Арналдур Индридасон
Гласът (19)

18

Уапшот напусна хотела, придружен от двамата полицаи. Докладваха на Ерлендур, че момичето Осп, което бе открило трупа, изпълнява служебните си задължения на четвъртия етаж. Той взе асансьора за нагоре и щом пристигна на етажа, я видя да изкарва количка с мръсно бельо от една от стаите. Момичето се бе съсредоточило в работата си и не обърна никакво внимание на Ерлендур до момента, в който той се приближи до нея и я заговори. Тя вдигна поглед към него и веднага го разпозна.

— А, това ти ли си? — попита тя безучастно.

Изглеждаше още по-уморена и умърлушена, отколкото беше в стаята за почивка на персонала, когато я срещна за първи път. Ерлендур си помисли, че Коледата в нейния живот май също не е време за радост.

— Коледата скапва ли те? — попита я.

Тя не му отговори, бутна количката към следващата врата и почука, изчака известно време, след което извади ключове, отвори вратата и влезе в стаята. За всеки случай извика от вратата към вътрешността на стаята, да не би вътре да имаше някой, който да не е чул почукването, и се зае да разтребва. Оправи леглото, събра кърпите от пода в банята, напръска огледалата с почистващ препарат. Ерлендур се намъкна в стаята след нея и се загледа в действията й. След малко тя сякаш забеляза, че я е последвал.

— Не можеш да влизаш вътре! — скастри го тя. — Това е лично пространство.

— Ти се грижиш и за стая 312 на долния етаж — каза Ерлендур. — На един англичанин. Хенри Уапшот. Странна птица. Да си забелязвала нещо необичайно в стаята му?

Тя го погледна, сякаш не разбираше съвсем какво иска да каже.

— Като например окървавен нож? — допълни той и се опита да се усмихне.

— Не — отговори Осп. — Нищо.

Замисли се и попита:

— Какъв нож? Той ли е убил Дядо Коледа?

— Не си спомням как го формулира ти последния път, когато разговаряхме, но каза, че някои от гостите ви опипвали. Стори ми се, че говориш за сексуален тормоз. Той такъв ли беше?

— Не, аз го видях само един път.

— И нямаше нищо, което…

— Той побесня — каза тя. — Когато влязох в стаята.

— Побесня ли?

— Явно му попречих за нещо. Направо ме изхвърли. Разпитах колегите и се оказа, че той изрично е поискал на рецепцията стаята му да не се чисти. На мене не ми бяха предали. Тия скапани служители тук… Никой нищо не ти казва. Затова и влязох, а той, като ме видя, направо полудя. Нахвърли се върху мен, тъпакът. Сякаш от мен зависят нещата в тоя хотел. Би трябвало да се нахвърли върху управителя.

— Малко е странен.

— Гадняр.

— Имам предвид Уапшот.

— Да, и двамата.

— Значи, не си забелязала нищо необичайно при него?

— Всичко бе потънало в боклуци, но нищо необичайно.

Осп спря да разтребва, известно време остана неподвижна и се загледа умислено в Ерлендур.

— Стигнахте ли донякъде? С Дядо Коледа?

— Не много далече — отвърна Ерлендур. — Защо?

— Това тук е странен хотел — каза Осп, понижи глас и огледа коридора.

— Странен ли? — възкликна Ерлендур. Стори му се, че девойката внезапно стана несигурна и неспокойна. — Страхуваш ли се от нещо? От нещо тук в хотела?

Осп не отговори.

— Да не се боиш да загубиш работата си?

Тя го погледна.

— Да бе, как не, това е точно работата, която човек не иска да загуби.

— Тогава какво?

Осп се поколеба, но след малко взе решение, сякаш не си струваше повече да се безпокои за това, което искаше да каже.

— В кухнята крадат — рече тя. — Колкото могат повече. Мисля, че не им се е налагало да пазаруват за къщи от години.

— Крадат?

— Всичко, което не е завинтено за пода.

— Кои те?

— Не казвай, че си го чул от мен. Главният готвач. Преди всичко той.

— А ти откъде знаеш?

— Гюли ми каза. Той знаеше всичко, което става в хотела.

Ерлендур си припомни как си бе взел от шведската маса парче телешки език и как главният сервитьор го беше видял и смъмрил. Спомни си строгия му глас.

— Кога ти го каза?

— Ами горе-долу преди два месеца.

— И какво? Притеснен ли беше? Мислеше ли да каже на някого? Защо го е казал на теб? Аз си мислех, че ти изобщо не го познаваш.

— Изобщо не го познавах. — Осп замлъкна. — В кухнята все ме подкачаха — продължи тя след малко, — говореха мръсотии. „Как си там долу?“ и тем подобни. Всички простотии, които такива идиоти могат да измислят. Гюли ги чу и поговори с мен. Каза ми да не се притеснявам. Каза още, че те всички били крадци и той можел да ги издаде, ако поискал.

— Заплаши ли, че ще ги издаде?

— Не заплаши никого — отвърна Осп. — Каза го ей тъй, колкото да ме успокои.

— Какво крадат те? — попита Ерлендур. — Той даде ли някакъв пример?

