Арналдур Индридасон
Гласът (17)

16

По-късно вечерта бе издадена заповед за задържането на Хенри Уапшот. Заловиха го, преди да се качи на самолета за Лондон. Откараха го в ареста на полицията на Квервисгата, а Ерлендур получи разрешение за претърсване на стаята му в хотела. Служителите от Техническия отдел пристигнаха около полунощ. Преровиха стаята, очаквайки да намерят оръжието, с което бе извършено убийството, но не откриха нищо. Освен една пътна чанта, която Уапшот очевидно смяташе да остави в хотела, принадлежности за бръснене в банята, стар грамофон, подобен на този в стаята на Ерлендур, телевизор, видеоплейър, няколко английски вестника и списания. Между тях и Record Collector^[30].

Специалистът по пръстови отпечатъци търсеше доказателства за присъствието на Гвюдлойгур в стаята. Провери всички повърхности, включително касите на вратите. Ерлендур стоеше в коридора и наблюдаваше работата на експертите. Искаше му се да си запали цигара, може би и да изпие чашка шартрьоз, защото Коледата настъпваше, искаше си стола и книгите. Мислеше да се прибере вкъщи. Всъщност не знаеше какво прави в този хотел на смъртта, не знаеше какво да прави и със самия себе си.

Белият прашец за взимане на отпечатъци се сипеше по пода.

Ерлендур видя управителя на хотела да се клатушка по коридора. Бе извадил кърпата си, пуфтеше и пъшкаше. Надникна в стаята, където експертите си вършеха работата, и се ухили до ушите.

— Разбрах, че си го хванал — каза той и изтри с кърпата врата си. — И че бил чужденец.

— Къде го разбра това нещо? — попита Ерлендур.

— Е, по радиото — отвърна управителят.

Не можеше да скрие радостта си, в крайна сметка новините бяха добри — човекът бе открит, извършителят на черното дело не беше исландец, не беше и от работещите в хотела. Управителят си пое дъх.

— По новините казаха, че бил арестуван на летището в Кеплавик. Опитвал се да излети за Лондон. Британец ли е?

Мобилният телефон на Ерлендур започна да звъни.

— Не знаем дали той е човекът, когото търсим — каза той и вдигна телефона.

— Не ти трябва да идваш в управлението — чу се гласът на Сигурдур Оли, когато Ерлендур отговори. — Не и засега.

— А ти не трябваше ли да си на питка? — попита Ерлендур и се отдалечи от управителя с телефона на ухото.

— Той е пиян — отвърна Сигурдур Оли. — Хенри Уапшот. Няма смисъл да се говори с него. Дали да не го оставим да си отспи тази нощ и да говорим с него утре сутрин?

— Той създаде ли някакви проблеми?

— Не, съвсем не. Казаха, че ги бил последвал кротко и мирно, без да вдига шум. Спрели са го на паспортната проверка и са го задържали в стаята за претърсване. Щом полицаите дошли, го завели направо в колата и оттам — в Рейкявик. Никакви проблеми. Бил е много мълчалив и заспал в колата, на път към града. Сега спи в килията си.

— Излязло е по новините, както разбрах — каза Ерлендур. — Това с ареста. — Той погледна към управителя на хотела. — Хората се надяват, че сме хванали правилния човек.

— Той носеше само една ръчна чанта със себе си. Голямо куфарче за документи.

— Има ли нещо в него?

— Грамофонни плочи. Стари. Същите винилови боклуци, каквито намерихме долу в килера, в мазето.

— Искаш да кажеш плочи на Гвюдлойгур ли?

— На такива ми приличат. Не много обаче. Но има и други плочи. Можеш да ги разгледаш утре.

— Той издирва плочите на Гвюдлойгур.

— Може би е успял да прибави нещо към колекцията си — каза Сигурдур Оли. — Да се видим ли тук в управлението утре сутринта?

— Трябва ни проба от слюнката му — рече Ерлендур.

— Ще се погрижа за това — отвърна Сигурдур Оли и прекъсна разговора.

Ерлендур напъха телефона обратно в джоба си.

— Признал ли си е? — попита управителят. — Признал ли си е вече за убийството?

— Ти спомняш ли си за него отпреди, тук в хотела? Хенри Уапшот. От Великобритания. Човек около шейсетте. Каза ми, че идвал за първи път в Исландия, но се оказа, че е отсядал в този хотел и преди.

