавал ли е някакви пари?

Ерлендур пренесе четиринайсетте касети в стаята си, като поиска да му донесат видео и телевизор. Надвечер вече преглеждаше първите записи, когато телефонът му иззвъня. Беше Сигурдур Оли.

— Трябва да предявим обвинение или да го пуснем да си ходи — каза той. — А реално нямаме нищо срещу него.

— Той оплаква ли се?

— Не е казал и дума.

— Поиска ли адвокат?

— Не.

— Оформи обвинение за детско порно!

— Детско порно ли?

— В стаята му имаше касети с детско порно. Забранено е притежаването на такива. Имаме и свидетел, който го е видял да зяпа тази отврат. Ще го задържим за порното, после ще видим. Не искам да се измъкне в Тайланд толкова скоро. Трябва да разберем дали наистина се е разхождал из града в деня, когато Гвюдлойгур е бил убит. Нека малко се поизпоти в килията, пък ще видим какво ще излезе.