— Каза, че управителят на хотела знаел, но не правел нищо по въпроса. Че самият той крадял. Купувал контрабандни стоки за баровете. Гюли и това ми каза. Главният сервитьор е в комбина с него.

— Гвюдлойгур ли ти го каза?

— И след това си прибират разликата.

— Защо не ми разказа тези неща, когато говорихме първия път?

— Има ли някакво значение?

— Може да се окаже, че има.

Осп повдигна рамене.

— Не знаех, пък и не бях съвсем на себе си, след като го намерих. Гвюдлойгур. С презерватива. И с пробожданията от нож.

— Видя ли някакви пари край него?

— Пари ли?

— Наскоро бил получил малка сума, но не знам дали парите са били у него, когато е бил нападнат.

— Не съм видяла и стотинка.

— Не си — каза Ерлендур. — И не си взела парите? Когато си отишла при него.

Осп престана да работи, ръцете й се отпуснаха.

— Искаш да кажеш, че съм ги откраднала ли?

— Подобни неща се случват.

— Ти мислиш, че…

— Взе ли ги?

— Не.

— Имала си възможност.

— Както и онзи, който го е убил.

— Така е — съгласи се Ерлендур.

— Не съм видяла и стотинка.

— Не си, добре.

Осп започна отново да бърше. Пръскаше почистващ препарат върху тоалетната чиния и търкаше енергично, преструвайки се, че Ерлендур го няма. Той я понаблюдава как работи, след което й поблагодари за отделеното време.

— А какво имаше предвид с това, че си му попречила? — попита той, спирайки се на вратата. — На Хенри Уапшот. Едва ли си влязла много навътре в стаята, ако си извикала предварително, както направи одеве.

— Той не ме чу.

— Какво правеше той?

— Не знам дали мога да…

— Това няма да го казвам никому.

— Гледаше телевизия — каза Осп.

— И не би искал това да се разчува — прошепна Ерлендур заговорнически.

— Или по-скоро видео — обясни Осп. — Беше порно. Отвратително.

— Пускате ли порнофилми в хотела?

— Не и такива, те са забранени навсякъде.

— Какви такива?

— Детско порно. Казах на управителя на хотела за това.

— Детско порно? Какво порно?

— Какво ли? Да ти го описвам ли?

— Кой ден се случи това?

— Проклетият му перверзник!

— Кога стана това?

— В деня, когато намерих Гюли.

— Управителят на хотела какво направи?

— Нищо — отвърна Осп. — Нареди ми да си затварям устата за случая.

— Знаеш ли какъв е бил Гвюдлойгур?

— Портиерът ли? Беше портиер. Нещо друго ли е бил?

— Да, когато е бил малък. Тогава е бил хорист и е имал много добър глас. Чух го как пее на запис.

— Хорист?

— Всъщност дете звезда. После по някакъв начин всичко е отишло по дяволите в живота му. Навлязъл в пубертета и нещата приключили.

— Не знаех това.

— Не, никой не е знаел повече нищо за Гвюдлойгур — каза Ерлендур.

Замълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Така мина известно време.

— Коледата скапва ли те? — попита той отново.

Все едно че си бе намерил сродна душа.

Тя се обърна към него.

— Коледата е за щастливите хора.

Ерлендур гледаше Осп и някакво почти невидимо подобие на усмивка се появи на лицето му.

— Ще ти е интересно да се запознаеш с дъщеря ми — рече той и извади мобилния си телефон.

Сигурдур Оли прие с учудване информацията на Ерлендур за парите, които по всяка вероятност Гвюдлойгур е имал в стаята си. Поговориха си, че би трябвало да се проверят приказките на Уапшот за посещението му на пазарите за грамофонни плочи по времето, когато е било извършено убийството. Когато Ерлендур се обади, Сигурдур Оли стоеше пред килията на Уапшот и описа на колегата си обстоятелствата, при които беше взета проба от слюнката на британеца.

Килията, в която бил затворен, разказа Оли, била видяла доста престъпници, всякакви, от нещастни скитници до насилници и убийци. Те били надраскали стените или надрали в боята бележки за нерадостния си престой в ареста. В килията имало голям съд за тоалетна, както и закрепено за пода легло. Върху него бил проснат тънък дюшек с твърда възглавница. В килията нямало прозорец, а високо над арестанта светела силна флуоресцентна лампа, която не се гасяла никога, така че да не може да се разбере кога е ден и кога — нощ.

Хенри Уапшот стоял вдървено до стената срещу тежката стоманена врата. Двама надзиратели го държали. Елинборг и Сигурдур Оли също били в килията със съдийска заповед за вземане на биологична проба. Присъствала и Валгердур с пръчица с памук в ръка, готова да вземе проба от слюнката.

Уапшот я гледал с изцъклен поглед, сякаш тя била самият дявол, дошъл да го завлече със себе си долу във вечния пъклен огън. Очите му направо щели да изскочат от орбитите си. Дърпал се колкото можел по-далече от нея и каквото и да опитвали, не успявали да го накарат да си отвори устата.

Накрая го проснали на земята и му запушили устата и носа. В един момент той не издържал и отворил уста да си поеме въздух. Валгердур веднага му завряла тампона в зейналата паст и събирала слюнка, докато на Уапшот не му се догадило. Тогава извадила клечката с памук от устата му.