— Не си спомням за никого с такова име. Имаш ли негова снимка?

— Ще трябва да намеря. И да разбера дали някой от персонала го е познавал. Може пък някой да си спомни нещо за него. Няма значение дали е дреболия, или не.

— Надявам се да можеш да приключиш с този въпрос — каза управителят и въздъхна тежко. — Няколко резервации бяха отменени заради убийството. Главно от исландци. Сред чужденците не се е разчуло толкова много. Но консумацията на шведската маса намаля, поръчките са по-малко. Не трябваше да го оставям да живее долу в мазето. Ето какво прави добрината с човека! Проклетата добрина!

— Тя направо се стича от теб — отбеляза Ерлендур.

Управителят го погледна, несигурен дали полицаят не го занася, но лицето на Ерлендур си остана безизразно. Началникът на Техническия отдел излезе в коридора при тях, поздрави управителя и дръпна Ерлендур настрани.

— Всичко изглежда като при типичен турист в малка стая за двама в рейкявикски хотел — каза началникът. — Оръжието на убийството не лежи на масата, ако си се надявал на това, няма кървави дрехи в чантата му, всъщност — нищо, което да го свързва с човека от мазето. Вътре направо гъмжи от пръстови отпечатъци. Но е очевидно, че човекът е бягал. Оставил е стаята така, сякаш е имал намерение да отскочи до бара. Електрическата му самобръсначка е все още включена в контакта. На пода има допълнителен чифт обувки, също и чехли, негови лични, не на хотела. Фактически това е единственото, което можем да ти кажем сега. Човекът е бързал, бягал е.

Началникът на Техническия отдел отново изчезна в стаята, а Ерлендур се приближи към управителя.

— Кой се грижи за почистването на етажа? — попита той. — Кой влиза в стаите? Жените или мъжете, които чистят, разменят ли си етажите?

— Знам кои камериерки са на този етаж — отвърна управителят. — Тук няма мъже, по понятни причини.

Каза го подигравателно, сякаш почистването съвсем очевидно си беше женска работа.

— И кои са те? — попита Ерлендур.

— Ами например момичето, с което ти говори.

— Момичето, с което говорих ли?

— Тази в мазето — отвърна управителят. — Която откри трупа. Момичето, дето намери Дядо Коледа мъртъв. Това е нейният етаж.

Ева Линд го чакаше в коридора, когато Ерлендур се качи в стаята си, два етажа по-нагоре. Тя седеше на земята, облегната на стената и отпуснала глава на коленете си. Ерлендур помисли, че е заспала. Но като се приближи към нея, тя вдигна глава и протегна краката си напред.

— Дяволски ми е забавно да идвам в този хотел — рече тя. — Няма ли вече да се замъкнеш вкъщи?

— Това ми беше намерението — отвърна Ерлендур. — Взе да ми писва тази сграда.

Той прекара картата през електронния четец на ключалката и вратата се отвори. Ева Линд се изправи на крака и го последва в стаята. Ерлендур затвори вратата, а Ева се просна върху леглото му. Той седна до малкото бюро.

— Върви ли кейсът^[31]? — попита Ева Линд, докато лежеше по корем със затворени очи, все едно се опитваше да заспи.

— Бавно — отвърна Ерлендур. — И престани да използваш думи като „кейс“! Какво му е трудното да кажеш: как върви разследването?

— Пич, ’земи млъкни! — каза Ева Линд все още със затворени очи.

Ерлендур се усмихна. Гледаше дъщеря си на леглото и се питаше що за възпитател би излязъл от него. Щеше ли да й поставя прекалено много изисквания? Щеше ли да я запише на балет? Да я натиска да учи пиано? Да се надява, че ще я превърне в малък гений? Щеше ли да я удари, ако изпуснеше бутилката му с ликьор на пода?

— Там ли си? — попита тя с все още затворени очи.

— Да, тук съм — промълви уморено Ерлендур.

— Защо не казваш нищо?

— Какво да казвам? Какво толкова има да се казва?

— Ами например какво правиш в този хотел. В действителност.

— Не знам. Не ми се искаше да се прибирам в апартамента. Малко разнообразие.

— Разнообразие? Дали ще киснеш сам в тая стая, или ще висиш сам вкъщи — каква е разликата?

— Искаш ли да чуеш малко музика? — попита Ерлендур, опитвайки се да отклони разговора от себе си.

Започна да разказва на дъщеря си за случая, от самото начало, по-скоро за да си изясни сам ситуацията. Каза й за момичето, което намерило прободения с нож Дядо Коледа, и че портиерът някога е бил изключително добър певец хорист. Че двете му издадени плочи са много търсени сред колекционерите. Че гласът му е уникален.

Протегна се и взе плочата, която още не бе прослушал. Тя беше със запис на два псалма и очевидно бе издадена за Коледа. На лицевата страна на обложката имаше снимка на усмихнатия Гвюдлойгур с коледна шапка на главата. Ерлендур се замисли за иронията на съдбата. Сложи плочата на грамофона и гласът на момчето запя прекрасна горчиво-сладка песен. Ева Линд отвори очи и се изправи в леглото.

— Ти майтапиш ли се? — рече тя.

— Не е ли великолепно?

— Никога не съм чувала дете да пее толкова красиво — допълни Ева. — Мисля дори, че не съм чувала никого да пее така.

Останаха да седят мълчаливо и изслушаха песента до края. Ерлендур се протегна над грамофона и обърна плочата, за да пусне псалма от другата страна. Чуха и него и когато песента свърши, Ева Линд помоли баща си да я пусне още веднъж.

Ерлендур й разказа за семейството на Гвюдлойгур, за концерта в градското кино, за това, че бащата и сестрата не са имали връзка с него повече от трийсет години; за колекционера от Англия, който за малко да избяга от страната и който не се интересува от нищо друго, освен от момчета хористи. Каза й още, че плочите на Гвюдлойгур може да са станали много скъпи в днешни дни.

— Мислиш ли, че са го пречукали заради това? — попита Ева Линд. — Заради плочите? Защото са скъпи?

— Не знам.

— Има ли още плочи?

— Не мисля — отвърна Ерлендур — и вероятно затова са толкова търсени. Колекционерите търсят неща, които са единствени в света. Но това може би не е от значение. Може някой от хотела да го е наръгал. Някой, дето не е знаел за момчето хорист.

Ерлендур реши да не казва на дъщеря си при какви обстоятелства бе открит Гвюдлойгур. Знаеше, че когато вземаше наркотици, тя беше проституирала и имаше добра представа как се случват тези неща в Рейкявик. Не му се искаше да зачеква темата с нея. Тя живееше своя живот по своя си начин, без някога той да бе казвал каквото и да било по въпроса. Но тъй като Ерлендур мислеше, че Гвюдлойгур може и да беше платил за секс, я попита дали случайно не знае има ли проститутки в хотела.

Ева Линд погледна баща си.

— Горкият човечец — каза тя, без да отговори на въпроса му. Все още мислеше за момчето хорист. — Имаше такова момиче в моето училище. В началното училище. Тя направи няколко записа на плочи. Казваше се Вала Дьок. Спомняш ли си за нея? Беше много нашумяла. Пееше коледни песни. Русокоса и сладка, малко момиченце.

Ерлендур поклати глава.

— Тя беше такова дете звезда. Пееше и по телевизията в разни предавания за деца, пееше много добре, малка сладуранка. Баща й беше посредствен музикант, но майка й беше побъркана, искаше да я направи попзвезда. Децата постоянно се закачаха с момичето. Тя действително беше много мила, непринудена и никак не се надуваше, но все се заяждаха с нея. Хората са много завистливи. Започнаха да я тормозят и тя престана да ходи на училище, хвана се на работа. Когато вземах наркотици, често я срещах, беше съвсем пропаднала. По-зле и от мен. Прегоряла и забравена. Казваше ми, че това било най-лошото, което й се е случвало някога.

— Кое, да е дете звезда ли?

— Да, това я съсипа. Никога не успя да се съвземе. Никога не получи шанса да бъде самата себе си. Майка й беше невероятно нагла. Не я питаше това ли точно иска. Вала обичаше да пее, да бъде на сцената и всичко това, но не разбираше какво всъщност става. Не разбираше, че не може да бъде друго, освен сладураната в детските предавания. Можеше да бъде само такава, едноизмерна. Малката сладка Вала Дьок. И я тормозеха заради това, а тя не разбираше защо. Не и преди да порасне малко и да схване, че няма да бъде нищо друго, освен малка кукла, която пее в рокличка, че няма да е световноизвестна поппевица, както майка й постоянно й повтаряше.

Ева Линд млъкна и погледна баща си.

— Накрая напълно се разпадна. Каза, че нямало нищо по-лошо от моралния тормоз, че превръщал човека в парцал. Приемаш същото мнение за себе си, каквото имат онези, които те измъчват.

— На Гвюдлойгур вероятно му се е случило същото — каза Ерлендур. — Изнесъл се е от къщи много рано. Децата, поставени в подобна ситуация, сигурно са под огромно напрежение.

Замълчаха.

— Естествено, че има курви в хотела — рече Ева Линд изведнъж и се хвърли обратно на леглото. — Ти наред ли си?!

— Какво знаеш за това? Можеш ли да ми помогнеш с нещо?

— Курви има навсякъде. Звъниш на определен номер и те те чакат в хотела. Луксозни курви. Не се наричат така, викат им компаньонки.

— Познаваш ли някои, свързани с този хотел? Момичета или жени, които да проституират?

— Не е задължително да са исландки. Може да са вкарани отвън. Могат да пристигнат като туристи за няколко седмици, така не им трябва разрешително за пребиваване. После идват пак след половин година.

Ева Линд погледна баща си.

— Можеш да говориш със Стина. Тя ми е приятелка. Познава всичко това. Мислиш ли, че курва го е убила?

— Не знам.

Млъкнаха отново. Навън снежинките се сипеха, проблясвайки в мрака. Ерлендур си спомни, че в Библията пишеше нещо за снега, за снега и греховете. Опита се да си го припомни: „Ако са греховете ви като мораво, ще станат бели като сняг“.^[32]

— Ще се побъркам — каза Ева Линд.

В гласа й нямаше напрежение. Никаква възбуда.

— Може би няма да успееш да се справиш с това сама — отвърна Ерлендур. Многократно бе опитвал да подтикне дъщеря си да потърси помощ. — Може би ти трябва друг, който да ти помогне, а не аз — продължи той.

— Не започвай с тия психарски простотии! — каза Ева.

— Още не си се възстановила и видимо се чувстваш зле. Скоро ще започнеш да облекчаваш мъките си по стария начин и ще изпаднеш в същото положение както преди.

Ерлендур беше на ръба да каже онова, което досега не смееше да изговори на глас пред дъщеря си.

— Все същият проповедник си! — ядоса се Ева Линд и се изправи.

Ерлендур реши да говори, без повече да се колебае.

— Така би предала детето, което умря.

Ева Линд впи очи в баща си, бяха почернели от ярост.

— Другата възможност, която имаш, е да вземеш в ръце този шибан живот, както го наричаш, и да понесеш цялата мъка, която го съпътства. Да понесеш страданието, което ние всички трябва да понасяме, винаги, за да оцелеем, за да намерим и да се радваме на доволството и щастието, които животът предлага, въпреки болката да си жив.

— Кой го казва! Че ти дори не можеш да се прибереш вкъщи за Коледа, защото там нямаш нищо! Нищичко! Не можеш да си отидеш, защото знаеш, че домът ти е дупка, в която няма дори късче, от Бога създадено! И не ти се ще да пропълзиш обратно в тая дупка!

— Аз винаги съм си вкъщи по Коледа — каза Ерлендур.

Ева Линд се поколеба. Не разбра какво имаше предвид баща й.

— За какво приказваш?

— Това е най-лошото при Коледата — отвърна Ерлендур. — Аз винаги съм си вкъщи.

— Не те разбирам — рече Ева Линд и отвори вратата. — Никога няма да мога да те разбера.

Тя излезе и тръшна вратата след себе си. Ерлендур се изправи, искаше му се да я последва, но се отказа. Знаеше, че тя ще се върне. Приближи се до прозореца и погледна отражението си в него. Гледаше го, докато видя през него проблясващите снежинки в мрака.

Беше вече забравил, че е мислел да се прибере вкъщи за Коледа, там, където нямаше нищо, както Ева Линд каза. Извърна се от прозореца и сложи плочата с псалма на Гвюдлойгур на грамофона. Излегна се на леглото, заслуша се в гласа на момчето, което много по-късно бе намерено убито в хотелска стаичка, забравено от всички, и се замисли за белите като сняг грехове.